ПРЕДГОВОР
Трудът на Христо Караманджуков „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание" е продължение на неговата книга „Западнотракийските българи", публикувана през 1934 година. За разлика от нея обаче това произведение има характер на спомени, написани въз основа на богат архивен материал. Авторът е ползувал писма, бележки и документи запазени от него, а също от други бивши дейци в Одринска Тракия, или съхранявани в комитетската архива на читалището в с. Славеино, Смолянско. По-важните от ползуваните материали и документи са дадени като приложение. Те са богата илюстрация на революционните борби на населението от Родопите, на неговия героизъм и самопожертвувателност.
Като деец на националнореволюционното движение в Македония и Одринско, Христо Караманджуков взема непосредствено участие в революционните борби на населението от района на Родопите. Роден е на 14.XII.1876 год. в с. Чокманово, Смолянски окръг, в бедно селско семейство. Първоначалното си образование получава в родното си село и в с. Райково, сега квартал на гр. Смолян, след което завършва четвъртокласното училище в град Одрин. Известно време учителствува в с. Карлуково и Чокманово, после следва педагогическото училище в гр. Серес. Като ученик става член на революционното братство в училището, а през лятото на 1899 год. се присъединява към Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Първоначално е секретар на околийското ръководство в Ахъчелебийско , а след това извършва организационна дейност в районите на Ксанти, Гюмюрджина и Дедеагач. Взема участие в работата на конгреса в Одринския революционен окръг, състоял се през 1902 г. в Пловдив под ръководството на Гоце Делчев. След конгреса изпълнява длъжността агитатор и организатор в Малкотърновския революционен район, като за известно време е секретар на районната чета на Георги Кондолов. В началото на 1903 год. Христо Караманджуков е прехвърлен отново в Ахъчелебийския район и като представител на тоя район участвува в конгреса на Петрова нива (28.VI. — 30.VI.1903 г.), който взема решение за конкретното организиране на въстаническите действия в Одринския революционен окръг.
По време на Илинденско—Преображенското въстание е член на ръководството на Ахъчелебийския въстанически район. След въстанието следва в Софийския университет педагогика и философия, но завършва в Белград през 1908 год., защото е изключен заради участието му в освиркването на княз Фердинанд при откриване на Народния театър. Създадената благоприятна обстановка в Османската империя след младотурската революция му позволява да се върне отново в Македония и Одринско като учител, първоначално в Сяр, а по-късно в Цариград. Същевременно се занимава и с журналистика. Същите професии той упражнява и по-късно, в периода след войните. Пенсиониран е като главен инспектор и завеждащ учителските институти и педагогическите училища при Министерството на просветата, дългогодишен (1921— 1947) редактор е на списание „Родопа". До 1945 год. е председател на Тракийския научен институт. Починал е на 21.II.1952 год.
Близките и тесни връзки с народните маси дават възможност на автора на тази книга да обрисува правдиво техния висок дух и готовност за борба. Христо Караманджуков предава живо и вълнуващо революционната дейност на Вътрешната организация в Ахъчелебийско, дадените жертви, преминаването на четите и нелегалните функционери под носа на турската власт, героизма, проявен в сраженията, събирането на суми за въоръжаване и високия патриотизъм на народа. В спомените и документите проличава не само твърдото желание за борба против чуждото иго, но и страхът на местните дейци да не би Родопският край да остане извън всенародното въстание поради липса на достатъчно оръжие.
От труда на Христо Караманджуков се вижда явно, че Вътрешната организация се е опирала преди всичко на широките селски маси, които най-силно изпитвали върху гърба си тежестите на чуждото робство и били най-много заинтересовани от премахването на турските чифликчии, бейове и целия прогнил режим на Османската империя. Ръководителите на организацията — войводи и организатори произхождат предимно от средата на народната интелигенция. За идеализма и готовността за саможертва от района на Родопите могат да се посочат много примери както в спомените, така и в документите. Особено характерно е писмото на една девойка, която не само участвува активно в подпомагане на Вътрешната организация, но изказва и силно желание да постъпи в една от четите и да се бори с оръжие в ръка, а когато един от организационните дейци й пише писмо, в което заявява, че е влюбен в нея, тя му отговаря, че го имала като брат и приятел, че „първото нещо на революционера не е любовта и докле не се освободи Македония, не иска никаква любов" . Такъв висок дух витае над Родопите и ако въстанието тук не взема широки размери, причината се крие в ръководството на Вътрешната организация, което не е доставило необходимото оръжие срещу взетите от местното население парични средства.
Трудът на Христо Караманджуков е ценен и заради това, че описва правдиво предателството на чорбаджиите, народните изедници и крепителите на прогнилия трон на султана. В спомените са дадени няколко случая, в които местните чорбаджии проявяват враждебно отношение към революционното движение и стигат до открито предателство. Такъв случай е провалът в с. Левочево, където районната чета била обградена и влиза в неравен бой с турската войска поради издайничество на един чорбаджия от селото. Доста живо е описано убийството на друг чорбаджия, осъден на смърт от Организацията, поради службата му в полза на турските власти.
Авторът предава положителното отношение на българската общественост към Вътрешната организация и нейната революционна дейност. Наред с това той описва непоследователността в позициите на официалните власти на Княжеството. Вместо да оказват помощ на въстаниците, които изпитвали остра нужда от оръжие и муниции, полицията и граничните части разгромяват Чепеларския комитетски пункт, от където са били пренасяни оръжие и други материали за революционните дейци във вътрешността и то в момент на най-усилена дейност; арестувани са и интернирани мнозина от привържениците и съмишлениците на организацията. По време на въстанието, когато поради натиска на турските войски, четирите районни чети от Смолянско се прехвърлят на територията на Княжеството, за да се реорганизират и изработят нов план на действие, те били обградени и обезоръжени, а четниците интернирани. Българското правителство извършва такива действия, за да не изостря отношенията си с Османската империя и да отблъсне обвиненията, че съдействува на въстаниците. По това време то започва преговори с Високата порта, завършили с ограничено българо-турско споразумение, което не довежда нито до автономия на Македония, нито дори до опит за въвеждане на реформи в Одринско, но все пак в резултат от него е дадена доста широка амнистия. От амнистията се възползувал и бащата на Христо Караманджуков — Иван Караманджуков, бивш съратник на капитан Петко войвода, осъден на 15 години затвор за революциодна дейност.
Трябва да се отбележи, че авторът се стреми да предаде правдиво събитията от паметната 1903 г., като изхожда преди всичко от фактическото положение. Все пак той не се е освободил напълно от известни предубеждения към Вълчо Антонов, ръководител на Западната инспекционна област на Одринския революционен окръг, с когото е имал противоречия и спорове. Всъщност независимо от създадените отношения, веднага след въстанието Вълчо Антонов бърза да пише на Христо Караманджуков и да му заяви, че е против борбите вътре в организацията и че осъжда и двете течения. По-нататък той подчертава, че занапред ще действува вече само като социалист и изпълнява намеренията си. Той е активен член на партията на тесните социалисти.
Христо Караманджуков констатира правилно, че народните маси в Македония и Одринско са били обладани от висок борчески дух, но въпреки това подготовката за въстание не била завършена поради недостатъчното въоръжение, а и България също не била готова да се намеси активно в събитията. Само Битолският революционен окръг и районът на Странджа в Одринския революционен окръг били в състояние да организират масови въстанически действия. Районът на Родопа, както вече бе отбелязано, се отнася към слабо въоръжените, въпреки, че местните дейци внесли значителни суми за набавяне на оръжие.
За съжаление Христо Караманджуков не се спира на въпроса за отношението на неосъзнатите към освободителното движение, а те съставляват значителна част от населението на Родопите. Авторът отбелязва най-общо, че тази част от българското население е стояла настрана от революционното движение, но не обяснява защо организацията не е направила опити за привличането й в борбата срещу чуждия поробител. Наистина поради религиозния фанатизъм тези неосъзнати българи не се включват в националния възрожденски процес и културно не се приобщават към нацията, но авторът дава примери как отделни техни представители са съдействували на революционното движение. Касае се например за пъдарите в с. Карлуково, Ахъчелебийско и село Габрово, Ксантийско, които имали задача да следят за движението на четите, но преминали на страна на организацията.
Приложението от документи представлява несъмнен научен интерес. В архива на Христо Караманджуков се съхраняват ценни документи за революционното движение в Македония и Одринско. Тук са поместени устави и правилници на Вътрешната организация и Революционното братство, за да се подчертае единството на борбата за освобождение в двете области. Същото значение имат и разписката на Гоце Делчев и писмото на Гьорче Петров, задгранични представители на организацията и съдействували много за успеха на делото в Одринско. Писмата и докладите на Христо Караманджуков и Пею Шишманов пък разкриват не само състоянието на местните комитети в Ахъчелебийско, но и неразривните им връзки с централните ръководни органи на ВМОРО.
Голяма част от документите се отнасят до търсене на начини за набиране на парични средства и оръжие, от които организацията през цялото време е изпитвала остра нужда. Имената на четниците и тяхното въоръжение както и някои най-общи сведения са дадени в поместените списъци, които авторът е успял да запази. На него дължим и част от протоколите на конгреса на Петрова нива, както и списъка на имената на почти всички делегати на конгреса. И в другите документи се разкриват важни подробности от живота и борбата на революционерите от Родопа, както и въпросите, които са ги вълнували.
Накратко казано, спомените на Христо Караманджуков и приложените към тях документи са ценен принос към историографията на национално-революционното движение не само в района на Родопите, но и на цялата територия на Македония и Одринско. Правдивото описание на дейността на комитетите, на конгресите и съвещанията, на отделните чети и дейци, на поведението на обикновените трудови хора дава възможност да се видят патриотизмът и високият дух на народните маси, тяхната готовност да се вдигнат с оръжие в ръка срещу поробителите. Районът на Родопа играе важна роля за приковаване на значителни неприятелски сили и за отвличането им от главните огнища на въстанието в Битолския революционен окръг и Странджанския район на Одринския революционен окръг. Липсата на оръжие не е позволило на организацията да осъществи масово въоръжено въстание по цялата територия на Македония и Одринско. Изнесените факти и дадените преценки в труда на Христо Караманджуков ще ползуват всеки, който проучва славната борба на българското население от тези две области срещу чуждите поробители.
Накрая трябва да се посочи, че бележките към спомените и документите са изготвени от съставителя с цел да се улесни тяхното ползуване.
София, 20. Х. 1980 г. Л. ПАНАЙОТОВ
Като деец на националнореволюционното движение в Македония и Одринско, Христо Караманджуков взема непосредствено участие в революционните борби на населението от района на Родопите. Роден е на 14.XII.1876 год. в с. Чокманово, Смолянски окръг, в бедно селско семейство. Първоначалното си образование получава в родното си село и в с. Райково, сега квартал на гр. Смолян, след което завършва четвъртокласното училище в град Одрин. Известно време учителствува в с. Карлуково и Чокманово, после следва педагогическото училище в гр. Серес. Като ученик става член на революционното братство в училището, а през лятото на 1899 год. се присъединява към Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Първоначално е секретар на околийското ръководство в Ахъчелебийско , а след това извършва организационна дейност в районите на Ксанти, Гюмюрджина и Дедеагач. Взема участие в работата на конгреса в Одринския революционен окръг, състоял се през 1902 г. в Пловдив под ръководството на Гоце Делчев. След конгреса изпълнява длъжността агитатор и организатор в Малкотърновския революционен район, като за известно време е секретар на районната чета на Георги Кондолов. В началото на 1903 год. Христо Караманджуков е прехвърлен отново в Ахъчелебийския район и като представител на тоя район участвува в конгреса на Петрова нива (28.VI. — 30.VI.1903 г.), който взема решение за конкретното организиране на въстаническите действия в Одринския революционен окръг.
По време на Илинденско—Преображенското въстание е член на ръководството на Ахъчелебийския въстанически район. След въстанието следва в Софийския университет педагогика и философия, но завършва в Белград през 1908 год., защото е изключен заради участието му в освиркването на княз Фердинанд при откриване на Народния театър. Създадената благоприятна обстановка в Османската империя след младотурската революция му позволява да се върне отново в Македония и Одринско като учител, първоначално в Сяр, а по-късно в Цариград. Същевременно се занимава и с журналистика. Същите професии той упражнява и по-късно, в периода след войните. Пенсиониран е като главен инспектор и завеждащ учителските институти и педагогическите училища при Министерството на просветата, дългогодишен (1921— 1947) редактор е на списание „Родопа". До 1945 год. е председател на Тракийския научен институт. Починал е на 21.II.1952 год.
Близките и тесни връзки с народните маси дават възможност на автора на тази книга да обрисува правдиво техния висок дух и готовност за борба. Христо Караманджуков предава живо и вълнуващо революционната дейност на Вътрешната организация в Ахъчелебийско, дадените жертви, преминаването на четите и нелегалните функционери под носа на турската власт, героизма, проявен в сраженията, събирането на суми за въоръжаване и високия патриотизъм на народа. В спомените и документите проличава не само твърдото желание за борба против чуждото иго, но и страхът на местните дейци да не би Родопският край да остане извън всенародното въстание поради липса на достатъчно оръжие.
От труда на Христо Караманджуков се вижда явно, че Вътрешната организация се е опирала преди всичко на широките селски маси, които най-силно изпитвали върху гърба си тежестите на чуждото робство и били най-много заинтересовани от премахването на турските чифликчии, бейове и целия прогнил режим на Османската империя. Ръководителите на организацията — войводи и организатори произхождат предимно от средата на народната интелигенция. За идеализма и готовността за саможертва от района на Родопите могат да се посочат много примери както в спомените, така и в документите. Особено характерно е писмото на една девойка, която не само участвува активно в подпомагане на Вътрешната организация, но изказва и силно желание да постъпи в една от четите и да се бори с оръжие в ръка, а когато един от организационните дейци й пише писмо, в което заявява, че е влюбен в нея, тя му отговаря, че го имала като брат и приятел, че „първото нещо на революционера не е любовта и докле не се освободи Македония, не иска никаква любов" . Такъв висок дух витае над Родопите и ако въстанието тук не взема широки размери, причината се крие в ръководството на Вътрешната организация, което не е доставило необходимото оръжие срещу взетите от местното население парични средства.
Трудът на Христо Караманджуков е ценен и заради това, че описва правдиво предателството на чорбаджиите, народните изедници и крепителите на прогнилия трон на султана. В спомените са дадени няколко случая, в които местните чорбаджии проявяват враждебно отношение към революционното движение и стигат до открито предателство. Такъв случай е провалът в с. Левочево, където районната чета била обградена и влиза в неравен бой с турската войска поради издайничество на един чорбаджия от селото. Доста живо е описано убийството на друг чорбаджия, осъден на смърт от Организацията, поради службата му в полза на турските власти.
Авторът предава положителното отношение на българската общественост към Вътрешната организация и нейната революционна дейност. Наред с това той описва непоследователността в позициите на официалните власти на Княжеството. Вместо да оказват помощ на въстаниците, които изпитвали остра нужда от оръжие и муниции, полицията и граничните части разгромяват Чепеларския комитетски пункт, от където са били пренасяни оръжие и други материали за революционните дейци във вътрешността и то в момент на най-усилена дейност; арестувани са и интернирани мнозина от привържениците и съмишлениците на организацията. По време на въстанието, когато поради натиска на турските войски, четирите районни чети от Смолянско се прехвърлят на територията на Княжеството, за да се реорганизират и изработят нов план на действие, те били обградени и обезоръжени, а четниците интернирани. Българското правителство извършва такива действия, за да не изостря отношенията си с Османската империя и да отблъсне обвиненията, че съдействува на въстаниците. По това време то започва преговори с Високата порта, завършили с ограничено българо-турско споразумение, което не довежда нито до автономия на Македония, нито дори до опит за въвеждане на реформи в Одринско, но все пак в резултат от него е дадена доста широка амнистия. От амнистията се възползувал и бащата на Христо Караманджуков — Иван Караманджуков, бивш съратник на капитан Петко войвода, осъден на 15 години затвор за революциодна дейност.
Трябва да се отбележи, че авторът се стреми да предаде правдиво събитията от паметната 1903 г., като изхожда преди всичко от фактическото положение. Все пак той не се е освободил напълно от известни предубеждения към Вълчо Антонов, ръководител на Западната инспекционна област на Одринския революционен окръг, с когото е имал противоречия и спорове. Всъщност независимо от създадените отношения, веднага след въстанието Вълчо Антонов бърза да пише на Христо Караманджуков и да му заяви, че е против борбите вътре в организацията и че осъжда и двете течения. По-нататък той подчертава, че занапред ще действува вече само като социалист и изпълнява намеренията си. Той е активен член на партията на тесните социалисти.
Христо Караманджуков констатира правилно, че народните маси в Македония и Одринско са били обладани от висок борчески дух, но въпреки това подготовката за въстание не била завършена поради недостатъчното въоръжение, а и България също не била готова да се намеси активно в събитията. Само Битолският революционен окръг и районът на Странджа в Одринския революционен окръг били в състояние да организират масови въстанически действия. Районът на Родопа, както вече бе отбелязано, се отнася към слабо въоръжените, въпреки, че местните дейци внесли значителни суми за набавяне на оръжие.
За съжаление Христо Караманджуков не се спира на въпроса за отношението на неосъзнатите към освободителното движение, а те съставляват значителна част от населението на Родопите. Авторът отбелязва най-общо, че тази част от българското население е стояла настрана от революционното движение, но не обяснява защо организацията не е направила опити за привличането й в борбата срещу чуждия поробител. Наистина поради религиозния фанатизъм тези неосъзнати българи не се включват в националния възрожденски процес и културно не се приобщават към нацията, но авторът дава примери как отделни техни представители са съдействували на революционното движение. Касае се например за пъдарите в с. Карлуково, Ахъчелебийско и село Габрово, Ксантийско, които имали задача да следят за движението на четите, но преминали на страна на организацията.
Приложението от документи представлява несъмнен научен интерес. В архива на Христо Караманджуков се съхраняват ценни документи за революционното движение в Македония и Одринско. Тук са поместени устави и правилници на Вътрешната организация и Революционното братство, за да се подчертае единството на борбата за освобождение в двете области. Същото значение имат и разписката на Гоце Делчев и писмото на Гьорче Петров, задгранични представители на организацията и съдействували много за успеха на делото в Одринско. Писмата и докладите на Христо Караманджуков и Пею Шишманов пък разкриват не само състоянието на местните комитети в Ахъчелебийско, но и неразривните им връзки с централните ръководни органи на ВМОРО.
Голяма част от документите се отнасят до търсене на начини за набиране на парични средства и оръжие, от които организацията през цялото време е изпитвала остра нужда. Имената на четниците и тяхното въоръжение както и някои най-общи сведения са дадени в поместените списъци, които авторът е успял да запази. На него дължим и част от протоколите на конгреса на Петрова нива, както и списъка на имената на почти всички делегати на конгреса. И в другите документи се разкриват важни подробности от живота и борбата на революционерите от Родопа, както и въпросите, които са ги вълнували.
Накратко казано, спомените на Христо Караманджуков и приложените към тях документи са ценен принос към историографията на национално-революционното движение не само в района на Родопите, но и на цялата територия на Македония и Одринско. Правдивото описание на дейността на комитетите, на конгресите и съвещанията, на отделните чети и дейци, на поведението на обикновените трудови хора дава възможност да се видят патриотизмът и високият дух на народните маси, тяхната готовност да се вдигнат с оръжие в ръка срещу поробителите. Районът на Родопа играе важна роля за приковаване на значителни неприятелски сили и за отвличането им от главните огнища на въстанието в Битолския революционен окръг и Странджанския район на Одринския революционен окръг. Липсата на оръжие не е позволило на организацията да осъществи масово въоръжено въстание по цялата територия на Македония и Одринско. Изнесените факти и дадените преценки в труда на Христо Караманджуков ще ползуват всеки, който проучва славната борба на българското население от тези две области срещу чуждите поробители.
Накрая трябва да се посочи, че бележките към спомените и документите са изготвени от съставителя с цел да се улесни тяхното ползуване.
София, 20. Х. 1980 г. Л. ПАНАЙОТОВ
КОНГРЕСЪТ НА ОДРИНЦИ В ПЛОВДИВ (1902 Г.)
Окръжният конгрес на одринските деятели на ВМОРО, който се състоя от 13 до 15 април 1902 г. в Пловдив, изигра важна роля за развитието на националнореволюционното движение в Одринско.В него взеха участие едни от най-изтъкнатите ръководители на Вътрешната организация и Одринския окръжен комитет, както и значителен брой представители на революционните районни тела и други дейци в окръга. На конгреса присъствуваха: Гоце Делчев и Михаил Герджиков — представители на Централния комитет на ВМОРО, Туше Делииванов и, Димитър Стефанов — членове на задграничното представителство на организацията, Лазар Димитров и Георги Василев — представители на Одринския окръжен революционен комитет, Васил Пасков, Георги Кондолов от Малкотърновско, Лазар Маджаров от Лозенградско, Коста Нунков — представител на групата, която поддържаше системата на атентатите, Тодор Шишманов от Бунархисарско, Христо Караманджуков от Ахъчелебийско, Петко Напетов, деятел от Чокенско, впоследствие виден деец на Българската комунистическа партия, Тодор Петков от Свиленград, Спас Цветков от Македония, учител в Свиленград, Спас Мартинов учител в Одринската гимназия и член на окръжния комитет, Васил Попов от с. Велика, Малкотърновско, един от енергичните революционни деятели от Странджанския край.
Конгресът в Пловдив подложи на обширен и задълбочен анализ положението на революционната организация в Одринско от двете страни на Марица, т. е. в Източна и Западна Тракия. Той изглади много недоразумения и свади между революционните дейци, разпредели точно районите и определи техните ръководители, начерта пътищата за затягане дисциплината в организацията и даде мощен тласък на движението. Главна задача на бъдещата дейност се поставяше подготовката на населението за въстание и снабдяването му с оръжие.
Тук трябва да се изтъкне обстоятелството, че на конгреса в Пловдив беломорската част на Западна Тракия (Гюмюрджинско, Дедеагачко, Суфлийско, Димотишко и Ортакьойско) не бе представена със свой специален делегат, който да изтъкне нуждите и да защити интересите на тоя край. Причината за това бе липсата на изтъкнат пред населението и организацията някой местен революционен деятел. Ето защо решенията на конгреса във връзка с Беломорието се ограничиха само с назначаването на Вълчо Антонов за главен ръководител.
След като конгресът приключи, Гоце Делчев и Коста Нунков ходиха в Преглед и Чепеларе, за да се срещнат с Вълчо Антонов и да му съобщят решението на конгреса, както и задачите, които му се възлагат като главен инспектор в Западна Тракия за организирането и подготовката на населението за евентуална въоръжена борба. Вълчо Антонов по всяка вероятност се е съгласил с решенията на конгреса и възложените му задачи, но подробности за тая среща не можаха да се научат.
И така, докато в Източна Тракия се започна от месец май 1902 г. енергична и решителна дейност, организацията в Западна Тракия, включително и Ахъчелебийско, непрестанно се разстройваше, а Чепеларският пункт бе почти напълно ликвидиран. В началото на месец май Вълчо Антонов напусна Преглед и Чепеларе, но не се знае, дали работите на пункта беше предал на някой отделен деятел на организацията или на някакво ръководно тяло. Тота Дончева, отпосле негова съпруга, която дотогава беше първа негова помощница, едва ли е поела някакво пълномощно, за да продължи работата по-нататък. Но дори и да е получила пълномощно, тя не успя да развие никаква дейност, тъй като още на 15 май беше арестувана от българските власти и интернирана в родния й град Карлово. Както тя, така и Вълчо Антонов не се върнаха вече в Преглед и Чепеларе. Тук известно време се застояха неколцина емигранти от Ахъчелебийско, организационни функционери, но и те след това един по един изпразниха изцяло пункта и се пръснаха по разни места из вътрешността на България. Прочутият, единствено самостоятелен, енергичен и оживен пункт, какъвто нямаше по границата на Македония и Одринско, към началото на юни 1902 г. обезлюдя от организационни дейци, но заедно с това се сложи край и на всякакво влияние на Сарафовия комитет в Западна Тракия.
Останалото привърши българската полиция. Предприети бяха обиски и откритото оръжие бе иззето. Настъпи пълно разстройство на организацията. Ръководството на революционното движение в Смолянска околия, Златоград и Ксантийско легна единствено върху плещите на енергични и безстрашни, останали във вътрешната погранична в Турция Родопска област, деятели, сред които на първо място стоеше Пею Ив. Шишманов от с. Карлуково (сега с. Славеино, Смолянско). Вече липсваха условия да се развие по-оживена и по-резултатна дейност в организационно отношение, но тези предани дейци на организацията поддържаха революционния дух на населението и готовността му за борба.
Вълчо Антонов, върху когото Пловдивският конгрес възлагаше надежда, че ще отиде веднага в Беломорието и там ще се заеме с ревизия и преустройство на организацията, напусна Проглед и Чепеларе веднага след срещата си с Гоце Делчев. Той замина за родния си град Стара Загора, като предполагаше, че там няма да се бави дълго време и ще влезе в Турция. Но тъй като трябваше да устрои канал за вътрешността и да стъкми и да въоръжи момчетата от четата, която щеше да го придружи, той удължи стоенето си повече от три месеца. Едва на 15 август замина от Хасково през Ортакьойско.
Положението на Антонов в Чепеларския пункт бе станало твърде тежко. За него се бяха натрупали редица неблагоприятни обстоятелства, които излагаха пункта и го правеха невъзможен за спокойствието на тоя граничен район. Местната власт беше станала много бдителна спрямо неговото пребиваване. Той отдавна живееше в нелегалност, прикривайки се ту в едно, ту в друго място, в една или друга къща на привърженици на организацията. Всичко това той гледаше да избегне, като влезе и престои в Турция, докато поомекне положението. При такова състояние на комитетските работи го свари срещата му с Гоце Делчев. Ето защо решенията на конгреса дойдоха тъкмо навреме и бяха доста изгодни за него. Вълчо Антонов пристъпи веднага към изпълнение на възложените му задачи, но той забави прехвърлянето си в Беломорието, а това даваше основание на заинтересованите среди да мислят, че той все още се колебае, че все още не е скъсал с приятелите на Сарафов в София и Пловдив. Мнозина мислеха, че той чака да види какво ще стане с управата на Върховния комитет в предстоящия редовен конгрес на комитета, който се състоя през м. юли 1902. Борис Сарафов обаче не можа да се избере и не влезе в ръководството на Върховния комитет. Преизбрани бяха отново Михайловски и Цончев. Тогава недоволните се отцепиха и образуваха нов Върховен комитет начело с инж. Христо Станишев, който се намираше под влиянието на Вътрешната организация. Изглежда, че едва тогава Антонов е преодолял колебанията си и започнал сериозна подготовка за прехвърляне в Гюмюрджинско.
Движението на Антонов в Беломорска Тракия, поддържането и прикриването на неговата чета , без да стане каквато и да е афера, показва, че организацията тук е била доста крепка, а състоянието на местните комитети добро. Аферата в Даръдерска околия от средата на 1902 г., която завлече мнозина даръдерци пред военния съд в Одрин, прави изключение. Тя бе предизвикана от залавянето на Ал. Филипов от турските войски в село Каршилъ (Виево, Ахъчелебийско)
Без съмнение дейността на Антоновата чета в Беломорието не бе безплодна. За съжаление ние нямаме никакви сведения за тая дейност. Резултатите от обиколката на Вълчо Антонов и неговите другари бяха покрити с тайнствено було. Антонов не бе направил нито един доклад пред Одринския окръжен комитет. Затова не се знаеше какво беше постигнато в тоя край, как върви масовизирането на организацията, не се знаеха дори съставите на местните градски и селски комитети.
Имаше сведение, че в края на 1902 г. се състояло събрание на ръководителите на комитетите в Дедеагачка околия. Събранието решило да се пренесе седалището на околийския комитет от Дедеагач в Дуганхисар, като най-голямо и централно селище, с население чисто българско, далеко около 20 км от града и по-запазено от прякото наблюдение на турската полиция. Тогава били избрани за членове на околийското ръководно тяло Георги Пъндъров, Грозю Чолаков и Коста Ласков от Дуганхисар, към които били предадени като представители на другите селища още Петко Бобев от Дедеагач и Петко Арнаудов от с. Дервент.
Дали това е било извършено от Вълчо Антонов или е било резултат от местна инициатива, не зная. Ако преместването на околийския център е станало към края на 1902 г. или началото, но не по-късно от януари 1903 г., може да се счита с основание, че то е станало по решение на местните деятели, тъй като от края на октомври 1902 г. до края на януари 1903 г. Антонов бе вече в България.
По-късно седалището на околийския комитет беше пренесено в с. Дервент, а след това в началото на 1903 г. ръководител стана Бойко Чавдаров от с. Домуздере.
Организацията в Беломорието обаче си оставаше и по това време слабо въоръжена, не беше доставено никакво оръжие и в момент, когато във всички области на Македоно-одринската вътрешна организация усилията бяха насочени към масовизиране на комитетите и набавяне на оръжие.
Следователно, докато във всички райони на Вътрешната македоно-одринска организация кипеше оживена и напрегната организационна дейност за подготовка на общо въстание, набавяше се непрекъснато оръжие, докато цялата 1902 г. бе изпълнена с по-големи или по-малки от един или друг род събития, докато в средата на Върховния комитет се разгаряха остри борби, тук, в Западна Тракия, включително и в Средна Родопа, която принадлежеше тогава към Одринския вилает, работите се развиваха твърде зле, или по-добре казано, нищо не излизаше на лице, не се знаеше какво става в резултат на подмолната дейност на Вълчо Антонов и другарите му долу край бреговете на Бяло море, нито пък какво беше положението горе в Средна Родопа.
Окръжният конгрес на одринските деятели на ВМОРО, който се състоя от 13 до 15 април 1902 г. в Пловдив, изигра важна роля за развитието на националнореволюционното движение в Одринско.В него взеха участие едни от най-изтъкнатите ръководители на Вътрешната организация и Одринския окръжен комитет, както и значителен брой представители на революционните районни тела и други дейци в окръга. На конгреса присъствуваха: Гоце Делчев и Михаил Герджиков — представители на Централния комитет на ВМОРО, Туше Делииванов и, Димитър Стефанов — членове на задграничното представителство на организацията, Лазар Димитров и Георги Василев — представители на Одринския окръжен революционен комитет, Васил Пасков, Георги Кондолов от Малкотърновско, Лазар Маджаров от Лозенградско, Коста Нунков — представител на групата, която поддържаше системата на атентатите, Тодор Шишманов от Бунархисарско, Христо Караманджуков от Ахъчелебийско, Петко Напетов, деятел от Чокенско, впоследствие виден деец на Българската комунистическа партия, Тодор Петков от Свиленград, Спас Цветков от Македония, учител в Свиленград, Спас Мартинов учител в Одринската гимназия и член на окръжния комитет, Васил Попов от с. Велика, Малкотърновско, един от енергичните революционни деятели от Странджанския край.
Конгресът в Пловдив подложи на обширен и задълбочен анализ положението на революционната организация в Одринско от двете страни на Марица, т. е. в Източна и Западна Тракия. Той изглади много недоразумения и свади между революционните дейци, разпредели точно районите и определи техните ръководители, начерта пътищата за затягане дисциплината в организацията и даде мощен тласък на движението. Главна задача на бъдещата дейност се поставяше подготовката на населението за въстание и снабдяването му с оръжие.
Тук трябва да се изтъкне обстоятелството, че на конгреса в Пловдив беломорската част на Западна Тракия (Гюмюрджинско, Дедеагачко, Суфлийско, Димотишко и Ортакьойско) не бе представена със свой специален делегат, който да изтъкне нуждите и да защити интересите на тоя край. Причината за това бе липсата на изтъкнат пред населението и организацията някой местен революционен деятел. Ето защо решенията на конгреса във връзка с Беломорието се ограничиха само с назначаването на Вълчо Антонов за главен ръководител.
След като конгресът приключи, Гоце Делчев и Коста Нунков ходиха в Преглед и Чепеларе, за да се срещнат с Вълчо Антонов и да му съобщят решението на конгреса, както и задачите, които му се възлагат като главен инспектор в Западна Тракия за организирането и подготовката на населението за евентуална въоръжена борба. Вълчо Антонов по всяка вероятност се е съгласил с решенията на конгреса и възложените му задачи, но подробности за тая среща не можаха да се научат.
И така, докато в Източна Тракия се започна от месец май 1902 г. енергична и решителна дейност, организацията в Западна Тракия, включително и Ахъчелебийско, непрестанно се разстройваше, а Чепеларският пункт бе почти напълно ликвидиран. В началото на месец май Вълчо Антонов напусна Преглед и Чепеларе, но не се знае, дали работите на пункта беше предал на някой отделен деятел на организацията или на някакво ръководно тяло. Тота Дончева, отпосле негова съпруга, която дотогава беше първа негова помощница, едва ли е поела някакво пълномощно, за да продължи работата по-нататък. Но дори и да е получила пълномощно, тя не успя да развие никаква дейност, тъй като още на 15 май беше арестувана от българските власти и интернирана в родния й град Карлово. Както тя, така и Вълчо Антонов не се върнаха вече в Преглед и Чепеларе. Тук известно време се застояха неколцина емигранти от Ахъчелебийско, организационни функционери, но и те след това един по един изпразниха изцяло пункта и се пръснаха по разни места из вътрешността на България. Прочутият, единствено самостоятелен, енергичен и оживен пункт, какъвто нямаше по границата на Македония и Одринско, към началото на юни 1902 г. обезлюдя от организационни дейци, но заедно с това се сложи край и на всякакво влияние на Сарафовия комитет в Западна Тракия.
Останалото привърши българската полиция. Предприети бяха обиски и откритото оръжие бе иззето. Настъпи пълно разстройство на организацията. Ръководството на революционното движение в Смолянска околия, Златоград и Ксантийско легна единствено върху плещите на енергични и безстрашни, останали във вътрешната погранична в Турция Родопска област, деятели, сред които на първо място стоеше Пею Ив. Шишманов от с. Карлуково (сега с. Славеино, Смолянско). Вече липсваха условия да се развие по-оживена и по-резултатна дейност в организационно отношение, но тези предани дейци на организацията поддържаха революционния дух на населението и готовността му за борба.
Вълчо Антонов, върху когото Пловдивският конгрес възлагаше надежда, че ще отиде веднага в Беломорието и там ще се заеме с ревизия и преустройство на организацията, напусна Проглед и Чепеларе веднага след срещата си с Гоце Делчев. Той замина за родния си град Стара Загора, като предполагаше, че там няма да се бави дълго време и ще влезе в Турция. Но тъй като трябваше да устрои канал за вътрешността и да стъкми и да въоръжи момчетата от четата, която щеше да го придружи, той удължи стоенето си повече от три месеца. Едва на 15 август замина от Хасково през Ортакьойско.
Положението на Антонов в Чепеларския пункт бе станало твърде тежко. За него се бяха натрупали редица неблагоприятни обстоятелства, които излагаха пункта и го правеха невъзможен за спокойствието на тоя граничен район. Местната власт беше станала много бдителна спрямо неговото пребиваване. Той отдавна живееше в нелегалност, прикривайки се ту в едно, ту в друго място, в една или друга къща на привърженици на организацията. Всичко това той гледаше да избегне, като влезе и престои в Турция, докато поомекне положението. При такова състояние на комитетските работи го свари срещата му с Гоце Делчев. Ето защо решенията на конгреса дойдоха тъкмо навреме и бяха доста изгодни за него. Вълчо Антонов пристъпи веднага към изпълнение на възложените му задачи, но той забави прехвърлянето си в Беломорието, а това даваше основание на заинтересованите среди да мислят, че той все още се колебае, че все още не е скъсал с приятелите на Сарафов в София и Пловдив. Мнозина мислеха, че той чака да види какво ще стане с управата на Върховния комитет в предстоящия редовен конгрес на комитета, който се състоя през м. юли 1902. Борис Сарафов обаче не можа да се избере и не влезе в ръководството на Върховния комитет. Преизбрани бяха отново Михайловски и Цончев. Тогава недоволните се отцепиха и образуваха нов Върховен комитет начело с инж. Христо Станишев, който се намираше под влиянието на Вътрешната организация. Изглежда, че едва тогава Антонов е преодолял колебанията си и започнал сериозна подготовка за прехвърляне в Гюмюрджинско.
Движението на Антонов в Беломорска Тракия, поддържането и прикриването на неговата чета , без да стане каквато и да е афера, показва, че организацията тук е била доста крепка, а състоянието на местните комитети добро. Аферата в Даръдерска околия от средата на 1902 г., която завлече мнозина даръдерци пред военния съд в Одрин, прави изключение. Тя бе предизвикана от залавянето на Ал. Филипов от турските войски в село Каршилъ (Виево, Ахъчелебийско)
Без съмнение дейността на Антоновата чета в Беломорието не бе безплодна. За съжаление ние нямаме никакви сведения за тая дейност. Резултатите от обиколката на Вълчо Антонов и неговите другари бяха покрити с тайнствено було. Антонов не бе направил нито един доклад пред Одринския окръжен комитет. Затова не се знаеше какво беше постигнато в тоя край, как върви масовизирането на организацията, не се знаеха дори съставите на местните градски и селски комитети.
Имаше сведение, че в края на 1902 г. се състояло събрание на ръководителите на комитетите в Дедеагачка околия. Събранието решило да се пренесе седалището на околийския комитет от Дедеагач в Дуганхисар, като най-голямо и централно селище, с население чисто българско, далеко около 20 км от града и по-запазено от прякото наблюдение на турската полиция. Тогава били избрани за членове на околийското ръководно тяло Георги Пъндъров, Грозю Чолаков и Коста Ласков от Дуганхисар, към които били предадени като представители на другите селища още Петко Бобев от Дедеагач и Петко Арнаудов от с. Дервент.
Дали това е било извършено от Вълчо Антонов или е било резултат от местна инициатива, не зная. Ако преместването на околийския център е станало към края на 1902 г. или началото, но не по-късно от януари 1903 г., може да се счита с основание, че то е станало по решение на местните деятели, тъй като от края на октомври 1902 г. до края на януари 1903 г. Антонов бе вече в България.
По-късно седалището на околийския комитет беше пренесено в с. Дервент, а след това в началото на 1903 г. ръководител стана Бойко Чавдаров от с. Домуздере.
Организацията в Беломорието обаче си оставаше и по това време слабо въоръжена, не беше доставено никакво оръжие и в момент, когато във всички области на Македоно-одринската вътрешна организация усилията бяха насочени към масовизиране на комитетите и набавяне на оръжие.
Следователно, докато във всички райони на Вътрешната македоно-одринска организация кипеше оживена и напрегната организационна дейност за подготовка на общо въстание, набавяше се непрекъснато оръжие, докато цялата 1902 г. бе изпълнена с по-големи или по-малки от един или друг род събития, докато в средата на Върховния комитет се разгаряха остри борби, тук, в Западна Тракия, включително и в Средна Родопа, която принадлежеше тогава към Одринския вилает, работите се развиваха твърде зле, или по-добре казано, нищо не излизаше на лице, не се знаеше какво става в резултат на подмолната дейност на Вълчо Антонов и другарите му долу край бреговете на Бяло море, нито пък какво беше положението горе в Средна Родопа.
РЕШЕНИЕТО ЗА ВЪСТАНИЕ
Настъпи 1903 г. На 2—4 януари се състоя в Солун конгресът на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, който реши да се вдигне общо въстание в Македония и Одринско. Като делегат от Одринско участвува Велко Думев, учител в Одринската гимназия „Д-р Петър Берон" и член на окръжния комитет. Той знаеше добре, че не само Западна Тракия, но и целият Одрински революционен окръг не бе снабден с оръжие и следователно не беше готов за борба, но въпреки това гласувал за обявяването на повсеместно вътание. Отпосле Думев се извиняваше с това, че той гласувал за въстанието, тъй като сам бил от Македония, смятал, че всяко революционно движение там трябвало да се подкрепи от Одринско. Неподготвеността на много райони и липсата на оръжие се признаваше от мнозинството участници на конгреса, но те бяха уверявани от Иван Гарванов, председател на конгреса, че в скоро време щели да станат големи покупки на оръжие и че при обявяване на въстанието чети, идващи от България, щели да пренесат доста пушки и други материали. Да се вземе решение за въстание изигра роля и фактът, че на конгреса не присъствуваха мнозина от първенците на организацията и на първо място Гоце Делчев, обстоятелство, което породи несъгласия и конфликти в редовете на революционните дейци. Но в края на краищата като идея и цел се наложи и в тая насока се развиваше дейността на организацията. Представители на Централния комитет в България станаха Христо Матов и д-р Христо Татарчев, които заместиха Димитър Стефанов и Туше Делииванов.
Решението в Солун бе от съдбоносно значение за живота на организацията. Необходимо беше то да бъде одобрено от всички активни революционни дейци. Затова през месец януари 1903 г. в София бяха свикани съвещания с видни деятели и привърженици на Вътрешната организация, които с перо или с оръжие в ръка се бяха борили против върховистите. Като представители на Одринско взеха участие в тия съвещания Михаил Герджиков и Вълчо Антонов. Те и двамата се обявиха против идеята за въстание и препоръчваха да се засилят терористическите акции над турските административни органи и върху европейските капиталистически предприятия в Турция: железници, фабрики, банки и пр. След тия съвещания Герджиков и Антонов се отправиха за районите си — първият в Малкотърновско, а вторият — в Западна Тракия, или по-точно в Дедеагачко (февруари 1903 г.).
На тия съвещания се очертаха две гледища сред дейците на Вътрешната организация: едни поддържаха идеята за въстание, а други бяха против него за дадения момент. Това недоразумение по-късно доведе до разцепление в самата организация. Против привържениците на идеята за въстание застана Яне Сандански и неговата група от съратници, които ръководеха революционната организация в Серския окръг.
В същото време Вътрешната организация се намираше под непрекъснатите атаки на Върховния комитет на Цончев, извършвани бяха непрекъснати покушения върху нейните дейци. Върховистите се стремяха да завоюват колкото се може по-широк терен от обсега на организацията във вътрешността на Турция и да злепоставят другия Върховен комитет на инж. Христо Станишев, който се намираше под ръководството на Вътрешната организация. Всичко това ставаше в такъв момент, когато се водеха преговори уж за помирение помежду им. В края на 1902 г. и в началото на 1903 г. в. „Реформи", орган на Цончевия комитет, печати в три последователни броя апелите на върховисткото македоно-одринско дружество в София, в които се отправяха най-отвратителни клевети срещу Вътрешната организация и Върховния комитет на Станишев. Според в. „Реформи", Върховният комитет на Станишев не представлява нищо от себе си, а Вътрешната организация не била никакъв фактор; имало само борещи се народи в Македония и Одринско против турската тирания; Вътрешната организация изтръгвала насила парични средства от роба; всички радетели за свободата на Македония и Одринско, които не принадлежаха към Цончевия комитет, били платени агенти, коцкари и пр. Печатът, който подкрепяше Вътрешната организация, от своя страна не оставаше длъжен на тая клеветническа кампания. Това продължи до 1 февруари 1903 г., когато бидоха арестувани Михайловски, Цончев, Станишев, Гьорче Петров и всички ръководители на двата комитета. Правителството разтури и всички македоно-одрински дружества в България.
Изтъкваме всичко това, за да се види какво ставаше във върховете на македоно-одринското освободително движение, когато населението в Македония и Одринско пъшкаше под робския ярем и когато имаше нужда от сплотеност на всички сили. Сякаш не се разбираше, че тия взаимни ежби пакостят на измъчения народ и го обезкуражават в неравната му борба против чуждото иго.
РОДОПА ПРЕДИ ВЪСТАНИЕТО
През 1903 г. избухна въстанието в Македония и Одринско. Най-пламенен и масов характер то придоби в Битолския вилает — Македония и в Малкотърновско — Източна Тракия, Одринско. Що се отнася до Западна Тракия, тук с изключение на единични произшествия положението остана спокойно. По-голямо движение и напрегнатост имаше само в Ахъчелебийско, дето действуваха четири участъкови чети. Планинският характер на тая област и съседството й с България даваха по-сгодни условия за въоръжена борба.
В Ахъчелебийско организационните работи се движеха така, че да се отговори на солунското решение за въстание. Ние казахме, че и след закриването на Чепеларския пункт идеята за борба и освобождение не угасна в Ахъчелебийско. Вярно е, че от средата на 1902 г. до началото на 1903 г. тук нямаше никакви особени и шумни организационни прояви, но комитетският живот все пак съществуваше. Селските ръководители бяха на местата си. Налице бе и околийското ръководство, начело с Пею Шишманов, който преживя със стоическо спокойствие случилите се премеждия и остана непоклатим на своя пост. Той бе гранитният стълб на ахъчелебийската организация от основаването й до края, за която не престана да мисли и работи дори до освобождението и присъединяването през Балканската война на тоя откъснат край към земите на българската държава.
При настъпилото междуцарствие в организацията П. Шишманов не преустанови лични и писмени връзки с останалите ръководни лица и чрез своя авторитет се стремеше да крепи организационния ред, духа и надеждите за свобода, прибягвайки понякога, макар и неохотно, до заплашвания. Но да се наеме със задачи и мероприятия от по-широк размах, да направи по-крупни комитетски доставки, да извърши покушения върху живота на опълчили се и станали вредни за организацията работници или да наказва доносници и шпиони, не смееше да поеме отговорност. А освен това и не вярваше в изпълняемоста им поради липсата на здрави и надеждни сили, обрулени в миналото от турските власти при изредилите се афери. А за крупни доставки на оръжие не разполагаше с необходимите парични средства. Така че на него оставаше само да поддържа връзките с местните комитети, да води кореспонденция с комитетските върхове в Одрин, Пловдив и София, да съдействува за доставка и разпространение на нелегална литература и вестници или на лично негово доверие да се достави негде някакъв револвер, патрони и други съоръжения. Сам той схващаше тежкото си положение, ядосваше се, мъчеше се, но не се отчайваше. Той вярваше, че с търпението си, което отговаряше на неговия темперамент, ще победи, че колелото отново ще се завърти.
При това състояние на работите той считаше, че слабостта на организацията произлиза от липсата на районна чета, която да съдействува при изпълнението на комитетските решения и да подпомага агитаторската и организационната дейност. Ето защо той употреби немалко усилия да търси свои познати, които биха се съгласили да дойдат в Ахъчелебийско и да се ангажират с нелегална комитетска дейност и по такъв начин да съдействуват за повишаване жизнената сила на тамошната организация за набавяне на материали и за въоръжаване на населението. Той настояваше също и пред Одринския комитет за изпращането на такива подготвени лица. Изглежда, че в тия си постъпки до края на 1902 г. по едни или други причини той не бе постигнал положителни резултати. Затова се мъчеше да ръководи ахъчелебийския комитет с лицата, останали в пункта или намиращи се около него.
С Пею Шишманов ни свързваше не само обикновено добро познанство от общата ни през 1901 г. и по-рано задружна революционна дейност, но и едно искрено приятелство. На него, както и на мен по-рано, не му харесваха много от постъпките на заведущия чепеларския пункт В. Антонов. Ето защо връзките, които имахме помежду си, се запазиха и тогава, когато напуснах Гюмюрджинския окръг и се прехвърлих на работа в Малкотърновско.
През лятото на 1902 г. аз получих от него настоятелни покани да се откъсна от Малкотърновско и да се върна отново в Ахъчелебийския район. Той се оплакваше, че там работите мъчно се карат, че бил сам, че без нелегално тяло мъчно ще се поднови оживена дейност, че другите членове на организацията са разочаровани от миналия ред. Местните дейци търсеха помощ и подкрепа от организацията, но техните искания не бяха удовлетворени; срещу дадените в миналото стотици лири те не бяха получили нищо освен развалени кримки и празни обещания.
През зимата в началото на 1903 г. поканите му да отида в Ахъчелебийско станаха все по-настоятелни. Доколкото зная, такива покани е отправял и до други приятели, които се бяха оттеглили в различни селища на България. Той мислеше, "че навсякъде другаде по комитетските райони съществуваше достатъчно революционна местна интелигенция, която може сама да води организационните работи и затова ахъчелебийските млади и будни сили, пръснати из България, трябва да се върнат в родното си място и всички задружно да започнат енергична работа, за да се издигне тамошната организация на необходимата висота.
Тогава аз считах, че не принадлежа на себе си и му съобщих, че нямам нищо против неговите покани, стига това да се реши от Одринския окръжен комитет или от задграничното представителство на ВМОРО в София. Поради това той действуваше в казания смисъл пред двата по-горни института в София и Одрин. Това научих по-късно.
Към началото на февруари 1903 г. и Герджиков пристигна в аланкайрякския пункт с много момчета, с които се готвеше да влезе в Малкотърновско, за да поеме по-нататъшната подготовка на предстоящето въстание. Освен това той имаше задача да ръководи обучението на селските смъртни дружини. Тогава аз получих от задграничното представителство на ВМОРО съобщение да разчистя всички сметки на пункта, да изплатя дълговете, направени за квартири, за закупка на оръжие или за други необходими неща. След това трябваше да предам на някой друг комитетски функционер склада в Аланкайряк, Бургаско, с всички пушки и материали и да замина за София, за да получа ново назначение. Досещах се, че се отнася за Ахъчелебийско. Приключих с неизплатените задължения и изплатих всички сметки. На 12 февруари предадох склада, по споразумение с войводата Георги Кондолов, на четника Йордан Георгиев, родом от Малко Търново, сега зъболекар в с. Русокастро. Дотогава завеждащ склада бе Черньо Ив. Чернев от Аланкайряк. Той съхраняваше и раздаваше с разрешение на районния организатор пушки, патрони и други материали. Спряхме се на Йордан Георгиев, защото той беше болничав, страдаше от малария, измъчваше се при движението на четата, та имаше нужда известно време да прекара уседнал живот до възстановяването на здравето си. Той бе и най-интелигентен между четниците ни.
За да свърша всичко по предаването и отчитането си, аз трябваше пътем да се отбивам в Бургас, Айтос, Карнобат и Ямбол, отгдето по-бързо и по-евтино се набавяха необходимите неща за поддържане на четата, като аптечни материали, навуща, пушки, патрони, които се намираха на износна цена в македоно-одринските дружества или частни лица. В Айтос се срещнах с Тота Дончева, която до интернирането й от Преглед беше секретарка на К. Антонов и която след отстраняването й в родния й град през есента беше получила назначение за учителка в гр. Айтос. При тая си обиколка, която трая няколко дни, окончателно приключих всички висящи сметки и съществуващи въпроси по задълженията на Малкотърновския комитет и един вид се простих с пребиваването си в тоя край.
Трябва да изтъкна че, нямам причини да бъда недоволен от пребиваването си и дейността си в Малкотърновско. Моята работа сигурно има своите слаби страни, защото никое човешко дело не е безгрешно. Но едно, което не може да се оспори, то е, че цялата година се движих в Малкотърновско, обиколих всички селища в района, някои по два и три пъти, за да изпълня своята длъжност, и при все това не се яви никакво разногласие или разправии със селяните или между мен и войводата Кондолов, или останалите другари четници. Аз тогава бях на 25 годишна възраст, почти един от най-младите в четата. Освен това не по-малко важно е да се изтъкне, че в продължение на толкова време не се случи никакво издайничество в района, което да вплете четата в непредвидени схватки с турските войскови части. Не стана никаква афера освен аферата във връзка с убийството на чорбаджията Анегности от Малко Търново. Тогава организацията загуби енергичния околийски ръководител Райко Петров и дългогодишния куриер Войно Роянов, които бяха арестувани и после съдени от Одринския съд. Общо взето, провалът бе ограничен.
Смятам, че съм успял да предам накратко събитията от това време и положените от Вътрешната организация усилия през 1902 г. за подготовката на Преображенското въстание в Одринско пред самите врати на столицата на залязващата турска държава.
СРЕЩА С ХР. МАТОВ И Д-Р ХР. ТАТАРЧЕВ
Напуснах Аланкайрякския пункт и с това Малкотърновския район на 12 февруари. С малко забавяне в Стара Загора и Пловдив на 20 същия месец пристигнах в София. Тук се срещнах с новите представители на Вътрешната организация — Хр. Матов, с когото се виждах за първи път, и д-р Хр. Татарчев, с когото се познавах от по-рано. Те заместиха Д. Стефанов и Т. Делииванов.
От първите разговори с Матов и д-р Татарчев останах твърде обезнадежден. Те и двамата се изказаха, че Ахъчелебийско не могло да бъде обект на масово въстание. Вместо това по-целесъобразно било да се организират атентати по жп линията Дедеагач—Солун. Ето защо било необходимо да се проучат най-уязвимите й пунктове, а именно тунелите под планината Чала и покрай р. Марица — гара Окчилар, Махмотлу, респективно при българското село Еникьой, Ксантийско. Заедно с това трябвало да се приготвят необходимите планове както за набелязаните тунели, така и за начина, по който ще се извърши покушението. Най-после необходимо било да се стегнат и преустроят комитетите в селата Еникьой и Габрово, за да могат те успешно да изиграят своята роля на помагачи и укриватели за лицата, които ще провеждат акциите. Изтъкваше се какво огромно значение би имало събарянето или задръстването на един тунел по тия места. То би прекъснало движението на влаковете с месеци и с това неизмерно много ще улесни македонската революция. Турция не би могла да изпрати бързо военна помощ от изток за македонските й гарнизони. Или с други думи, на Ахъчелебийско бе определена ролята да помага с хора при придвижванията на атентаторите и техните материали по линията, както и да улеснява натоварените с тая задача четници да отидат до линията и да се върнат оттам.
Членовете на Задграничното представителство считаха, че не било необходимо общо въоръжаване и въстание на населението в Ахъчелебийско, защото едно въстание веднага щяло да бъде смачкано от заобикалящите тая околия и настръхнали тогава мюсюлмани.
В това имаше известна истина. Но вероятността да се осъществи едно такова мероприятие (става дума за атентатите) бе малка при наличието на такива трудности, като далечината на мястото, урвестия характер и недостъпността на тунелите, които бяха пазени и от многобройни войници (при всеки вход и изход бяха поставени постове). Трябва да изтъкна най-после, че по това време техниците — атентатори и помощници в организацията бяха съвсем ограничен брой. Освен това забравяше се, че дори да се постигне успех при нападенията на линията, на българското население в Еникьой, Габрово и Ахъчелебийско нямаше да се прости, след като се узнаеше откъде и как са преминали атентаторите. Всеки знае за преследванията на султанската власт против българите в Турция по това време. Ето защо на мен се падаше да възразя, че като се замисля такъв един план за нападение върху железопътна линия, това не намалява нуждата от въоръжаване на Ахъчелебийско както за самозащита, така и за повишаване куража на революционните сподвижници в тоя край. А изглеждаше, че представителството никак не държеше сметка за дотогавашните жертви — материални и морални, понесени от тамошната организация в името на освободителния идеал, нито пък за броените стотици турски лири на Централния комитет, срещу които бе получено нищожно количество кримки, и то дефектни и неизползуваеми. Имайки това предвид, аз се застъпвах настойчиво за снабдяването на населението с оръжие, за което то беше понесло толкова жертви.
Интересно е да се отбележи, че до началото на 1902 г. за атентати върху железопътната линия на това място, гдето беше замислило представителството и сега искаше да възложи тия задачи на Ахъчелебийския комитет, почти не се говореше. Наистина към м. февруари идва Нунков в с. Преглед, но той повече търсеше да открие въобще обекти за атентати, без да се спира специално на железопътната линия. Както се узна допълнително, през 1902 г. П. Манджуков, виден член на анархистичееката група, се срещнал в София и настоявал пред Матов и Татарчев да се съгласят да се организира нападение върху жп линия и искал позволение и съдействие да отиде в Ахъчелебийско да се снабди с парични средства и да проучи условията за подобно нападение. Може би и други са говорили и натрапили на задграничното представителство тази идея. Тогава представителството отложило решението на тоя въпрос, но сега през пролетта на 1903 г. то дало съгласието си на П. Манджуков да отиде в Ахъчелебийско и да действува за осъществяването на този план.
За тия неща обаче не стана дума в нашите разговори. Вероятно те не знаеха, че П. Манджуков вече действува. Когато разговорите ни се приключиха, аз получих задача да замина за Чепеларе, да проуча положението в Ахъчелебийския район и да изпратя подробен доклад. На тръгване ми съобщиха, че когато пристигна, може би ще заваря П. Манджуков, който отива да изследва възможностите за извършване на атентата при с. Еникьой по жп линия Дедеагач—Солун.
В продължение на повече от година отсъствувах от Родопския революционен район и не можех повече да приказвам за положението, а още повече да кажа как и какво може да се направи там. Трябваше да отида в Чепеларе и да се срещна с местните революционни дейци, да проверя духа на организацията и останалото от преди година оръжие, да разузная количеството и турските военни сили в Ахъчелебийско и да проуча въпроса за извършване на атентатите по железопътната линия. Тези неща трябваше веднага да докладвам пред задграничното представителство.
В София престоях само два дни, след което заминах да изпълня възложената ми задача. За пътни и за изплащане на някои комитетски задължения получих около 300 лева.
ОТНОВО В ЧЕПЕЛАРЕ
Към 25 февруари 1903 г. бях вече в Чепеларе. Първата ми грижа бе да си осигуря пред местните полицейски власти легално пребиваване, защото и след като беше унищожен пунктът, полицейската бдителност тук не престана. Без особено важни причини никакви лица не можеха да се движат в Чепеларе или околността. Това се отнасяше особено за бежанците от Турция. Всеки от тях, който останеше тук, без да може в най-кратко време да започне някаква работа, биваше интерниран във вътрешността на страната. Оставаха да живеят тук само такива бежанци, които успяваха да се заловят за някаква работа. Някои революционни дейци сполучваха да се промъкнат и въпреки преследванията на властта да изпълняват комитетските задължения. Трябваше и аз да измисля някакво оправдание, за да мога да прекарам 10—20 дни спокойно и да извърша без препятствие моята задача. Пред местните полицейски органи се представих за чиновник от Бургас, че съм в отпуска и съм дошъл да се срещна с домашните си, да науча как прекарват вкъщи, от какво се нуждаят и каква е съдбата на баща ми, който от година и половина лежи в Одринския затвор. Изглежда, че тия доводи хванаха място, защото ми се даде престой 25 дни. Помогна ми и обстоятелството, че тук имах роднински семейства, някои от които също се застъпиха за мене. Останах в Чепеларе, но много-много не се мярках пред очите на властта и бях постоянно нащрек.
Който бе посещавал Чепеларе през времето на Вълчо Сарафов и Вълчо Антонов и дойдеше сега, щеше веднага да разбере настъпилата голяма промяна. Тогава имаше движение, оживление и повод за приказки защо било и не било, с какъв възторг се говореше за комити, за готвеното въстание. Сега се беше възцарила отново предишната задрямалост, свойствена на всяка гранична област без достатъчни възможности да осигури препитание на населението. Налегнала бе сурова зима; дълбок и непроходим сняг се задържа дори до март месец. Движението по границата беше силно затруднено. Само пешеходци, и то с голяма мъка можеха да се движат по оглушалите конски пътища. Пею Шишманов, главният ръководител на организацията в Ахъчелебийско, беше прикован в родното си село Карлуково (Славеино), дето беше учител. Той нямаше възможност да прескочи до Имаретдере в България, дето по наследство притежаваше гори и отдето прекарваше четници. Връзката си с Пловдив и София поддържаше чрез Петър Кузманов в Чепеларе и Вълко Райчев Шишманов, който с няколко момчета прекарваше в с. Манастир или на Пеювата дъскорезница (бичкия). Тази четица нямаше никакви прояви и външният свят не знаше нещо за нейното съществуване. Първият бил нещо като организационен домакин, а вторият — един вид началник на боевата сила, без обаче да се прояви с нещо по-особено.
ДЕЙСТВИЯТА НА СТ. ЧАКЪРОВ И В. АНТОНОВ
С наближаването на пролетта появиха се признаци, които говореха, че и организацията се събужда. Връщаха се стари другари, прииждаха нови борци. Тук отново се яви и Ст. Чакъров, който бе един от ревностните нелегални деятели в Западна Тракия и най-деен привърженик на Вълчо Антонов. Той организира в Хасково четата на Антонов при първото му заминаване за Гюмюрджинско—Дедеагачко на 16 август 1902 г. След това Чакъров обикалял заедно с четата тия райони. Но после той се върнал, за да доведе в България болните четници Запрянов и Желю. Пристигнал на 29 септември 1902 г. в Карлуково. Тук той се поболял от тропическа треска, а освен това се появили и рани по краката му.
Задачата на Чакъров била да доведе болните до Карлуково и да се върне, но като видял лошото си здравословно състояние, заедно с болните влязъл в България. От с. Манастир и тримата се пръснали по различни направления. Той престоял известно време в с. Преглед и после отишъл във Варна. Към края на м. октомври оздравял и ходил в Пловдив и Хасково.
По това време получил писмо от П. Шишманов, с което последният му съобщава, че писал в Одрин да го иска за организатор в Ахъчелебийско, но нямал отговор, та щял да пише пак. Същевременно в Хасково научил от капитан Митрев, че Антонов бил се върнал от Турция и се намирал в Стара Загора. Чакъров писал на Антонов, че продължава да боледува и иска да му изпрати пари за лекуване. Но Антонов не му повярвал. Отговорил му, че болестта му е само претекст да не се връща в Турция. Чакъров отговорил също с остро писмо и се скарали. След това Чакъров заминал за Пловдив, където получил от Антонов ново писмо чрез Митрев с приложени 10 лв. Антонов предлагал, ако е здрав, да замине и организира от Чепеларе—Преглед през Карлуково канал за отиване до Гюмюрджина и със съдействието на Пею Шишманов да изпрати в Беломорието всички комитетски оръжия: пушки, патрони и др. Това било след като Антонов се завърнал от конференцията в София. На 15.I.1903 г. сам Чакъров отива в Стара Загора, за да се разберат по-точно. Той изложил одисеята си на Антонов и положението в Ахъчелебийско,. на което Антонов отговорил, че той можел сам да отиде там, но поддържал, че по-важно било Гюмюрджинско и Дедеагачко, защото там се тъкмяло да се развият повече терористически акции.
По всичко изглежда, че са се разбрали. Чакъров според поръчението на Антонов потеглил към Пловдив, за да вземе оттам Ив. Наумов. Този му разправил за научени работи от него в София, а именно, че Вътрешната организация взела решение за въстание, че имало примирение между враждуващите групи и пр. Чакъров от Пловдив взема Наумов и Ангел Кедиков от с. Горно дереке и през Бяла Черква, Персенк и Еркюприя, откъдето взели комитетско оръжие, отпътували за Чепеларе. Тук Чакъров се срещнал с П. Кузманов, Таню Стоев и Христо Стоев (Лакудата), които се върнали още през м. откомври 1902 г. от интернирането им. Той научил от Кузманов, че революционните дейци в Карлуково начело с Пею Шишманов решили да скъсат с Антонов и да съберат и обединят всички ахъчелебийци в тоя решителен момент. За тая цел щяло да се свика и конференция в Карлуково, на която щели да отидат учителят Андон Дечев, чепеларец, Таню Стоев, Лакудата и др. При тия обстоятелства Чакъров останал озадачен, съпоставяйки ги с дадената му от Антонов задача по изпращането на оръжието в Беломорието. На конференцията бил поканен и Чакъров. П. Кузманов, който по стар навик мислил и за Антонов, казал на Чакъров, че ще му пише по тия работи и ще поиска от него необходимите сведения.
Тук Чакъров си изяснил и други работи. Както казахме, Наумов му бе разправил в Пловдив, че настъпило помирение в София между Върховния комитет и Вътрешната организация. Точно в това време обаче в Чепеларе дошли емисари на Цончев, начело с Антон Бозуков. Свикано било от тях събрание в кафене „Родопи", на което говорил Бозуков. Вместо за мир и съгласие той се опълчил срещу Вътрешната организация и положението в Чепеларе. Чакъров го апострофирал и станал скандал и ако не бил успял да избяга и да се укрие, щял да бъде задържан от полицията и може би интерниран. А другарят му Наумов счел за най-добре да се върне в Пловдив.
След тоя скандал Чакъров видял, че е опасно да се мярка около Чепеларе. Затова, придружен от Вълко Шишманов (Кичука), преминал една нощ границата и отишъл в Карлуково. Той квартирувал в къщата на Павли Клисаря на „Поляната". На срещата си с Пею Шишманов той изтъкнал с какви задачи е натоварен. Пею решително се противопоставил на отиването му в Беломорието и настоял да остане в Ахъчелебийския район. Чакъров изявил готовност да остане, но поискал да уведоми за всичко Антонов, писал му писмо и между другото му съобщил, че ще чака отговора в Карлуково. Това било към 27.I.1903 г. По това време Вълчо Антонов бил още в Стара Загора.
В това време се случило ново премеждие. В селото пристигнала турска жандармерия и предприела обиски. Едни приказвали, че тя пристигнала, за да залови Христо Кьосето, енергичен куриер-специалист, когото турците считали за голям комита и за когото научили, че прехвърлил границата и дошъл в селото си. Други отдавали идването на жандармерията като обикновено изпълнение на периодичните обиски, предприемани от турската власт в крайграничните български села. Така или иначе, това нещо предизвикало голям смут и страх сред селяните, които знаели, че в селото действително се намират нелегални комитетски хора. Но безпокойствието не било оправдано. Турците обискирали няколко крайселски къщи и още същия ден заминали за с. Петково. По-късно се разбра, че тая акция на турската власт се дължала на донос, получен от чепеларския пристав Лешов.
Проектираната от по-рано конференция в Карлуково се състояла на 12—13.II.1903 г. На нея било решено да се отхвърли ръководството на Антонов, наличното оръжие да се запази за Ахъчелебийско, да се отправи покана до изпитаните емигранти от околията да се върнат и да заработят дружно за освобождението на Одринско. Предложило се на Чакъров, разбира се, ако желае, да остане като организатор в Ахъчелебийско, а ако ли не, тукашните дейци щели да го улеснят да замине за Гюмюрджина.
В Карлуково Чакъров стоял 10 и повече дни. Без да дочака отговор от Антонов, той се върнал в Проглед. Там заварил П. Кузманов. Последният му съобщил, че получил писмо от Антонов, адресирано до двамата. Кузманов заявил, че е отчаян от езика на Антонов. Макар до тоя момент той да е бил най-довереното негово лице, не би искал вече да служи, щом той пак ще се бърка в тукашните работи. Прочел писмото и Чакъров. Останал поразен от езика на Антонов, особено дето в писмото се казвало „или да изпълни възложената му там задача (т. е. да изпрати оръжие в Беломорието и той да замине за там), или да напусне...". По повод на това Чакъров решил окончателно да скъса с Антонов и да се оттегли. В такъв дух писал на Антонов. Съобщил за решението си и на Пею Шишманов, след което към 26.II.1903 г. заминал за Пловдив. Той научил, че аз съм в Чепеларе, дошъл от Малкотърновско, за да работя в Ахъчелебийоко, но му било невъзможно да се срещнем. От Пловдив обаче на 27 февруари ми писа, че е скъсал окончателно с Антонов и ако аз остана за постоянно в тоя район, то да го препоръчам той да отиде в Малкотърновско като мой заместник. Но отбелязваше същевременно, че би дошъл да работи в Ахъчелебийско. Той по-рано се бил отказал от това намерение, тъй като разбрал желанието на Антонов да се връща тук. С дата 7 март с. г. му отговорих в смисъл, че в Малкотърновско работите отиват добре и няма нужда от нови сили. Но ако иска, може да отиде в Бунархисарско, гдето може да бъде много полезен. Но за да се оформи това, се иска време. Настоявах за това независимо от чувствата, които имахме един към друг и по отношение на Антонов. Както вече казах, миналата година, след като се оттегли от пункта, Антонов бе натоварил него да ме убеждава или да се върна отново в Преглед, или да бъда убит.По същите причини вероятно той, макар да знаел, че съм в Чепеларе, на път за Пловдив не ми се обади. Както и да е, въпреки всичко писах му да предпочете да остане в родния си край, като добавих, че казвам това, макар да нямам право да говоря и настоявам, защото и аз още не бях зачислен към района. Накрая поисках от Чакъров да ме дочака в Пловдив, та да се срещнем и разменим мисли по въпроса. Това ми писмо обаче Чакъров получил късно — не му било препратено, защото не бил вече в Пловдив.
Всичко това, което излагам за движението на Ст. Чакъров през края на 1902 г. и началото на 1903 г., съвпада със самите негови спомени. Ст. Чакъров бе един от първите деятели в Гюмюрджинския окръг, по-специално в Ахъчелебийския район, познаваше добре живота на организацията и следователно можем да се основаваме на думите му, когато искаме да разберем какво бе организационното положение и най-главно какво се мислеше от върховете по бъдещата дейност и за съживяването на освободителното движение.
В заключение ще отбележим, че се пораждаше по-жив интерес към организацията, нарастваше вече съзнанието у населението за сговорна и задружна работа. Ахъчелебийско отхвърляше всяко по-нататъшно вмешателство или влияние на В. Антонов. Конференцията в Карлуково ясно се изказа против неговото желание отново да се върне тук. Тя не се подчини и на разпорежданията му да се изнася каквото и да е оръжие от Ахъчелебийско. Най-после и неговите най-приближени хора, като П. Кузманов и Ст. Чакъров, които досега и особено в последно време се намираха в едно мъчително колебание — с него или без него, разочаровани от неговото поведение, решиха окончателно да скъсат с него. Сянката на Антонов и след напущането му на Чепеларе и Проглед смущаваше волята на местните дейци и спъваше желанието им за работа. Сега като че ли тия въпроси се разчистваха и се откриваха нови перспективи, което се вижда от всички гореизброени обстоятелстаа, за сговорчива и задружна творческа й полезна дейност. Това наистина се постигна.
ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАДАЧАТА МИ
Както казах, аз дойдох в Чепеларе на 25.II.1903 г. и веднага се залових да проуча положението, което ми бе необходимо, както за докладване пред комитетското представителство в София, така и за моето лично осведомление. В моята работа бях улеснен от връзките, които имах с по-първите комитети във вътрешността на Турция, както и с населението в Чепеларе, Преглед, Широка лъка и Манастир, гдето се намираха множество приятели ла организацията. Тези връзки придобих, когато допреди 1 година се подвизавах вътре и в пункта като комитетски деятел, и ги използувах за своята анкета.
Още на другия ден аз започнах разговорите си с П. Кузманов, който като бивш деятел на пункта, а и сега като съподвижник на Пею Шишманов бе един от най-осведомените по комитетските работи. Случи се, че в тоя ден в Чепеларе беше и Вълко Р. Шишманов, с когото също имах среща. От тези двамата аз можах да си съставя, макар и набързо, понятие за състоянието на организацията, да придобия впечатлението, че се започва процес на съвземане, че се полагат усилия за укрепване на организацията, което доста ме окуражи.
От своя страна аз запознах и двамата в общи черти с мнението, което имат първенците в София относно ролята на Ахъчелебийско при едни бъдещи събития в Македония и Одринско, в смисъл, че не му отдават някакво особено значение и следователно не могат да се заангажират с каквато и да е помощ за тукашната революционна организация. Изтъкнах, че членовете на задграничното представителство все пак искат доклад по положението, който да им се изпрати в най-скоро време. От изложението и единият, и другият останаха като попарени. Още същата вечер Кузманов писа на Пею Шишманов. Той бързаше да му съобщи за пристигането ми и за нерадостните новини, донесени от София. И аз писах на Пею Шишманов, но виждах, че само писмо не е достатъчно, че се налага среща с него, за да се разберем напълно, в противен случай моята задача щеше да остане неизпълнена. Въпросът се касаеше не само до това, какво е отношението на представителите на Централния комитет в София към тукашния район, но имаше нужда да се разменят мисли между двама ни за моето положение, както и за длъжностите и отговорностите ми в тоя район като член на нелегалното тяло и като агитатор, а освен това да се разберем, какво предстои да се прави и как ще работим занапред.
Липсваше обаче почти всякаква възможност да се състои такава среща. Границата при Имаретдере и съседните среднородопски върхове, през които водеха пътищата за нелегалното проникване в Карлуково, бяха задръстени от падналия дълбок сняг. Дори куриерите едва можеха да се движат, и то много бавно и при големи трудности. Но трябваше на всяка цена да се срещна с Пею Шишманов и да обсъдим въпросите за нашата бъдеща дейност. На 27 февруари му писах писмо, като му предлагах при съществуващата трудност за пътуване да се окъси разстоянието между двама ни, срещата да стане не в Чепеларе или Карлуково, а в Имаретдере. Изтъкнах му, че отиването ми в Карлуково ще ми отнеме доста време, с каквото не разполагам предвид възложената ми задача. Тъй като не получих отговор, изпратих му второ писмо с почти същото съдържание.
Най-после на 11 март получих отговора на Пею. Неговото писмо бе написано на обикновена азбука, но на много места прошарено с шифри. Пею Шишманов се обявяваше против мнението на задграничното представителство на ВМОРО в София. Той считаше, че Ахъчелебийско може да се организира и да вземе дейно участие в очакваните широки въстанически действия. Подобно на мене, той мислеше, че не бива да се искат повече пари от членовете на комитета за оръжие, т. е. не бива да се следва старата практика, когато се събираха и изпращаха пари за оръжие, а никакво оръжие не се получаваше и по такъв начин хората губеха доверие в организацията. Пею казваше, че най-напред трябва да дойде оръжието и като се предаде в ръцете на човека, тогава да се искат пари.
След като видях, че има много да се говори с представителството в София по тукашните комитетски работи я да се разяснят някои неща, което бе невъзможно да стане само с писмо, поисках да докладвам лично. За това писах на Кирил Пърличев, който беше секретар на представителството. За същото бях уведомил и Шишманов. На направените постъпки за тая цел Пърличев ми отговори отрицателно. Той ми писа на 8 март да не идвам в София, защото щели да се похарчат излишни пари, по-добре било да се разберем чрез писма. Както аз, така и Пею бяхме решили да се състои непременно лична среща, защото писмената връзка не беше винаги много здрава, а често пъти на нашите писма хич не се отговаряше. Ние не искахме да останем насред пътя, да се надяваме и да чакаме, без да знаем дали ще дочакаме нещо или не. Такова неизяснено положение щеше да ни остави без подпора и щеше да ни пречи на бъдещата работа. Но като получих отрицателен отговор и след като имах предвид писмото на Пею Шишманов и сведенията от Чепеларско и вътрешността на Турция, без да губя време, на 14 март написах откровен и твърде остър отговор.
В доклада си до задграничното представителство дадох сведения за положението в нашия район. Изтъкнах, че всички разпилени материали от четата на В. Антонов бяха намерени. Налице бяха 65 кримки и известно количество патрони. Преследванията на българската полиция бяха засилени, но това бе предимно в Чепеларе. Ние имахме два други твърде изгодни пункта за пренасяне на оръжие и други материали през селата Широка лъка и Манастир, които се намираха на 4 часа път от Чепеларе и върху които бдителността на полицията не беше особено голяма.
Опитах се в същото време да направя сметка на иззетите от Централното ръководство суми от Ахъчелебийско. Точната цифра не можах да установя, но все пак посочих, че на комитета на Сарафов бяха внесени 9000 лева заедно със 100 лири, предадени на Гьорче Петров. Срещу тия суми в Ахъчелебийско са били внесени материали на стойност 3000 лева. Посочих в своя доклад, че не зная какви суми е събрал В. Антонов, но през негово време бяха купени 9 манлихери с патроните им, 40 револвера и 200 кримки. Не можах да установя и какви средства са изразходвани и за четата, но зная, че са изтеглени около 200 лири и предадени на комитета на Сарафов, срещу които са доставени различни неща за около 1500 лв. Във връзка с тия сметки изтъкнах твърде остро, че централното ръководство се интересува от Ахъчелебийско, „додето имаше възможност да взема оттук пари, а сега когато нашият район представляваше вече пресъхнал кладенец, то обяви, че в него няма никаква перспектива за деятелност от какъвто и да е род". С твърде остри думи изтъкнах, че ако организацията иска да си върне доверието пред местното население, тя трябва да го снабди с оръжие срещу ония огромни суми, които беше взела от него.
В същия доклад отчитах, че в Ахъчелебийско има 200 кримки с 18400 патрона и 13 пистолета, което бе крайно недостатъчно за участието му в широки въоръжени акции. Изтъкнах също, че духът на населението е паднал твърде ниско, но ако се вземат мерки, може да се осигури неговото масово участие във въстанието, а това бе особено важно, като се има предвид голямото стратегическо значение на Родопа и Беломорието. В същото време предлагах да ни се позволи да сформираме една чета, която да направи обиколка из района и която да спомогне за затягане на организацията.
Моят доклад даваше, макар и непълна, картина за състоянието на районната организация а Ахъчелебийско в началото на 1903 г. Безпристрастно изложих духа на населението и голямото разочарование от това, че срещу внесените такива суми не беше получено никакво оръжие. Това изложение накара задграничното представителство на ВМОРО да ревизира предишното си мнение за ролята на Ахъчелебийско в готвеното въстание. Това нещо констатирах на срещата, която имах с Матов и Татарчев в София на 31.III. и 1.IV.1903 г. За тая среща бях нарочно повикан, след като изпратих доклада. Обещани бяха пари, с които да си купим сами пушки.
На тая среща разгледахме отново и по-подробно въпроса за атентатите по жп линията Дедеагач—Солун. Реши се да се сформира отделна чета с опитен ръководител и подготвени техници по бомбеното дело. Тая чета не биваше да надминава 15 души. Тя щеше да се намира под прякото ръководство на представителството, което трябваше да я снабди с необходимите материали. Четата сама трябваше да си уреди канала до жп линията и да си определи нарочни хора от селата Еникьой и Габрово, които да й бъдат в помощ на самото място. Ние трябваше да я улесним при преминаването й през Ахъчелебийско.
Освен това успях да склоня представителството да отдели оръжие и за нашия район, макар да се оплакваше, че не разполага с достатъчно количество и че не може да задоволи нуждите на всички райони в Македония и Одринско. Матов и Татарчев наредиха в Пловдив да се изпратят в Ахъчелебийско известно количество кримки. Не се знаеше обаче дали бяха здрави и годни за действие. Задграничното представителство обеща да изпрати по-късно и друга пратка с оръжие, но това си остана само обещание. Накрая успях да изтегля известна сума пари, необходима за обзавеждането ни. Получих и няколко револвера с патроните и малко динамит. Тези материали занесох в Пловдив, за да бъдат препратени на новоформиращия се граничен пункт, който сега се намираше не в Преглед и Чепеларе, а в Имаретдере.
След като интересуващите ме въпроси бяха уредени, започнах да мисля да се прехвърля в Турция. Реших да набавя най-необходимото, което не можеше да се намери в Родопите. От Пловдив купих: памук, бинтове, марли, шишенца с йодоформ в кристаличен прах, шишенце йодова тинктура, течност за спиране на кръвоизлияния, шишенце с амоняк, живачна мас против въшки, препарат за замайване на кучета, хинин, аспирин, цяр против кашлица, цяр против глисти, английска сол, ментово масло против коремоболие, отрова арсеник. За последното особено много настояваше П. Кузманов. Тия медикаменти свободно вземахме от една аптека в центъра на Пловдив, в която работеше Димитър Общински.
Приготвих списък и за други припаси, но набавянето им стана по-късно, и то на няколко пъти. Тоя списък съдържаше: 100 матерки за смазка, 5 матерки за вода, 50 раници, 100 солници, 5 тасчета за вода, фитил за матерките, 5—10 лопатки, 2 войнишки секирки, 2 отвертки, пружини за бердани и манлихери, 2 аптекарски чанти.
При връщането ми от Пловдив трябваше да имам предвид бдителността на властта в Чепеларе и Проглед и трябваше да се промъкна вече на самата граница по възможност най-неусетно. Не избрах пътя през Тополово, както ми препоръчваше Пею, а потеглих през Пловдив, Бяла Черква, Малево, Чепеларе и стигнах Имаретдере, движейки се нощно време по път, несъвпадащ с обикновения друм. Скришом престоях в Чепеларе 4 денонощия, за да приключа с нашите хора подготовката за влизането ни във вътрешността на Турция. Трябва да изтъкна, че след като се преустанови Чепеларският пункт, работите на комитета бяха силно разстроени. Центърът се пренесе в с. Карлуково, гдето живееше Пею Шишманов. Казах вече на друго място, че това село по онова време бе си спечелило името на революционна престолнина. Това се дължеше преди всичко на харатера и темперамента на Пею, както и на авторитета му, спечелен от него пред организационните работници. Пею за организацията беше некоронован ръководител, а населението умееше да пази реномето му. Той отиваше в махалата, в която живееше, и се връщаше тогава, когато го извикваха. В Карлуково през всичките години, докато траеше революционната организация, не избухна никаква малка или голяма афера, не стана никакво издайничество, макар че четите се движеха понякога денем из селото. Хората бяха дисциплинирани по нашите работи: „Не чух, не видях" — и толкова.
През моето отсъствие, когато бях в София, Пею Шишманов получил писмо от представителството, с което го питали какво прави Брут (псевдоним на П. Манджуков). Сигурно са му искали да прати и пари, а освен това интересували се дали аз съм се завърнал вече. Представителството повдигнало въпроса дали се внася оръжие вътре. Пею Шишманов отговорил, че има само 10—15 лири и се надявал да събере още пари, а за Манджуков изтъкнал, че по всяка вероятност бил арестуван от българските власти заедно с придружаващите го лица. В своя отговор Шишманов засегнал още въпроса за пренасянето на получените пушки във вътрешността на Турция и нуждата за поддържане на тесни връзки на местното ръководство с централното.
Когато Шишманов е писал тава писмо, аз вече бях в Чепеларе, където престоях от 8 до 12 април. Тук трябваше да се прегледа наличното оръжие, което бе извършено от мене и Кузманов. Отделихме няколко здрави пушки — манлихери, маузерки, мартини и др., които изпратихме в Карлуково, където щеше да се натъкми и тръгне на обиколка из околията формираната районна чета. При тоя преглед на оръжието се видя, че напълно изправните пушки бяха съвсем малко, на повечето липсваха пружини, изхвъргачи и други части. Нямаше и достатъчно количество патрони за тях. Направихме сметка за нуждите от патрони и се видя че бяха потребни: манлихерови 1600, маузерови 800, бердавски 600, Мартинови 2600; толкова патрони бяха нужни, за да се дадат на момчетата поне по 100—150 патрона. Трябваше да се набавят още изхвъргачи за 8 манлихерови пушки, пружини за 10 манлихерови пушки, 4 берданки и 6 маузери. Револвери имаше няколко от различни системи, а ками нямаше нито една. Имаше нужда от още бомби. Доставеният динамит не беше достатъчен за нашите нужди. Освен това трябваше да се изплатят на кредиторите известни парични задължения, направени по разни бакалници от комитетски дейци, за да се възстанови и занапред кредитът на организацията пред тях и в случай на нужда пак да се правят покупки. Изплатени бяха на Димитър Сивков (Митката) от Чепеларе срещу разписка от него сумата 137.47 лв., произхождащи от бакалския му тефтер 75,47 лв. и други 62 лв., дадени пак от него в брой. Това беше май най-крупната сума, а имаше и други дребни сметки у други лица, които също бяха ликвидирани.
Вярно е, че нашите работи доста се разточиха от повторното ми отиване в София и от престоя ми в Чепеларе. Не бе лесна работа отново да се впрегне в дейност апаратът отсам границата, да се поставят хора, които трябваше да се свързват с нас да получават и отправят комитетската кореспонденция, пратките и пр. Едва когато това нещо се постави в ред, на 13 април през нощта заедно с членовете на комитета заминахме за Карлуково, като минахме през местностите Каракуз, Касъмдере м Имаретдере. В последното място се намираше малката карлуковска чета, начело с Вълко Р. Шишманов (Кичука) и тая на Петър Манджуков, която след пристигането си от Пловдив беше направила кратко разузнаване във вътрешността на Турция и след това беше се оттеглила тук. Заедно с тия две чети през нощта срещу 14 април минахме границата и стигнахме в Карлуково. Четниците бяха разквартирувани в 2—3 къщи. Престояхме до 17 с. м. вечерта.
През време на пребиването ни в Карлуково стана първата ни среща с Пею Шишманов. Ние с него и другите членове на управата на района определихме предстоящата наша работа.
На първо място подробно изнесох за направеното от мен пред представителството на организацията в София, неговото решение и обещанията му, както и за нареденото в Пловдив и Чепеларе по обслужване на района ни и пр. От своя страна Пею Шишманов обрисува състоянието на селските комитети в Ахъчелебийско, като обърна особено внимание на техните слабости, на първо място липсата на изтъкнати нови ръководители, които да заместят бившите такива, попаднали в турските затвори или емигрирали в България. Тази празнота беше невъзможно да се запълни, след като беше разтурен чепеларският пункт. Друга слабост, която посочи, бе липсата на здрава дисциплина между членовете, което пречеше да се вземат решителни мерки за въвеждане нормален живот в селските комитети. Липсваше при това ръководно и контролно нелегално тяло, което да прилага санкции. Най-после обсъдихме и въпросите за въоръжаването, финансовото положение на комитетите по селата и положението на районната комитетска каса. Оказа се, че и въоръжението, и паричното състояние на организацията бяха много лоши. Доставените пушки бяха изключително кримки, и то повечето ръждясали или им липсваха някои части. В касите на комитетите не постъпваха почти никакви суми. Дори членовете на организацията престанаха да внасят членските си вноски. Спряхме се повечко на въпроса, как да се снабдят комитетите по селата, пък и района, с парични средства, било за снабдяване на оръжие, било за екипировка и други материални нужди. По тоя въпрос имаше малко разлика в гледищата ни. Едни настояваха да не събираме предварително суми от членовете за личното им въоръжаване, а всеки да си подготви парите и да чака да се доставят пушките и когато си вземе оръжието, тогава да го плати. Тая мярка се виждаше най-практична — „вземи пушка, дай парите" а не както по-рано, събирай и пращай пари, без да се получи срещу тях оръжие. По тоя начин се даваше повод да се опорочават задълженията и хората губеха доверие в организацията. Други бяха за старата практика, но да се събират за тая цел пари в околийския комитет и да се задържат от него до получаване на оръжието. Имаше опасение обаче, че и околийският комитет, понеже нямаше други източници, пак ще почне да харчи от тия пари и в края на краищата щеше да излезе същото. А беше крайно необходимо да се възстанови доверието спрямо околийския комитет. Трябваше да се види, че той по отношение на паричните работи не върви вече по старите пътища. Що се отнася до снабдяването на касите на селските и околийския комитет с пари за други нужди, това трябваше да стане, дето се казва, чрез „доброволно — зорлеви" помощи, т. е. чрез облози на богатите. От тези постъпления, които биха се зарегистрирали от меспните комитети, 50% трябваше да се отделят за околийската каса и 50% — за местните комитети. Местните комитети също разполагаха с членски вноски, но те бяха незначителни и не можеха да свършат кой знае каква работа. Тая практика ние провеждахме в Малкотърновско и доста успешно вървеше. Съгласихме се с Пею Шишманов да се приложи тоя начин на работа в Ахъчелебийско.
Шишманов съобщи, че сам по своя инициатива бе изпратил окръжно на 10.III.1903 г., за да повдигне духа и единството на организацията. В него се изтъкваше, че „хуманна" Европа не ще облекчи положението на роба и затова всеки трябва да се заинтересува от предстоящото въстание, което ще бъде борба за смърт иля живот. Когато всички искрени родолюбци се готвят за самопожертвувание в името на великата идея, синовете на славните Родопи ще останат ли зрители на трагичната дряма, ще позволят ли да падне проклятието върху тях и да опозорят името си като борци? Необходимо беше да се насърчава и подкрепи духът и да се разпалва родолюбието у роба, да му се вдъхва кураж, самопожертвувание я вяра в бъдещето. Особено внимание трябва да се обърне за снабдяването с оръжие. „Старайте се час по-скоро да се снабдите с оръжие!" — бе повикът, издигнат в окръжието. Окръжното беше адресирано до селските комитетски ръководители и бе подписано освен от Пею, още и от Асен, секретаря му.
Нашите разговори, обсъждания и решения приключиха най-после с един по-конкретен план за действие. На първо време на нелегалното тяло, т. е. четата с организатора, се определяше посещение поне на по-големите селища: освен Карлуково и Петково, които бяха съседни и всякога под ръка, още Аламидере, Чокманово, Райково, Левочево, Устово, Долно Дереке и Горно Дереке. Освен посещението на тия най-големи селища, предвиждаше се и да се изберат и поставят начело на работата поне неколцина здрави хора в по-малките селища, като Габрово, Фатово, твърде пострадало от Сивриевата афера , Дуганово, които селца можеха да се използуват при нужда като станции за преминаване д престояване за кратко време. Тая задача се падна пак на четата. За да постигне задоволителен успех, нашето придвижване от едно място към друго имаше нужда да става колкото се може по-тихо, по-тактично и неузнаваемо за турската власт и нейните агенти и органи по селата. Свободното и независимо движение, скрито дори и от нашите комитети, можеше да се основе изключително от предпоставката, че се познават добре пътищата и пътеките между селата, а дори и самите къщи в селищата, гдето би могло да се премине дори без водач. В това отношение аз се уповавах единствено на себе си. Наистина в продължение на почти 2-годишната ми нелегалност аз нямах възможност да обикалям Ахъчелебийоко. През 1901 г. спохождах селищата най-главно в Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско, а през 1902 г. се подвизавах в Малкотърновско при подготовката на Преображенското въстание. Но преди това, като легален, а и по-рано като учител аз често спохождах Ахъчелебийско и поради това добре познавах междуселските пътища, пък и дори местонахождението на известни къщи предимно в Чокманово, моето родно село; в Аламидере, Фатово, Габрово, Райково, Дуганово, Пещера, Пашмакли , Устово, пък и Карлуково, където бях учител, отчасти от Левочево и Долно Дереке. Затова аз лично се надявах въз основа на опита си оттогава, че ще бъда достатъчно улеснен в ръководството и движението на четата. Вярвах, че без особени трудности ще изпълним мисията си за влизане във връзка със селата, дори и при случай, когато не бихме могли или не бихме искали да се придружаваме от куриер.
В нашия план за посещаването на по-големи български селища не се имаше предвид посещението на Пашмакли, околийския център, поради това, че всички турски органи на властта, включително войската и жандармерията, квартируваха в него и вследствие на това съществуваха големи рискове за произшествия и провали, а и българите пак по същите причини вземаха слабо участие в революционната организация. Малцина бяха пашмаклийците, само няколко души, която имаха куража да членуват в комитета, на първо място Гавраил Попрайчев, брат му свещеник и архиерейски наместник Анастас Попрайчев, Бечо Гвоздев, Ан. Дорков и др. Освен това находящите се тук няколко влашки гъркомански семейства упражняваха силно давление за поддържане на гърцизма и развиваха по-голяма бдителност върху българите, отколкото самите турци. Те служеха за най-ревностни шпиони, издатели на властта. А и някои с потъмнено съзнание — част от населението държаха също за нея. Пашмакли беше страшилище за българите и околията и със своя зандан, който се намираше точно пред двора и главния вход на хюкюматя. На лицето му имаше пармаклък от дебели върлини, където почти винаги се намираше по някой затворник, който да се надвесва над него, за да се радва на животворното слънце, без да може обаче да изпита оживителните му лъчи. Зад този коридор с пармаклъците беше истинската тъмница с друга вече каменна и непроницаема ограда. С една дума — същинска Бастилия. Наоколо всичко беше тихо и мрачно. Посетителите мълчаливо влизаха в хюкюматя, бегло хвърляха поглед срещу пармаклъка, навеждаха глави и поемаха посоката на това или онова хюкюматско отделение, гдето имаха работа. Те със страх се отвръщаха от дървената стълба, изправена нагоре южно от двора, която водеше към полицейските кауши. Тук прословутият в Пашмаклийско по това време, мюлезим Христемаа, за когото затворниците бяха запазели страхотни спомени, нареждаше начините за изтезания на доведените затворници.
Кой знае как някаква щастлива случайност ме предварди да не попадна и аз в ръцете на Христемаа и да изпитам ужасите на тоя султан-хамидов служител. Един ден, преди да напусна селото си и да се прехвърля в България, т. е. на 6 юни ст. ст. 1901 г., без всяка боязън аз се затичах към конака в Пашмакли под предлог да споходя и отнеса храна на баща ми, който по аферата на Сиврия бе грабнат и закарaн изпърво в райковския манастир „Св. Атанас" за предварително разследване, а след 2 дни — в пашмаклийския затвор.
Преди това аз го спохождах на два пъти и в манастира, но там не бе възможно да го разпитам за хода на следствието. Пък щом и мен не задържаха тогава, мислех си, че следствието не беше се натъкнало на моята личност. Помня Абдил Чауш как ме утешаваше, че баща ми щели да го освободят от манастира, задържали го за „малигако", за да го разпитат за едно друго. Викаше ми: „Ха, коч, иди си рахат, касефет чакаме, бубайко ти ще си дойде. Ха, много ти здраве."
Два дни след вдигането на баща ми и другите задържани от Фатово лица (между впрочем трябва да отбележа, че до тоя момент от другите села нямаше в манастира лица, задържани за участие в аферата), аз тръгнах за Пашмакли да се срещна с баща ми и да мога да науча от него нещо ново по задържането му, както и как върви следствието. Ние научихме вече, че са арестувани селяни и от други села, на първо място от Устово, през където бе минала четата за мястото на нападението. Стигнах в Пашмакли в ранина, към 8 часа. Оставих коня в обора на Гавраил Попрайчев, по-беседвахме с него по създаденото положение, което според него се било доста усложнило вследствие на новите разкрития. Страхуваше се да не би властта да е узнала всичко за аферата, което може да навреди на още много хора. Изтъкна и това, че чокманският кмет — Атанасулата и Ангел Киряк били заставени и те подписали един акт, според който опасни за реда лица от Чокманово, т. е. комити, са Христо Лакудата, Васил Каракехая, вече забягнали и двамата в България, Таню Стоев, Иван Караманджуков, Гочо Шишков, Насо Кисимов и Христо Караманджуков. Гавраил имаше връзка с хюкюматските хора и от тях беше придобил тия сведения. Това, което научих от него, доста много ме озадачи. Виждах, че положението беше станало много сгорещено, дори опасно. Но това не ме смути толкова, че да се отклоня от намерението си да отида в конака. Младежки години! Всичко ми се виждаше като на шега. Взех провизиите, които трябваше да предам на баща ми, и се разделихме с Гавраила.
Щом пристигнах в конака и казах на постовия стражар кого търся, той извика баща ми от тъмницата. Когато баща ми ме видя през пармаклъка, той бе обхванат от голямо смущение. Между другите неща носех му и кисело мляко в един мех. Той взе меха, отсипа от него, та напълни едно шише, а останалото помоли джандарина да го вземе. Старажарът се затича нагоре по стълбите за кауша. Отиде да изпразни в своя съд останалото мляко, а дори се и помая, за да изплакне меха от млечните останки. През време на неговото отсъствие ние останахме сами с баща ми. Дървеният пармаклък ни разделяше, но през него ние можехме да се разговаряме и слушаме при най-тихо говорене. Той успя да каже, че бил безчовечно бит по ходилата с шомполи от Мартина — тъй силно и безмерно, че от болки сега едвам стои на крака. Изтеглил много, без обаче да изкаже някого, нито дал такива показания, каквито искали да изтръгнат от него джандарите. От разпита разбирал, че работата е вече разкрита и че мнозина, между които и аз, ще бъдем веднага задържани, което с мен може да стане в тоя момент, ако не побързам да се махна. От това малко казано аз много разбрах. Стражарът се върна. Приказката ни вече не можеше да продължи. Аз се разделих с баща си и веднага, без да се спирам никъде, прибрах коня и побързах да се прибера в Чокманово и да се укрия, за да не попадна в ръцете на полицията.
Наученото от мен в Пашмакли се потвърди и от Гоговица Камбарска и Христо Атанасулов, които в същия ден били изпратени от Чокманския комитет да отидат в Пашмакли, за да разберат положението и да докладват. Временно се прикрих в дома на Райчо Данчов в Кисимската махала, кьошкът на който бе цяла наблюдателница върху селото, което се виждаше като на тепсия. Тук прекарах до вечерта на 6 юни ст. ст. — през нощта и на другия ден до смрачаване. Срещнах се с Таню Стоев и Георги Шишков и се уговорихме как да избягаме от селото. Валеше голям дъжд, който вечерта се засили още повече. Когато се стъмни, аз отидох у дома, всред плач и мъка сбогувах се с майка, братя и сестри, излязох от къщи и след неуспешното покушение, което извърших върху сивриевия кехая Ангел Кирян, по пътя за Барата отидох в Димова ливада до кладенчето, дето дочаках останалите двама другари Таню и Гочо Шишков. Оттам заедно свихме към края на Горна махала Райково и после нагоре по Белия камък стигнахме Караманджа, където беше граничната линия. Мислехме да я минем още същата нощ по височината, западно от турския пост, но останахме и денувахме на 8 юни пак в Турция. Малко остана обаче да ни открият овчари и пътници през гората, минаващи около нас почти по целия ден. На вечерта минахме границата през вадата, която отвежда водата за пиене на турения пост. Минахме и се орахатихме. С това приключи моята легалност. Зачислих се към пункта.
Прося извинение, че се отклоних от темата на своя разказ с тези бележки за Пашмакли и моето последно посещение в тоя град, което направих през време на Сивриевата афера. Сега да се върнем на въпроса за четата. Състави се една малка районна организационна чета под ръководството на пишещия тия редове. Тя се състоеше от Христо Лакудата, Георги Ангелов Кропчев, Иван Георгиев Калайджиев, Васил Каракехая, и четиримата от Чокманово, Гочо Стоянов и Иван Р. Шишманов от Карлуково. Другите момчета бяха предназначени за други акции: главно за експедицията, която трябваше да извърши атентат на жп линията Дедеагач—Солун.
ОРГАНИЗАЦИОННИ ДЕЙСТВИЯ
През вечерта на 18.IV.1903 г. нашата чета напусна Карлуково и се премести срещу селата Карлуково и Петково в гората на върха Студенец. Аз и други двама четници отидохме в с. Петково. По почин на Пею Шишманов в Петково бе предприета акция за събиране помощи от по-богати селяни. Разпратени са били и писма от комитета до лицата, обложени с определени суми. По тая причина беше се създал доста голям шум и движение, тъй като мнозина от обложените богаташи намираха определените суми несъобразени с възможностите им. Едни отказваха да внасят каквато и да е сума или част от облога, други искаха той да им се намали.. Само нищожна част от обложените, и то тези, които трябваше да внесат по една-две лири, бяха внесли в комитета исканата сума. Въпросът с тия облози трябваше да се уреди и да се прекратят разправиите.
Един от първенците, чорбаджи Лийку, бе обложен с 20 лири. Той обаче не се показал, а жена му вдигнала врява до Бога. Тя дойде в къщата на Димитър Запрянов, гдето бяхме отседнали, и започна да се оплаква и дори се заканваше „Какво ще ни правите, ако не дадем." Опитахме се с тихом да я осмирим, но тя ставаше по-остра. Отиде си, като заяви, че няма намерение да плаща. От проучването, което направих по тоя въпрос, голямо съмнение имаше, че Марин Славов им дава кураж. Той беше зет на чорбаджи Лийку и дотогава беше ръководител на комитета. В среща с него му припомних, че той трябва да упражни въздействие, най-вече върху баба си, защото явно беше, че в тяхната къща „кокошка пее, а не петел", и да не прави такъв голям въпрос, който излага и тях, и делото, а може да свърши с нежелателен край. Това му се налагаше да направи още повече и като ръководител на селския комитет.
Прибиваването ми в Петково поради тия разправии би продължило дълго, което не бе в нашия проект. Ние трябваше най-малко в един месец да споходим всички набелязани от съвета по-големи селища в Ахъчелебийска околия. Тук можеше отново да се върнем след генералната обиколка. Затова възложи се на комитета в срок от 20 дни да ликвидира с въпроса по облозите, да приготви списък на членовете, като определи същевременно техните качества: смелост, младост, отношение към организационната работа, заможност и пр. Това трябваше да бъде готово до нашето завръщане. За всичко направено ние съобщихме на ръководителя Шишманов.
На 20 април вечерта се присъединихме към останалите четници. От Студенец потеглихме за Аламидере. Минахме през Черни връх, покрай село Тикале слязохме долу в дерето и по тясната урвеста пътека пак нагоре стигнахме Горно Влахово; минахме покрай него и слязохме на р. Черра, покрай Долно Влахово, и по-нататък под Устово минахме по Черна и нагоре по ребрата на върха Петровица срещу Устово излязохме до с. Горно Фатово, състоящо се от около 20 къщи. Поради Сивриевата афера през 1901 г. това селце даде десетина души затворници в Одрин, които продължаваха да излежават наказанието и сега ни се виждаше много неудобно, пък и рисковано да потърсим тук съдействие и подслон. Освен това ние бяхме поръчали в Аламидере да ни се приготви квартира и да изпратят куриер, който на 21 с. м. през нощта да ни дочака при Горно Фатово, дето пътеката от Устово стига на прохода. Затова на 21 с. м. денувахме в храсталака на чуката на Петровица. Вечерта намерихме куриера на уреченото място и той ни отведе в селото си. В Аламидере бяхме настанени в дома на Георги Чилингиров, чийто син Колю по-късно стана наш четник заедно с Колю Пачаманов.
Тук определихме за ръководител на комитета Христо Беличев, комуто дадохме необходимите препоръки да уточни членския кадър и да се погрижи за неговото увеличаване. Освен това да определи кой може да носи пушка и годните за това да си приготвят пари за купуване на оръжие, когато пристигне такова; да определи също членските вноски и да ги събере. Поискахме от него да подготви момчета, членове на организацията, да влязат в състава на селската смъртна дружина, както и да обмисли въпроса за облагане на по-имотните хора с помощи за комитета. Аламидеренци от своя страна повдигнаха въпроса за Уста Вълчо, който бе голям лихвар, заграбваше имотите на селяните и дружеше с турските властници. Той заплашвал да предаде по-активните членове на комитета. Ето защо настояваха за неговото премахване. Възникналите въпроси и нашето гледище по тях изтъкнах в едно писмо до Пею Шишманов, тъй като районното околийско настоятелство още не беше образувано. Това възнамерявахме да направим след нашата обиколка из селата, когато се види с какви членове разполагаше организацията в околията. За Уста Вълчо моето мнение беше съгласно с изказването на аламидерци и предлагах на Пею да се ликвидира с него. Това щеше да повлияе за стягане на дисциплината, на което и той се съгласи. По-късно, при втората ни обиколка на селото. Уста Вълчо беше убит. Убийството стана на 27 май 1903 г., след като благополучно бяхме изходили Чокманово, Райково, Левочево и Горно Дереке и бяхме се прибрали в околностите на Петково и Карлуково, дето пребивавахме известно време, за да си починем. Оттук потеглихме специално за Аламидере, дето прекарахме пак в дома на Г. Чилингиров. Към четата ни се присъединиха и местните момчета Колю Г. Чилингиров и Колю Пачаманов. Те участвуваха при нападението и твърде много улесниха акцията, защото знаеха добре разположението на къщата и околността, та можаха правилно да се установят постовете. Денувахме на 27 май преди нападението непосредствено до къщата на Уста Вълчо, която беше на края на югозападната част на селото, настанени в храсталака. Оттам през целия ден наблюдавахме движението — влизане и излизане от къщата на жертвата, а и се ориентирахме за местонахождението. Щом се смрачи нападнахме къщата, като по пътищата поставихме наши постове, които да не позволяват на никого да излезе от района на къщата. Заповедта беше — който не се подчини да се предаде — да бъде застрелян на място. Заварихме къщата заключена. Пишещият тия редове зареди един пакет динамит под прага на вратата на къщата, възпламени го и канатите на вратата изхвъркнаха. Входът към къщата се разтвори. Влязоха да претърсват, Хр. Лакудата и Колю Чилингиров. Те заварили на горния етаж жената и дъщерята на Уста Вълчо и успели да намерят неговите ценни книги (полиците, записите). Чорбаджията, който използувал мрачината, въпреки нашето присъствие около къщата успял да избяга надолу към селото, но се натъкнал на поста, дето бил В. Каракехая, който го и застрелял. Настъпи голяма олелия в селото от нападението, рукут, викут, гърмежи на пушки и пр. За не повече от четвърт час нашата мисия беше привършена, след което можахме благополучно да се оттеглим и стигнем на Кралюв камък — между Чокманово и Райково, и на другата вечер да-бъдем над с. Левочево, на път за Устово и Горно Дереке за Карлуково.
Из книжата, които Христо Лакудата изнесе из къщата на Уста Вълчо имаше разни турски сенети, писма, записи и пр., които после разгледахме и унищожихме. В архивата ми, между другото, е останала моя бележка написана тогава по шифър, в която са отбелязани някои записи от лицата и дължими суми, както следва:
| Харит Велчев | 288 л. т. 130 гр. |
| Тодор Таков | 5 б. м. (бели меджидии, бел. състав.) |
| " " | 137 гр. |
| Чило Таков | 6 1/2 л. т. |
| Тако Христов | 23 л. т. и Таню |
| Тодор Шиков | 1250 гр. л. т., 140 гр. от 1885 г |
| Иван Тодоров | 650 гр. л. т., 130 гр. |
| Иван Момчил и Коста Стайков | 10 л. т. |
| Руса Муллова ... | |
| Иван Волчов | 20 л. т. от 1897 г. |
| Насю Неделчев | за ливадата |
| Стою Христев | 142 лв. |
| Браим | 100 „ |
| Димитър Турман | 132 гр. |
| Велко Стоянов | 130 гр. от 1897 г. |
Може би е имало и други записи, но прегледът на книжата бе бърз и може би не сме съгледали останалите.
Но да се върнем на нашето по-първо движение, когато на 23 април, месец нещо преди убийството, напуснахме Аламидере на път за с. Чокманово. В последното село стигнахме без водач. Не пожелахме да си служим с такъв, тъй като познавахме много добре пътя през Варадил, а и набелязали бяхме за стануване къщата на Митрю Крачев, стар и ревностен комитетски човек, който винаги беше готов да приеме четата. Ние минахме през варадилските ливади, слязохме в дерето и оттам се озовахме пред казаната къща. Беше на разсъмване. Както предвиждахме, така и стана. С едно потропване на прозореца той се събуди, разбра кои сме и веднага ни отвори. Денувахме в кьошка му на горния етаж. През деня влязохме във връзка с Тома Хаджиангелов Каишев, тогавашен и после ръководител на селския комитет, който ни посети. Между впрочем той беше и зет на Крачев — съпругата му бе сестра на последния. С Каишев уговорихме среща с членовете на комитета в селото. Тъй като беше неудобно и подозрително срещата да стане в тая къща, защото всяко по-усилено движение и прииждане на хора щеше да предизвика съмнение у съседите, следващата нощ ние се пренесохме в дома на ръководителя, също в долната махала. Престояхме 2 дни. Помня, че тогава беше подведен под клетва за член на организацията кметът Бечо Каишев, който наследи бившия кмет хаджи Атанасула. Бечо Каишев като кмет дълги години в селото остави добри спомени между чокманци. На мен беше особено приятно, че на полето на борбата за свобода и при такава обстановка ми се падна случай отново да се срещна с приятелите: Петко Ташев Каишев, Христо Мих. Семерджиев, Насо Читанов, Митро Келбечев, Ангел Георгиев Кирев и др. Поради революционно-организационна скрупулност обаче аз не пожелах, въпреки двегодишната раздяла с домашните ми, да видя майка си, сестрите и братята си. Баща ми по това време беше в Одринския затвор. Видях се само с брат си Димитър, който тогава беше също един от ревностните членове на комитета. На събранието, което се състоя на 25 април и в което разменихме мисли върху бъдещите задачи на .комитета, освен горепосочените лица присъствуваха и други деятели, имената на които сега не си спомням. Това събрание ще остане за мен паметно, то свидетелствуваше за безстрашието на тия, които присъствуваха. Събранието стана през деня, когато в селото патрулираха турски войници от казармата, построена над местността Новата вода между махалите Упрешна и Кисимска, дето слиза пътят от Кралюв камък и в която казарма тогава се помещаваха около 200 души турски аскер. Даже един път тоя патрул мина по пътя покрай къщата, дето заседавахме, без да смути с нищо нашата работа.
Тук престояхме и на 26 с. м. Ние можахме да завършим задачата си за преустрояване на комитета, като се преизбра за ръководител Тома Хаджиангелов и за членове Петко Т. Каишев, Димитър Караманджуков, Митрю Келбечев и Георги К. Гвоздев. След като приключихме работа, същия ден вечерта отпътувахме за Дуганово, махалчинка от 11 къщи. На другия ден престояхме в къщата на моята леля Шина А. Илчовска, където се поизпрахме. През това селище минава пътят от Смилян за Пашмаклн. Случи ое, че тоя ден по пътя мина Сиврия — същият, който на 11 май 1901 г. бе причакван от районната чета по пътя Смилян — Палас, за да му се извърши покушение, но той не бе минал и биде стреляно върху посиненика му х. Нурия, който бе и ранен в ръката.
Преминаването сега на Сиврията по друма под къщата, в която денувахме, доста смути и изплаши нашата хазяйка: „Ох си, ами ако Сиврището пусто се изрука от потян и каже, Ангелице мари, какви люде се крият по дома ти, бре дамуз, галиба и ти си станала кумитка, какъв джухап ще му дам." Един от четниците се пошегува: „Ако ти държи, ела виж, паша, какви са людесе, защом питаш мене? Какво друго ще кажеш?" — препоръча й нашият другар. Тук нашата цел бе само да престоим. Привечер пристигна водач от Райково, който през нощта срещу 28 с. м. ни заведе през Ветровото борце надолу в с. Райково. Можехме да наредим нещо и в съседното малко селище Пещера, което е на 10 минути от Дуганово, но счетохме, че това може да стане и при нова обиколка, още повече, че сега отсъствуваха лицата от селото, с които можехме да влезем във връзка за тая цел.
Така ние стигнахме в Горно Райково, както тогава го наричаха. Заможно, бодро и патриотично селище, което по дух и живот се отличаваше от Долно Райково, още неотърсено окончателно от патриаршеството си, но срещу което отчаяно се бореха смелите представители на българщината — екзархистите от селото. Поради това ние счетохме за по-разумно да действуваме в горната махала, дето рисковете за издайничество почти не съществуваха и дето населението, отдавна надживяло фанариотските домогващия, с готовност бе възприело идеала за политическо освобождение. Тук ни настаниха на първо време в една къща в Тиболската махала, която се намираше срещу пазара на селото, много живописно разположена върху един скат от височината, която се издига на юг и дели водите на Черна и Арда. Ние бяхме близо до Върговската къща на височината с много хубав изглед насреща, по долината на р. Черна — нагоре към Пашмакли и Карлък, и надолу североизточно към Устово до височините, дето се намират останките от средновековната Момчилова крепост Подвис (Подевус). Покрай мъката и теглото ни малко красота и естетически преживявания не бяха излишни. Починахме си добре, но чия беше тази къща сега не мога точно да си спомня, но мисля, че тя беше на някой си Морхов. На вечерта се преместихме към центъра, ако се не лъжа в дома на Насо Колибов, гдето влизането и излизането на хора, с които трябваше да се срещнем, можеше да става по-лесно и по-безопасно. Тук денувахме на 29 април.
Тогава управителното тяло на комитета в Райково се състоеше от следните лица: председател Иван Сбирков, секретар Димитър, Илиев, касиер Колю Попниколов и съветник Георги Попстоянов. През тоя ден — 29 април — извършихме доста добра работа. Въведохме в пълна известност членовете на организацията в селото, заедно със описването на членовете определиха се и членските им вноски. Поставихме псевдоним на селото. Досега псевдонимът му бе Горни Лозен, а занапред ставаше Гарваново. Ръководителят на местния комитет Иван Сбирков имаше псевдоним Гарванов, откъдето и селото получи името си.
На 30 април и 1 май бяхме в дома на свещеника Анастас Димитров, всеизвестен под името поп Пала. Неговият син протойерей Харалампи Поппалов бе уредник в Устово в църквата „Св. Никола". Поп Пала беше голям родолюбец. Спомням си и сега как от душа се радваше на четниците и тяхното оръжие. Клатеше глава и казваше:
— Ех, момчета! Къде са сега младите ми години да тръгна с вас, та да видите дали можете да стигнете дядо ви поп...
Смятахме след Райково да посетим Левочево, затова избрахме за последно пребиваване тук дома на поп Пала, чиято къща се намира на най-горната северна част на Райково, отдето излиза пътят за Левочево. Тук продължихме работата с райковското управително тяло, която бяхме започнали в дома на Колибов. На първо място направихме проверка какво Райково (Горна махала) беше внесло като волни помощи в чепеларския пункт, за което ни беше представен списък. Трябваше да се знаят тези вносни, преди да се определят новите облози на по-имотните хора в полза комитетската каса. От списъка се виждаше, че Райково беше внесло помощ крупна сума, която надвишаваше 100 турски лири. Като зная как строго следяха тогавашните ръководители събраните пари да отидат непременно в комитетския пункт в Чепеларе, не допускам тия вноски да не са иззети, независимо кому са били предадени за отчитане. Такива проверки правехме във всеки посетен от нас селски комитет, но бележките за събраните суми не съм успял да запазя и сега не мога да кажа кое село какво е дало. Все пак от списъка, който даваме за Горно Райново, се вижда ясно какви суми бяха иззети от района за подпомагане пункта за оръжие, но срещу тези огромни материални жертви беше получено съвсем малко. С управителното тяло разгледахме и други въпроси за укрепване на комитета в идейно и организационно отношение, за затягане на дисциплината, за създаване от предани младежи на селски смъртни дружини, които да станат ядро за образуване на селската чета, както и за набиране на момчета за районната чета. На 1 май проведохме събрание с около 30 члена на комитета, пред които бяха изяснени някои уставни положения на организацията. Освен това прегледахме сметките на управителното тяло и съставихме на шифър една равносметка за приходите и разходите на комитета. През същия ден приключихме своята работа и останахме много доволни от постигнатите резултати.
Трябваше да се направи нещо и в Долно Райково, което тогава бе отделна община. От удара, който беше нанесен през 1901 г. върху организацията във връзка с аферата по покушението на Сиврията, пострадаха мнозина ахъчелебийци, мнозина попаднаха в затвора, а други се спасиха, като избягаха в България. От Долно Райково попаднаха в затвора първите ратници, а именно: Димитър Мавров, учителят Васил Мавродиев, Коста Ардев и Илия Ковачев. В селото съществуваше силна гръцка пропаганда. Ето защо делото беше съвсем разстроено, необходими бяха специални и продължителни действия, за да се постигне известно обновление. Тая задача поставихме на управителното тяло на Горно Райково, което трябваше да се погрижи за основаването и укрепването на нов комитет.
Село Дунево се считаше за част от комитета в Горно Райково и се ръководеше от дего. Поради тая причина считахме, че е излишно да се отбиваме в него.
На 1 май вечерта отпътувахме за Левочево, откъдето бе пратен и водач. С него по пътя нагоре от Райково стигнахме на раздела на тоя път към Левочево и Караманджа. Оттам поехме по гребена на югоизток и близо до върха „Св. Илия" над Дунево, свихме към Левочево. В това село квартируваше силен турски гарнизон от около 400 души в специално построени казарма западно от селото. За да избегнем приближаването на заставата, трябваше да се движим отдалечно от нея. Но и това заобикаляне на казармата не беше много безопасно, защото слязохме на долния край на селото и го преминахме в длъж, за да стигнем в избраната къща за квартируване. Нашите хора бяха взели мерки за по-сигурното ни придвижване. На няколко места на кръстовищата по пътя ни в селото бяха поставени тайни постове, тъй като от време на време турски войници патрулирали в селото, та да не се срещнем с тях. Бяха наредили още селските кучета да бъдат затворени преди зори за всеки случай. Ние гледахме да бъдем при ятака си във времето, когато патрулиращите войници обикновено се прибират в казармата и докато хората спят. Мога да кажа, че въпреки всички рискове придвижването ни от Райково до новата квартира в Левочево стана напълно прикрито.
Къщата, в която отседнахме, бе на някой от Дедьовци. Кой именно не помия. Хазяите ни посрещнаха много гостолюбиво. Не личеше никаква боязън от това, че непосредствено до селото квартирува толкова многобройна турска войска. От друга страна, самата къща се оказа най-подходяща за нас. Беше просто като наблюдателница, от която се виждаше и казармата, пък и всички входове и изходи на селото. Най-вече с нас се разправяше Кафелов. Освен Анастас Т. Кафелов други членове на комитета бяха: Колю Ил. Моллаиванов, синът на селския богаташ, Тодор Бойчев, Костадин Баятев, Стайко Ников, Стоян Манолов, Костадин Гаджуров, Иван Гаджуров и др.
Приближаването на членовете от селото до нас бе опасно. Така че общо събрание не можа да се устрои. Каквото трябваше да се поръча и направи, стана чрез Кафелов, който остана ръководител на комитета, и неколцината посочени членове на управата с които се срещнахме на два пъти и разменихме мисли по организационни въпроси и по нуждите на селския комитет.
Атмосферата в селото бе натегната. От една страна, имаше голяма турска войска и, от друга страна, местният чорбаджия Илия Моллаиванов постоянно бдеше. Той минаваше за много доверено лице пред хюкюмата в Пашмакли и пред кавартируващите турски войници. Стопански беше овладял цялото село чрез своя магазин, в който имаше всички видове стоки, продавани на населението обикновено на вересия и плащани от пролет до пролет. Затова и посещението ни на селото, което мина без каквото и да е произшествие, ние считахме за подвиг. Но много време мина оттогава и много спомени и подробности изчезнаха в забрава, за да може човек напълно да възстанови всичко, което е било.
Нашето намерение бе, след като привършим задачата си в Левочево, да отидем в Устово. Там тогава беше ръководител Георги Попанастасов. На 4 май пратихме до него бележка, с която му съобщавахме нашето желание и искахме същата вечер или на другия ден вечерта да изпрати водач, който да ни заведе в Устово. Със същия човек, който му занесе съобщението ни, той ни отговори, че е по-добре да се отложи за по-нататък посещението на Устово, тъй като войската там била постоянно нащрек, чести патрули сновали помежду устовските махали, а и постоянни такива се движели между Райково и Устово и от Устово нагоре към Бостина и Долно Дереке. Той обещаваше, че на другия ден сам ще ни споходи, за да получи необходимите наставления и да ни даде повече осветления за положението в Устово. Затова ние останахме в Левочево и на 5 май. Но макар да го чакахме, той пак не дойде. На 6 май сутринта изпратихме куриер с доста остро писмо. По същия куриер той ни изпрати своя отговор, но сега вече „пееше друга песен". Извиняваше се, че станал причина да останем в Левочево още един ден. Той настояваше да не ходим в Устово в никакъв случай. Прочетохме писмото и просто недоумявахме. Все пак за нас стана ясно, че този път не ще можем да отидем в Устово, но той не съобщаваше причините, които го бяха заставили да не дойде вчера. Повече разправии не можеха да станат. Излишни и невъзможни бяха. Определихме нов маршрут и вечерта с Хасъмо от Долно Дереке, който дойде да ни вземе, заминахме за Горно Дереке. Нощувахме и денувахме в гората на Сакарка близо при мандрата на Тодор Хвойнев, гдето много радушно бяхме посрещнати, нахранени и нагостени. Вечерта продължихме и влязохме в Горно Дереке (с псевдоним Александрово).
В Долно Дереке не се отбивахме. Селото бе изключително овчарско, та мъжете през тоя месец още се намираха долу в Енидженското поле при Бяло море с овцете си. Освен това старият ръководител на комитета свещеник Пандалия Кузманов още се намираше в Одринския затвор, задържан и осъден през 1901 г. във връзка със Сивриевата афера. Пък и нямаха толкова голяма нужда долнодерекьовци от нашето просветляване по комитетските работи, тъй като притежаваха двувластни имоти в България — по Рожен и околностите на с. Преглед, та бяха ежедневно по тия техни имоти и знаеха почти всичко, каквото се предприемаше от чепеларския пункт.
В Горно Дереке влязохме незабелязано през нощта към 3 часа по турски. Престояхме близо една седмица. Най-първо бяхме в къщата на Бабата. Това е прякор на лице, което сега не мога да си спомня. След това на 13 май бяхме в къщата на Харамията. Кой е бил тоя Харамия, също не мога да си спомня. Може би е бил Панайот, който по-късно се пресели в Журково. И тук ставаха срещи в по-голям или в по-малък състав, разяснявания, заклевания на нови членове, но най-вече работихме с едни или други членове на управата на комитета, за да изпълним нашите задачи. След приключване на нашата мисия на 13 срещу 14 май през нощта отпътувахме за Карлуково, придружавани от нарочно изпратен от там куриер. Пътувахме и пристигнахме благополучно — живо и здраво. Стигнахме оная точка, откъдето бяхме излезли най-напред при тая наша доста дълга обиколка.
Нашето общо впечатление от спохождането на гореказаните селища бе, че навсякъде нашите приятели и членове на организацията плачеха за оръжие и че набавеното в миналото беше оставено без преглед и почистване и беше станало почти негодно за употреба. Духът ми се видя обаче бодър и крепък и при по-нататъшна работа и школовка можеха да се излъчат доста хора, които, да вземат участие в едно въстание. Трябваше обаче да се поупражнят в строеви действия. Средства въпреки всичко пак биха се събрали на местна почва за въоръжаване.
При обиколката ние дадохме специални препоръки на секретарите и касиерите на комитетите как да използуват за редовност при функционирането на комитетите няколко основни книги, които трябваше да се водят по установения в района шифър. Предните ръководни лица да си изберат псевдоними, за да се спазва тайната в организацията. Книгата, държана от касиера за членовете на организацията, имаше следните графи: месечна вноска на члена с 12 графи за месеците, в която се отбелязва кой член и кога е издължил членската си вноска, после графа за волните помощи, дадени от един или друг член на комитета, графа за наложени парични глоби на провинили се членове, дали с разписка или без разписка са внесени на касиера волните помощи или глоби и най-после графа: „забележка". Това трябваше да бъде най-главната и единствена книга, която трябваше да води касиерът. Секретарят пък трябваше да води списъка на членовете — възраст, къде е роден, семейно и материално положение, какво оръжие притежава, има ли качества за боева готовност, как се проявява относно реда и дисциплината на организацията, наказван ли е или не, „забележка". По тоя начин смятахме, че сме успели да канализираме дейността на селските комитети.
В Карлуково заварихме едно положение, което показваше, че Попанастасов основателно ни пишеше, когато бяхме в Левочево, да се върнем колкото се може по-бързо.
Слухът, че през лятото ще има въстание в Македония и Одринско, бе един вид покана за всички млади хора не само в Турско, но и в България, жадуващи за подвизи, да се включат в революционната борба. Някои дойдоха и в нашия пункт. Такива волентири по неколцина бяха вече пристигнали в Чепеларе, други в Имаретдере, трети в Манастир, някои в Карлуково. Понеже Пею Шишманов бил заминал за Пловдив и тук нямало кой да се занимава с тия без команда лица, пък и най-главното — за продоволствието им, нашите хора се бяха видели в чудо и настояваха за нашето по-скорошно прибиране в Карлуково. С нашето пристигане се върна и Пею. Тогава се уреди въпросът за приемането им като нови четници в районната чета, обличането и въоръжаването им. Направи се също и преглед на състоянието на материалите: облекло, оръжие и пр., останали от миналото или придобити досега. Сам Пею Шишманов бе досега и касиер, и домакин, и секретар, та лесно можеше да се направи проверка. Същевременно се реши да се прати нова чета, която да направи нова обиколка, като споходи комитетите, докъдето може да стигне през Горно и Долно Дереке, Левочево и пр. На тая чета се възлагаше да се разправи и с левочевския чорбаджия Илия Моллаиванов, който доносничеше на турците. С една реч, искахме главно в тия ни обсъждания да се ликвидира напълно с миналото и да се постави организацията на здрава основа, да се установи и базата ни, от която да изхождаме по-нататък за успешна пропагандна и организационна дейност в Ахъчелебийския район.
Както казахме, в Чепеларе, Преглед, Имаретдере, Манастир, Карлуково и пр. бяха дошли от вътрешността на България, пък имаше и местни кандидати, които желаеха да постъпят в районната чета. Но понеже не се знаеше кога ще бъде обявено въстанието не се бързаше с тяхното приемане. Гледаше се да се мине с досега действуващите четници, в числото на които бяха влезли само неколцина нови момчета. За да бъдат под ръка за всеки случай, те се намираха около селата Карлуково и Петково, а друга част от тях в Имаретдере.
Третата част под ръководството на Петър Манджуков биде изпратена в обиколка и със специални задачи по селата Горно и Долно Дереке, Левочево и по-нататък, за да не остава в околията празна откъм нелегален състав, който трябваше да укрепва комитетите, а и да държи нащрек и напрежение турските административна власт и въоръжени сили. Тая чета имаше и задачата да снабдява околийския комитет с по-крупни суми, необходими за купуването на избухливи материали за друга чета, която трябваше под ръководството на Манджуков да извърши атентати вържу жп линията Дедеагач—Солун. Това бе и най-главната цел на идването тук на Манджуков, който минаваше за специалист по минно-подривното дело и спадаше към крилото на така наречените динамитаджии, левичари, анархисти, каквито бяха и Кост. Нунков, Сл. Мержанов, Орцето и др. Но за възгледите на П. Манджуков и неговото идване тук ще говорим по-после и по-подробно. С неговата чета гонехме целта да се подържа безпокойствието и смущението на турците, които изпращаха нарочни войскови подкрепления, защото знаеха за готвеното в Македония и Одринско въстание.
От друга страна, положението на комитета в Петково бе доста много разклатено. Налагаше се да се разучи основно положението и да се възстанови дисциплината и реда в комитета. Тая задача бе възложена на мен. Аз и трима души четници влязохме в селото и престояхме няколко дни въпреки риска да бъдем узнати от турците. На хората май доста много бе дотежало комитствуването и периодът на междуцарствие в организацията. Тежеше много и честото събиране на налози, уж за оръжие, но срещу които не се получаваше нищо. Пък и местният турски гарнизон беше стегнал населението като в кутия и не му даваше спокойствие със своите постоянни движения. Той наблюдаваше къщите на нашите хора, които бяха заплашвани, че като комити ще бъдат задържани. Това обстоятелство още повече възбуждаше духовете и караше членовете на организацията да се държат настрана от комитетските работи. Пребиваването на нашата чета продължително време в околността и настояването да влезем в селото при съществуващия страх от турците усложняваше и отношенията между околийския комитет и комитета в селото. Работата беше дошла дотам, че околийският комитет замисляше да прибегне до крайни мерки спрямо селското ръководно тяло. Така или иначе, съществуваше убеждение, че ръководителят Марин Славов е причина за упадъка на духа на членовете на комитета. Отдавна бе това и сега не мога да си спомня подробно кое как е било тогава, но в паметта ми е, че населението беше доста възбудено от подканите да внесат в комитета своята помощ за издържане на четата и за други разходи. В тая кампания беше и дядото на ръководителя (по жена), поради което последният искаше да се застъпва за тия или ония и най-вече за дядо си, за да се намали определената сума. Мисля, че от дядото (тъста) на ръководителя Марин Славов се искаха 20 лири турски и поради това дохожда при мене не той самият, а жена му, за да се кара и иска да се намали облогът. Така се дойде до решението да бъде наказан със смърт ръководителят Марин Славов. Това решение не беше изпълнено, но не си спомням по какви причини.
ПРОТИВОМЕРКИ НА ТУРЦИТЕ
Докато ние се стремяхме да превъзмогнем нашите организационни слабости и правехме усилия да заздравим организацията, на първо място да стегнем комитетите и тяхната боева сила, и все още не представлявахме сериозна опасност за турската власт, интересно е да видим какво ставаше всред смолянските управляващи кръгове. Трябва да се изтъкне, че нашето раздвижване из Родопите се надценяваше много от турците. Турските власти нямаха точна представа за нашата численост и преувеличаваха силите ни. Силно обезпокоени от това положение, те бяха непрекъснато нащрек и в напрежение. Поради това множество аскер бе доведен в Ахъчелебийско и пръснат на по-големи и по-малки групи по българските села. Той охраняваше околията и имаше за задача да предотврати всяко въстаническо движение в тоя край. Войниците стояха винаги на боева нога. Разузнаването им беше засилено и бдението непрекъснато. Безпокойствието на войската и жандармерията се изразяваше на първо място в нескончаемо движение на караули по селата и пътищата. Взети бяха от турската власт всички необходими мерки, които се диктуваха от настъпилия тревожен момент. Във всяко българско село бе поставен отделен гарнизон, състоящ се от стотици войници, който постоянно се засилваше от нови войскови части, изпращани от Гюмюрджина и Одрин. Въобще, както от местните органи, така и от централната турска власт, Ахъчелебийско се считаше за опасен невралгичен пункт. С оглед на това бяха взети сериозни предпазни мерки.
Турските платени шпиони и агенти засилваха своята бдителност в околията. Покрай тях — и пъдарите (куруджиите) в българските села. Всички български села, и то не само в Ахъчелебийско, но и в цяла Западна Тракия бяха задължени да плащат и издържат по един пъдарин мохамеданин, турчин или българин. Те трябваше да стоят в селото, неподчинени тук никому, за да бъдат свободни да следят и донасят кой къде ходи, защо ходи и пр. Но не всички от тях изпълняваха така длъжността си. Имаше пъдъри, като Садък Кършалийски от с. Карлуково, Алю — в с. Габрово Ксантийско и др., които бяха в пълна услуга на комитета. Чакаха и изпълняваха само това, което ще се поръча от комитетската управа. Други пък гледаха на работата си през пръсти, считаха службата си за една възможност да се излежават денонощно. Рядко бяха тия, които ревностно изпълняваха функциите си. Пъдарският институт не се оказа за турците надежден и полезен, както се считаше при създаването му.
Военните власти навсякъде бяха наложили свои специални мерки за охрана. Във всички села бяха въвели полицейски час. След 1 часа по турски, т. е. 1 час след заник слънце, никой селянин не бива да се движи в селото или да излиза извън него. След тоя определен полицейски час по прозорците на никоя къща не бива да се вижда светлина, защото турците смятаха, че чрез светлинни знаци може да се дават едни или други съобщения на комитите. Освен това съмнителните лица по селата бяха под специален надзор. При движението си вън от селата хората трябваше да носят нафузите си, т. е. свидетелството си за раждане, един вид лична карта, каквато всеки турски поданик след раждането притежаваше, издадена му от околийското управление. За изпълнение на тия наредби следяха аскерските патрули, които сновяха денонощно не само из селските сокаци, но и помеждуселските пътища. Между другото, патрулните и заставите по кръстовищата и пътищата проверяваха пътниците, кой какъв е и кой къде отива, преглеждаха торбите на хората, товарите, които карат, за да не би движението на човека да е във връзка с някоя чета. С една реч, околията бе поставена под силен военен надзор, за да се отбие всяко съприкосновение на населението с четите.
Но това бяха празни усилия. Нашите хора се съобразяваха с положението. И те не спяха, поддържаха бдителността си и вършеха своята работа. Мерките на турската власт не можаха да прекъснат контакта на комитетите с четите и приемането на четите по селата.
За отбелязване е, че това състояние на постоянно напрежение бе дотегнало и на самите войници. Научавахме, че те в интимни, разговори с техни приятели българи изповядвали открито, че понякога, докато патрулирали, забелязвали срещу себе си комити, но се скривали и им давали възможност да минат, без да се сблъскат с тях. Може би са се спотайвали от страх, но разправяли: „А бе то комитите нека си гледат работата, но само всичко да вършат тайно, да не излиза на мегдан. Ние няма да отиваме да търсим."
И вярно е, че турските надзорнически власти живеха под постоянен страх и никак не желаеха да видят или чуят за появата на някоя чета или за някакво окупиране на селата. При това наглед зорко бдение от страна на военните и жандармерийски власти, когато другаде в Македония и Одринско се даваха крупни жертви от наша страна, ние в Ахъчелебийско минахме почти без такива. Това се дължи не само на нашата съобразителност, но най-главно на поддръжката и улесненията, които ни се даваха от местните селски комитети.
ЛЕВОЧЕВСКАТА АФЕРА
Формираната чета за Левочево, за която споменавам по-горе, се състоеше от: Антон Дечев — чепеларец, бивш учител, водач на групата и четниците; Любомир Булашиков — гимназист от Самоков, Костадин Николов и Никола Гюмешев от Райково; Кузма Д. Яръков от Панагюрище, живущ в Пловдив, Кольо Пачаманов и Колю Чилингиров от Аламидере. В началото на юни групата потегля от Карлуково за с. Левочево и на 6 срещу 7 юни успява да се вмъкне в селото и се настани в къщата на Тодор Хвойнев. На 7 с. м. през деня тя имала срещи с местните членове на организацията. В същата квартира четниците останали и на 8 юни. Тоя ден, Тодоровден, бил именният ден на хазяина им Хвойнев. Те били настанени в стаята на долния етаж на къщата, а на горния етаж Хвойнев посрещал многобройните си гости по случай именния си ден.
Много неблагоразумие било при това положение в същия ден да стане приемането и заклеването на новите членове на организацията. Докато на горния етаж боботели гайди и песни на празнуващите, в долния етаж ставала церемонията по заклеването на новите членове. Поради това имало голяма опасност някой издайник да забележи пребиваването на въоръжени хора в къщата на Хвойнев.
Напилият се като „кьор кандил" местен жител Гочо Кинин изгубил свяст и без много да мисли и разбере какво върши, отива в дома на Илия Моллаиванов и му съобщава, че в Хвойнев видял хора непознати и с оръжие, та да се пази да не го нападнат. Последният веднага извикал онбашията (старши подофицер) от казармата и му разказал наученото. Това било още по виделина. Когато се смрачило, Хвойнев забелязал, че къщата им е обсадена с аскер. На първо време настъпила суматоха. Но обсадените скоро се окопитили. Освен Хвойнев, семейството му и четниците в обсадата се хванал и Иван М. Гаджуров от селото, приятел на Хвойнев. Ако не били те двамата, едва ли някой от пребиваващите в къщата щял да излезе жив. Турците носили и тенекия с газ, за да запалят къщата. Четниците Н. Пачеманов, Н. Чилингиров, Кузма Панагюрчето и Дино Николов не изстреляли нито един патрон. Кузма Яръков (Панагюрчето), който минаваше за бомбаджия, хвърлил една бомба, която не се възпламенила и турците насреща са я прибрали. Опитал и втора бомба, но не успял дори да я хвърли навън, а паднала вътре между тях, без да избухне. Тая бомба и друга една Гаджуров запалил в къщи от огъня и тогава ги хвърлил срещу турците, причинявайки голям ефект. Търсейки изход, Гюмюшев слязъл долу в подника (обора) и през една дупка стрелял навън в тъмнината. Хвойнев поддържал огъня на двете изходни врати. Като отворил малката врата, Гюмюшев извикал на Булашиков да скочи от тая врата и да излезе вън. Булашиков скочил. Двама аскери го ранили на две места в крака, но той не им останал длъжен. Без да изгуби присъствие на духа, докато още не усещал болките в крака си, той открил огън срещу ранилите го аскери и те паднали убити. Самообладанието и смелостта на Булашиков всяло суматоха у обсадителите и те се дръпнали назад. Този момент бил използуван от обсадените и те напуснали къщата. Четниците излезли навън невредими и се оттеглили южно от селото. Последни се изтеглили Хвойнев, леко ранен, и Гаджуров. Когато прекосявали селото надолу, чули глас: „Помощ, помощ!" Това бил Булашиков, който прескочил дувара под къщата, обаче вследствие на раните не могъл да продължи по-нататък и да настигне другарите си. Хвойнев и Гаджуров се върнали, взели го на ръце и го занесли при четата. Тук обаче ставало въпрос за доубиването му, защото не бил в състояние да продължи пътя с четата. Булашиков ги помолил да не го оставят, като заявил, че ще се мъчи да ги следва. И така къде с ходене, къде носен на гръб, заедно с четата през Караманжда минали границата в България. Димитър Попвасилев от Преглед довел на Пампорово муле и завел Булашиков в Чепеларе, отгдето го препратили в Пловдив за лекуване. Останалите четници заминали за Имаретдере. Хвойнев и Ив. Гаджуров слезли в Чепеларе, но полицията ги задържала и препратила в Пловдив. Там се застъпили за тях председателят на Пловдивското македоно-одринско д-во д-р Ст. Костов и били освободени.
След тая обсада и отбрана на четата от турския аскер още през нощта около 35 души левочевци избягаха в България, а на сутринта бяха заловени и закарани в Пашмакли [1]: жената на Хвойнев — Мария (по баща Н. Щинкова), баба му Рада Щинкова, дядо му Никола Щинков, овчарят му Стайко Ников, кметът на Левочево Никола Стойчев. На Хвойнев освен това турците конфискували около 300 брави овци, кон, крава и запечатали къщата му.
След 40 дни престояване в Пашмакли жената и бабата на Хвойнев в къщата на имама, а мъжете в затвора, на ден Илинден жените бяха освободени. Мъжете бяха закарани в Одрин, отгдето само дядото на Хвойнев Н. Щинков след амнистията в 1904 год. се върна жив, а останалите умряха в затвора.
Тъй злополучно завърши това организационно предприятие до с. Левочево.
КОНГРЕСЪТ НА ПЕТРОВА НИВА
Тъй както бяхме улисани с нашите работи и се мъчехме да ги поставим в ред, особено след аферата в Левочево, ненадейно се получи покана с дата 8 юни, изпратена от Бургас, с която се искаше да се упълномощят едно или две лица, които да участвуват на събора. Този събор, според поканата, бил крайно належащ. Писмото бе отправено до Пею Шишманов. Препис от оригинала му е запазен в комитетската кореспонденция, съхранявана в Славейнското читалище. Подпис нямаше. Възможно е все пак в оригинала да е имало подпис, но съм забравил, а преписвачът е пропуснал да отбележи подписа на изпращача.
Чрез странични сведения ние, дейците от Родопите, знаехме, че предстои да се свика одрински окръжен конгрес във връзка с обявяването на въстанието, но не знаехме точно къде и кога ще стане това. Покана се получи на 14 юни (1903 г.), а в нея се казваше, че на 12 или 13 юни трябва нашите делегати да бъдат в Бургас. Макар че не можеше да се спази определеният срок, нашето управително тяло обсъди този въпрос и реши да изпрати свой представител на конгреса. За такъв беше избран Христо Караманджуков, между другото и за това, че поради закъснението на съобщението допустимо бе делегатите да бяха заминали от Бургас, а той като бивш деятел на оня край най-лесно щеше да се справи с трудностите по пътуването от Бургас до местоназначението на конгреса. Затова Караманджуков замина едва на 18 юни 1903 г. Управителното тяло му издаде необходимото пълномощно.
На 20 юни аз бях в Бургас. Заедно с една закъсняла група като мен делегати, возени с конска кола, на 21 с. м. пътувахме за с. Аланкайряк, дето пристигнахме вечерта. Тук настигнахме цялата група, която бе отправена за Петрова нива, мястото, дето щеше да се състои конгресът. Групата се беше набирала в Аланкайряк на части в продължение на 5—6 дни. В селото съществуваше оживление. Нещо като дни на събор или на панаир. Нашите хора бяха разквартирувани по къщите по неколцина, а се хранеха от обща кухня и продоволствие. На 24 юни трябваше да потеглим от селото. Заедно с делегатите пътуваха на конгреса мнозина кандидати за четници и други селяни, така че дружината наброяваше около 40 души. Предния ден стана разпределението им в три отделни чети, поверени на Кръстю Българията, Коста Калканджиев и третия не помня кой. Членовете на окръжния комитет, като В. Думев, В. Пасков, Г. Василев, а и войводите и ръководители на околийски комитети и организатори, като Д. Катерински, Н. Попиванов, Ан. Разбойников, Хр. Караманджуков, Михаил Дайев, Спас Цветков и др., съставляваха отделна свободна команда. Пътуваше с нас и Минко Неволин, известният сега поет и писател тракийски, който тогава не правеше никакво впечатление.
В деня на пътуването цялата наша дружина излезе от Аланкайряк по тъмно много рано и пое югозападно от селото към местността Уграж и оттам в Турция за с. Заберново. Денувахме и пладнувахме до самата Паничаревска река край един храсталак.
Кой знае кому беше хрумнало да изпробва пушката си. После единодушно се подзе от всички — да се извърши демонстрация, за да се види как става възпламеняването чрез фитил на заредени бомби. Това се възложи на Христо Караманджуков, който бе участвувал през месец април 1902 г. в подобни упражнения, извършени в Искърското дефиле при Своге по почин на Гоце Делчев. Опитът излезе сполучлив и направи силно впечатление на присъствуващите, които не бяха виждали подобни бомбени избухвания.
През нощта на 25 юни при в. Уграж преминахме границата с Турция и стигнахме негде между селата Заберново и Калово. Тук престояхме и на 26 с. м. Трябваше да се уредят някои въпроси във връзка с набавянето на провизии хляб, месо и други продукти, необходими за прехраната на делегатите през времетраенето на конгреса.
През последната нощ бяхме изненадани от една твърде печална случка, резултат на яростната жестокост на Кръстю Българията, проявена към един заберничанин. За да сплаши, но не и да бъде подложен на смъртно наказание, ръководното тяло в Заберново заловило своя съселянин Янаки Хрисулев и го представило на Кръстю Българията, за да се разправи с него и да му наложи някакво наказание. Без много да му се чуди и церемони и без да пита и разпита за подробности, Българията му издал смъртна присъда и заповядал на четниците да я изпълнят. За да не се дига голям шум, заповядал убийството да стане чрез намушкване с ками. Нашата група, както и заберновци се застъпиха решително да спасят човека, но Българията се показа крайно неотстъпчив в своя садизъм. През м. април с. г., без да му мигне окото, той изби последователно четиримата братя Вълчо, Пейчо, Костадин и Митрю Николови от с. Велика, Малкотърновско, с което доби славата на безмилостен и жесток убиец. Като знаехме това, не се учудвахме на неукротимата му свирепост сега, проявена към беззащитния Янаки, който в същност, както казваха заберновци, бил малоумен човек. Те се били възпротивили на желанието на войводата Шиваров да го покръсти, но той не ги послушал. Като станал член на организацията, Янаки кой знае защо и от къде се снабдил с пушка и почнал да прави обири и да пречи на организацията. Затова сега го предали на войводата, за да го „тербеьоса" малко. Българията го взел настрана, разпитал го надве-натри и без много разсъждения поръчал на двама четници да отидат в тъмнината и го ликвидират, което и извършили в присъствието на съселяните му заберновци.
На 27 юни рано сутринта нашата дружина пристига на Петрова нива. Това е доста оригинална местност, заседнала върху един скат на планината Странджа, която се спуща надолу към реката Велека. Отсреща, на юг, през реката на високия рид се виждат крайните къщи на с. Стоилово, в чието землище е и Петрова нива. Между селото и местността Петрова нива криволичи р. Велека, вдълбала всред високи увеси своето дълбоко корито, заобикаляйки я от три страни. От тия три страни Петрова нива е абсолютно непристъпна. От север се обгражда с буен храсталак. Преди години тая местност трябва да е притежавана само от едно лице, чието име носи, а сега е прошарена със синурни знаци, които говорят за мнозинство собственици, измежду които и трите семейства, приютили се в схлупени колиби под високите брестове почти на средата на Петрова нива. Източно близко до тия къщурки на поляната заседаваше конгресът.
Когато стигнахме на Петрова нива, тук заварихме пръснати димящи огнища с хора покрай тях, което показваше, че посещението на това място, предназначено да бъде свидетел на поменатото събитие, е почнало от вчерашния, дори от завчерашния ден. Сега с нашето идване току-що пристигнаха и войводите с четниците си от Малкотърновско, начело с войводата Георги Кондолов. Войводата Михаил Герджиков с около 150 човека пристигна през нощта на 27 срещу 28 юни. Със своята дружина Герджиков тръгнал от с. Герге бунар (сега с. Росково, Средецка околия) на 20 юни, преминал границата и отседнал с момчетата си в местността Кулата, в околностите на с. Чаглаик, дето престоял до 27 юни през нощта, когато стигнаха в Петрова нива. Така че тук се наброиха повече от 300 души делегати и гости: войводи, четници, легални деятели, членове на селски смъртни дружини и др.
Беше хубав ясен летен ден. Хората на групи или поединично заемаха места в северната част на Петрова нива в гъсталака или на открито до него.
Върховното ръководство се бе погрижило от по-рано да определи необходимите места за провеждането работата на конгреса: място за кухня, за заседания, постове на стражата, каквито имаше на 5 места — изходни и входни за поляната пунктове, и то всички в горичката. Както казахме, от запад, юг и изток мястото завършваше със страхотно спущащи се ущелия (стръмнини).
Конгресът се откри на 28 юни, 2 часа след обяд, под председателството на Васил Пасков, родом от Неврокоп, бивш учител в Македония. Подпредседател бе избран Велко Думев от Воденско, Македония, учител в гимназията „Петър Берон" и председател на Одринския окръжен комитет, а секретари: Хр. Силянов, по произход от Охрид, роден в Цариград, и Анастас Сп. Разбойников, родом от Свиленград. Присъствуваха 47 делегати. След като чрез ставане на крака конгресът почете паметта на загиналия през пролетта Гоце Делчев, председателят изтъкна важността на конгреса, припомни, че трябва да се пази тайна по всичко, каквото се говори на него, и за взетите решения и че виновниците за това ще бъдат наказани със смърт.
Конгресът се състоя на 28 и 29 юни 1903 г. Приключи се набързо, защото на втория ден, т. е. на 29 привечер, се забелязаха турски войници да се приближават към поставените наши постове за охрана. Дори по-късно стана с тях и престрелка на един от нашите постове.
Като делегати на конгреса участвуваха следните лица:
1. Михаил (Мишел) Ив. Герджиков от Пловдив, революционен окръжен инспектор в Одринско, наляво от р. Марица.
2. Лазар Маджаров от с. Негован, Солунско, агитатор и организатор на Лозенградския революционен район.
3. Стамат Икономов, родом от гр. Малко Търново, капитан от българската армия, войвода.
4. Георги Кондолов от с. Велика, Малкотърновско, войвода.
5. Велко Думев от Воден, Македония, гимназиален учител и ръководител на Одринския окръжен комитет.
6. Васил Пасков от Неврокоп, (всъщност от с. Осиково, Неврокопско) представител на ЦК на Вътрешната революционна организация в Одринския окръг.
7. Георги Василев от Свиленград, учител в Одрин и член на Одринския окръжен комитет.
8. Христо Силянов, роден в Цариград от родители преселници из Македония, школуван в четничество при легендарния Марко Лерински и после четник при М. Герджиков.
9.Михаил Дайев от Балчик, дългогодишен четник в Малкотърновско.
10. Никола Станчев от Казанлък, учител в Одрин и член на управителното тяло на Одринския окръжен комитет.
11. Кръстю Българията, родом от Враца, войвода на Чокенско и подофицер от българската армия.
12. Димитър Катерински от Свиленград, ръководител на местния околийски революционен комитет.
13. Иван Варналиев от Велес, Македония, дългогодишен четник и такъв на М. Герджиков.
14. Христо Ив. Караманджуков от с. Чокманово, Ахъчелебийско (Смолянско), агитатор и организатор при Дхъчелебийския околийски комитет.
15. Коста Калканджиев, роден във Варна, син на бежанец от Малко Търново, четник на Кондолов и войвода през въстанието.
16. Дико Джелебов от Малко Търново, четник на Г. Кондолов и войвода през време на въстанието.
17. Анастас Сп. Разбойников от Свиленград, учител в Бунар Хисар и околийски ръководител.
18. Спас Цветков от Македония, учител в разни селища на Одринско и революционен деятел.
19. Никола Славейков Кърджиев от Лозенград, организационен деятел.
20. Петър Ангелов от Хасково, подофицер, четник, войвода през време на въстанието.
21. Пеню Шиваров от Чирпан, подофицер от българската войска и войвода през време на въстанието.
22. Киро Димитров от Малък Самоков, Лозенградско, четник на Кондолов и войвода през време на въстанието.
23. Йордан Георгиев от Малко Търново, четник на Г. Кондолов, впоследствие войвода.
24. Георги Костаднев от Малко Търново, четник на Кондолов, извършил убийството на Агности Дяков.
25. М. Аргиров от Малко Търново, организационен деятел и четник на Кондолов.
26. Нестор Иванов от Одрин, общественик в Пловдив и помагач на освободителното движение.
27. Иван Калчев от Лозенград, революционен деятел.
28. Димо Янков от Малко Търново, бивш околийски ръководител в Малкотърновския край.
29. Стоян Петров от Малко Търново, един от основателите на д-во „Странджа" и войвода в Малко Търново.
30. Лефтер Мечев от Малко Търново, селски организационен ръководител и деятел в Малко Търново.
31. Димитър Халачев от Малко Търново, революционен деятел и четник.
32. Цено Куртев от Златица, подофицер от армията, войвода.
33. Петко Дим. Зидаров (Хашлака) от с. Цикнихор, Малкотърновско, сега в Турция, участник в разни акции на организацията и четник в Малкотърновско.
34. Димитър Ташев от Колибите, Бунархисарско, местен революционен деятел и организатор.
35. Георги Калоянов от Малко Търново, член на околийското управително тяло и четник.
36. Стоян Мехеров Камилски от с. Камилите, Малкотърновско, сега в Турция, четник на Кондолов и войвода през време на въстанието.
37. Димитър Христакев от с. Райково, Ахъчелебийско, фелдшер в бургаските казарми, постъпил в четата на Герджиков, организационен лекар през време на въстанието.
38. Георги Тенев от Свиленград, войвода и пунктов ръководител в Любимец.
39. Христо Арнаудов Афуза от Свиленград, пунктов ръководител в Чепеларе и после войвода
40. Лазо Лазов от Лозенград, сподвижник на Лазар Маджаров в Лозенградско и войвода.
41. Яни Попов от с. Карахадър, Лозенградско, сподвижник на Лазар Маджаров и войвода в Лозенградско.
42. Янко Стоянов от Малко Търново, четник и сподвижник на Лазар Маджаров.
43. Георги Тодоров (Доктора) от Кратово, Македония, учител в с. Велика, Малкотърновско, селски ръководител и сподвижник на Михаил Герджиков.
44. Яни Войнов от Свиленград, организационен деятел в Лозенградско и Бунархисарско.
Имената на още трима делегати не съм успял да запиша тогава, а сега не мога да си ги спомня.
Трябва да се подчертае обстоятелството, че от участниците на конгреса, които взеха решение за въстание в Одринско, 13 души не бяха от пределите на Одринско. Делегатите в по-голямото си мнозинство произлизаха от Малкотърновска околия, което показваше каква революционна интелигенция бе излъчило Малкотърновско. От това може да се съди и за подготовката на Малкотърновския район за въстание. Много райони и околии от Одринско, в това число и Западна Тракия, не бяха застъпени нито с един представител, например Дедеагачко, Гюмюрджинско, Димотишко, Софлийско, Ксантийско и Даръдерско. Западно от Марица имаше един единствен делегат — от Ахъчелебийско, планинската област в Родопите. А трябваше да присъствуват поне Константин (Вълчо) Антонов, който минаваше за генерален представител на окръжния комитет в областта на запад от р. Марица, а и Марин Добрев Чолаков, войвода от крайморска Тракия — Гюмюрджинско, Ксантийско, Дедеагачко и др. Доколко много е била изостанала в подготовката за въстание тая част от Одринско, се вижда и от спомените на войводата Марин Чолаков, който казва, че той дори не е знаел, че се е състоял Одрински конгрес и че тоя конгрес е решил да вдигне въстание в Одринско.
На конгреса изпъкваха две главни гледища: за вдигане на въстание и против въстанието. Но след като се изтъкна, че въпросът за въстание вече е решен от Вътрешната организация и че на Одринско не остава нищо друго освен да нагласи своите действия към ония на въстаниците от Битолския вилает, надви страната, която подкрепяше идеята за въстание, а противниците трябваше да капитулират. На исканията да се набавят оръжия за тия, които не разполагаха, биде обещано да им се достави такова до времето, когато бе определено да се обяви въстанието.
При разглеждането и обсъждането на въпросите, свързани с въстанието, аз се постарах да си взема бележки, доколкото мога, главно за решенията, които засягаха Ахъчелебийския район.
Когато се решаваше въпросът за въстанието, аз като делегат от Ахъчелебийския район изтъкнах, че в нашия район наличното оръжие е съвсем недостатъчно и че колкото оръжие има, то е ръждясало и негодно. При това положение, ако не бъде набавено и в най-кратъх срок необходимото оръжие и муниции, ние не ще имаме възможност да изпълним решението за въстание. Тогава, както и на други райони бе обещано, че ще бъде задоволено искането за оръжие, но впоследствие това не беше направено.
В боевото тяло бяха избрани: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Георги Кондолов бе определен за главен войвода на Малкотърновско. И така привечер на ден Петровден конгресът, въпреки че беше малко притеснен от станалия инцидент с турския патрул, привърши работата си. Преди да се разотидат конгресистите, стана известно преразпределението на четниците и допълване на някои чети от участъците, след което всички напуснаха през нощта Петрова нива и заминаха за местоназначението си. Нашата група, която пътуваше през Аланкайряк и Бургас, се върна по същия път.
Минавайки през Търново—Сеймен на връщане, престоях на тая гара 1—2 дена, за да проуча положението и да видя дали могат да се купят оръжия за нашия район. За нашите комитетски работи в Гюмюрджинско и Родопско твърде много ни улесняваше на тая гара Димо Стоянов Келешев, родом от с. Чокмаково, Ахъчелебийско, женен в Хасково, който бе наел и поддържаше тук гостилница с малко хотелиерско помещение, дето наши отседваха при движението си в тоя край. От разпитванията, които направих, оказа се, че в околните села не може да се намери оръжие, освен някои дреболии без особено значение. Към 6 юни аз се прибрах в Чепеларе, а от там в местоприбиваването на районната чета в местността Каракуз, притежание на братя Панайотови от с. Долно Дереке.
ВЪСТАНИЕТО И РОДОПА
Но да се върнем на нашето по-първо движение, когато на 23 април, месец нещо преди убийството, напуснахме Аламидере на път за с. Чокманово. В последното село стигнахме без водач. Не пожелахме да си служим с такъв, тъй като познавахме много добре пътя през Варадил, а и набелязали бяхме за стануване къщата на Митрю Крачев, стар и ревностен комитетски човек, който винаги беше готов да приеме четата. Ние минахме през варадилските ливади, слязохме в дерето и оттам се озовахме пред казаната къща. Беше на разсъмване. Както предвиждахме, така и стана. С едно потропване на прозореца той се събуди, разбра кои сме и веднага ни отвори. Денувахме в кьошка му на горния етаж. През деня влязохме във връзка с Тома Хаджиангелов Каишев, тогавашен и после ръководител на селския комитет, който ни посети. Между впрочем той беше и зет на Крачев — съпругата му бе сестра на последния. С Каишев уговорихме среща с членовете на комитета в селото. Тъй като беше неудобно и подозрително срещата да стане в тая къща, защото всяко по-усилено движение и прииждане на хора щеше да предизвика съмнение у съседите, следващата нощ ние се пренесохме в дома на ръководителя, също в долната махала. Престояхме 2 дни. Помня, че тогава беше подведен под клетва за член на организацията кметът Бечо Каишев, който наследи бившия кмет хаджи Атанасула. Бечо Каишев като кмет дълги години в селото остави добри спомени между чокманци. На мен беше особено приятно, че на полето на борбата за свобода и при такава обстановка ми се падна случай отново да се срещна с приятелите: Петко Ташев Каишев, Христо Мих. Семерджиев, Насо Читанов, Митро Келбечев, Ангел Георгиев Кирев и др. Поради революционно-организационна скрупулност обаче аз не пожелах, въпреки двегодишната раздяла с домашните ми, да видя майка си, сестрите и братята си. Баща ми по това време беше в Одринския затвор. Видях се само с брат си Димитър, който тогава беше също един от ревностните членове на комитета. На събранието, което се състоя на 25 април и в което разменихме мисли върху бъдещите задачи на .комитета, освен горепосочените лица присъствуваха и други деятели, имената на които сега не си спомням. Това събрание ще остане за мен паметно, то свидетелствуваше за безстрашието на тия, които присъствуваха. Събранието стана през деня, когато в селото патрулираха турски войници от казармата, построена над местността Новата вода между махалите Упрешна и Кисимска, дето слиза пътят от Кралюв камък и в която казарма тогава се помещаваха около 200 души турски аскер. Даже един път тоя патрул мина по пътя покрай къщата, дето заседавахме, без да смути с нищо нашата работа.
Тук престояхме и на 26 с. м. Ние можахме да завършим задачата си за преустрояване на комитета, като се преизбра за ръководител Тома Хаджиангелов и за членове Петко Т. Каишев, Димитър Караманджуков, Митрю Келбечев и Георги К. Гвоздев. След като приключихме работа, същия ден вечерта отпътувахме за Дуганово, махалчинка от 11 къщи. На другия ден престояхме в къщата на моята леля Шина А. Илчовска, където се поизпрахме. През това селище минава пътят от Смилян за Пашмаклн. Случи ое, че тоя ден по пътя мина Сиврия — същият, който на 11 май 1901 г. бе причакван от районната чета по пътя Смилян — Палас, за да му се извърши покушение, но той не бе минал и биде стреляно върху посиненика му х. Нурия, който бе и ранен в ръката.
Преминаването сега на Сиврията по друма под къщата, в която денувахме, доста смути и изплаши нашата хазяйка: „Ох си, ами ако Сиврището пусто се изрука от потян и каже, Ангелице мари, какви люде се крият по дома ти, бре дамуз, галиба и ти си станала кумитка, какъв джухап ще му дам." Един от четниците се пошегува: „Ако ти държи, ела виж, паша, какви са людесе, защом питаш мене? Какво друго ще кажеш?" — препоръча й нашият другар. Тук нашата цел бе само да престоим. Привечер пристигна водач от Райково, който през нощта срещу 28 с. м. ни заведе през Ветровото борце надолу в с. Райково. Можехме да наредим нещо и в съседното малко селище Пещера, което е на 10 минути от Дуганово, но счетохме, че това може да стане и при нова обиколка, още повече, че сега отсъствуваха лицата от селото, с които можехме да влезем във връзка за тая цел.
Така ние стигнахме в Горно Райково, както тогава го наричаха. Заможно, бодро и патриотично селище, което по дух и живот се отличаваше от Долно Райково, още неотърсено окончателно от патриаршеството си, но срещу което отчаяно се бореха смелите представители на българщината — екзархистите от селото. Поради това ние счетохме за по-разумно да действуваме в горната махала, дето рисковете за издайничество почти не съществуваха и дето населението, отдавна надживяло фанариотските домогващия, с готовност бе възприело идеала за политическо освобождение. Тук ни настаниха на първо време в една къща в Тиболската махала, която се намираше срещу пазара на селото, много живописно разположена върху един скат от височината, която се издига на юг и дели водите на Черна и Арда. Ние бяхме близо до Върговската къща на височината с много хубав изглед насреща, по долината на р. Черна — нагоре към Пашмакли и Карлък, и надолу североизточно към Устово до височините, дето се намират останките от средновековната Момчилова крепост Подвис (Подевус). Покрай мъката и теглото ни малко красота и естетически преживявания не бяха излишни. Починахме си добре, но чия беше тази къща сега не мога точно да си спомня, но мисля, че тя беше на някой си Морхов. На вечерта се преместихме към центъра, ако се не лъжа в дома на Насо Колибов, гдето влизането и излизането на хора, с които трябваше да се срещнем, можеше да става по-лесно и по-безопасно. Тук денувахме на 29 април.
Тогава управителното тяло на комитета в Райково се състоеше от следните лица: председател Иван Сбирков, секретар Димитър, Илиев, касиер Колю Попниколов и съветник Георги Попстоянов. През тоя ден — 29 април — извършихме доста добра работа. Въведохме в пълна известност членовете на организацията в селото, заедно със описването на членовете определиха се и членските им вноски. Поставихме псевдоним на селото. Досега псевдонимът му бе Горни Лозен, а занапред ставаше Гарваново. Ръководителят на местния комитет Иван Сбирков имаше псевдоним Гарванов, откъдето и селото получи името си.
На 30 април и 1 май бяхме в дома на свещеника Анастас Димитров, всеизвестен под името поп Пала. Неговият син протойерей Харалампи Поппалов бе уредник в Устово в църквата „Св. Никола". Поп Пала беше голям родолюбец. Спомням си и сега как от душа се радваше на четниците и тяхното оръжие. Клатеше глава и казваше:
— Ех, момчета! Къде са сега младите ми години да тръгна с вас, та да видите дали можете да стигнете дядо ви поп...
Смятахме след Райково да посетим Левочево, затова избрахме за последно пребиваване тук дома на поп Пала, чиято къща се намира на най-горната северна част на Райково, отдето излиза пътят за Левочево. Тук продължихме работата с райковското управително тяло, която бяхме започнали в дома на Колибов. На първо място направихме проверка какво Райково (Горна махала) беше внесло като волни помощи в чепеларския пункт, за което ни беше представен списък. Трябваше да се знаят тези вносни, преди да се определят новите облози на по-имотните хора в полза комитетската каса. От списъка се виждаше, че Райково беше внесло помощ крупна сума, която надвишаваше 100 турски лири. Като зная как строго следяха тогавашните ръководители събраните пари да отидат непременно в комитетския пункт в Чепеларе, не допускам тия вноски да не са иззети, независимо кому са били предадени за отчитане. Такива проверки правехме във всеки посетен от нас селски комитет, но бележките за събраните суми не съм успял да запазя и сега не мога да кажа кое село какво е дало. Все пак от списъка, който даваме за Горно Райново, се вижда ясно какви суми бяха иззети от района за подпомагане пункта за оръжие, но срещу тези огромни материални жертви беше получено съвсем малко. С управителното тяло разгледахме и други въпроси за укрепване на комитета в идейно и организационно отношение, за затягане на дисциплината, за създаване от предани младежи на селски смъртни дружини, които да станат ядро за образуване на селската чета, както и за набиране на момчета за районната чета. На 1 май проведохме събрание с около 30 члена на комитета, пред които бяха изяснени някои уставни положения на организацията. Освен това прегледахме сметките на управителното тяло и съставихме на шифър една равносметка за приходите и разходите на комитета. През същия ден приключихме своята работа и останахме много доволни от постигнатите резултати.
Трябваше да се направи нещо и в Долно Райково, което тогава бе отделна община. От удара, който беше нанесен през 1901 г. върху организацията във връзка с аферата по покушението на Сиврията, пострадаха мнозина ахъчелебийци, мнозина попаднаха в затвора, а други се спасиха, като избягаха в България. От Долно Райково попаднаха в затвора първите ратници, а именно: Димитър Мавров, учителят Васил Мавродиев, Коста Ардев и Илия Ковачев. В селото съществуваше силна гръцка пропаганда. Ето защо делото беше съвсем разстроено, необходими бяха специални и продължителни действия, за да се постигне известно обновление. Тая задача поставихме на управителното тяло на Горно Райково, което трябваше да се погрижи за основаването и укрепването на нов комитет.
Село Дунево се считаше за част от комитета в Горно Райково и се ръководеше от дего. Поради тая причина считахме, че е излишно да се отбиваме в него.
На 1 май вечерта отпътувахме за Левочево, откъдето бе пратен и водач. С него по пътя нагоре от Райково стигнахме на раздела на тоя път към Левочево и Караманджа. Оттам поехме по гребена на югоизток и близо до върха „Св. Илия" над Дунево, свихме към Левочево. В това село квартируваше силен турски гарнизон от около 400 души в специално построени казарма западно от селото. За да избегнем приближаването на заставата, трябваше да се движим отдалечно от нея. Но и това заобикаляне на казармата не беше много безопасно, защото слязохме на долния край на селото и го преминахме в длъж, за да стигнем в избраната къща за квартируване. Нашите хора бяха взели мерки за по-сигурното ни придвижване. На няколко места на кръстовищата по пътя ни в селото бяха поставени тайни постове, тъй като от време на време турски войници патрулирали в селото, та да не се срещнем с тях. Бяха наредили още селските кучета да бъдат затворени преди зори за всеки случай. Ние гледахме да бъдем при ятака си във времето, когато патрулиращите войници обикновено се прибират в казармата и докато хората спят. Мога да кажа, че въпреки всички рискове придвижването ни от Райково до новата квартира в Левочево стана напълно прикрито.
Къщата, в която отседнахме, бе на някой от Дедьовци. Кой именно не помия. Хазяите ни посрещнаха много гостолюбиво. Не личеше никаква боязън от това, че непосредствено до селото квартирува толкова многобройна турска войска. От друга страна, самата къща се оказа най-подходяща за нас. Беше просто като наблюдателница, от която се виждаше и казармата, пък и всички входове и изходи на селото. Най-вече с нас се разправяше Кафелов. Освен Анастас Т. Кафелов други членове на комитета бяха: Колю Ил. Моллаиванов, синът на селския богаташ, Тодор Бойчев, Костадин Баятев, Стайко Ников, Стоян Манолов, Костадин Гаджуров, Иван Гаджуров и др.
Приближаването на членовете от селото до нас бе опасно. Така че общо събрание не можа да се устрои. Каквото трябваше да се поръча и направи, стана чрез Кафелов, който остана ръководител на комитета, и неколцината посочени членове на управата с които се срещнахме на два пъти и разменихме мисли по организационни въпроси и по нуждите на селския комитет.
Атмосферата в селото бе натегната. От една страна, имаше голяма турска войска и, от друга страна, местният чорбаджия Илия Моллаиванов постоянно бдеше. Той минаваше за много доверено лице пред хюкюмата в Пашмакли и пред кавартируващите турски войници. Стопански беше овладял цялото село чрез своя магазин, в който имаше всички видове стоки, продавани на населението обикновено на вересия и плащани от пролет до пролет. Затова и посещението ни на селото, което мина без каквото и да е произшествие, ние считахме за подвиг. Но много време мина оттогава и много спомени и подробности изчезнаха в забрава, за да може човек напълно да възстанови всичко, което е било.
Нашето намерение бе, след като привършим задачата си в Левочево, да отидем в Устово. Там тогава беше ръководител Георги Попанастасов. На 4 май пратихме до него бележка, с която му съобщавахме нашето желание и искахме същата вечер или на другия ден вечерта да изпрати водач, който да ни заведе в Устово. Със същия човек, който му занесе съобщението ни, той ни отговори, че е по-добре да се отложи за по-нататък посещението на Устово, тъй като войската там била постоянно нащрек, чести патрули сновали помежду устовските махали, а и постоянни такива се движели между Райково и Устово и от Устово нагоре към Бостина и Долно Дереке. Той обещаваше, че на другия ден сам ще ни споходи, за да получи необходимите наставления и да ни даде повече осветления за положението в Устово. Затова ние останахме в Левочево и на 5 май. Но макар да го чакахме, той пак не дойде. На 6 май сутринта изпратихме куриер с доста остро писмо. По същия куриер той ни изпрати своя отговор, но сега вече „пееше друга песен". Извиняваше се, че станал причина да останем в Левочево още един ден. Той настояваше да не ходим в Устово в никакъв случай. Прочетохме писмото и просто недоумявахме. Все пак за нас стана ясно, че този път не ще можем да отидем в Устово, но той не съобщаваше причините, които го бяха заставили да не дойде вчера. Повече разправии не можеха да станат. Излишни и невъзможни бяха. Определихме нов маршрут и вечерта с Хасъмо от Долно Дереке, който дойде да ни вземе, заминахме за Горно Дереке. Нощувахме и денувахме в гората на Сакарка близо при мандрата на Тодор Хвойнев, гдето много радушно бяхме посрещнати, нахранени и нагостени. Вечерта продължихме и влязохме в Горно Дереке (с псевдоним Александрово).
В Долно Дереке не се отбивахме. Селото бе изключително овчарско, та мъжете през тоя месец още се намираха долу в Енидженското поле при Бяло море с овцете си. Освен това старият ръководител на комитета свещеник Пандалия Кузманов още се намираше в Одринския затвор, задържан и осъден през 1901 г. във връзка със Сивриевата афера. Пък и нямаха толкова голяма нужда долнодерекьовци от нашето просветляване по комитетските работи, тъй като притежаваха двувластни имоти в България — по Рожен и околностите на с. Преглед, та бяха ежедневно по тия техни имоти и знаеха почти всичко, каквото се предприемаше от чепеларския пункт.
В Горно Дереке влязохме незабелязано през нощта към 3 часа по турски. Престояхме близо една седмица. Най-първо бяхме в къщата на Бабата. Това е прякор на лице, което сега не мога да си спомня. След това на 13 май бяхме в къщата на Харамията. Кой е бил тоя Харамия, също не мога да си спомня. Може би е бил Панайот, който по-късно се пресели в Журково. И тук ставаха срещи в по-голям или в по-малък състав, разяснявания, заклевания на нови членове, но най-вече работихме с едни или други членове на управата на комитета, за да изпълним нашите задачи. След приключване на нашата мисия на 13 срещу 14 май през нощта отпътувахме за Карлуково, придружавани от нарочно изпратен от там куриер. Пътувахме и пристигнахме благополучно — живо и здраво. Стигнахме оная точка, откъдето бяхме излезли най-напред при тая наша доста дълга обиколка.
Нашето общо впечатление от спохождането на гореказаните селища бе, че навсякъде нашите приятели и членове на организацията плачеха за оръжие и че набавеното в миналото беше оставено без преглед и почистване и беше станало почти негодно за употреба. Духът ми се видя обаче бодър и крепък и при по-нататъшна работа и школовка можеха да се излъчат доста хора, които, да вземат участие в едно въстание. Трябваше обаче да се поупражнят в строеви действия. Средства въпреки всичко пак биха се събрали на местна почва за въоръжаване.
При обиколката ние дадохме специални препоръки на секретарите и касиерите на комитетите как да използуват за редовност при функционирането на комитетите няколко основни книги, които трябваше да се водят по установения в района шифър. Предните ръководни лица да си изберат псевдоними, за да се спазва тайната в организацията. Книгата, държана от касиера за членовете на организацията, имаше следните графи: месечна вноска на члена с 12 графи за месеците, в която се отбелязва кой член и кога е издължил членската си вноска, после графа за волните помощи, дадени от един или друг член на комитета, графа за наложени парични глоби на провинили се членове, дали с разписка или без разписка са внесени на касиера волните помощи или глоби и най-после графа: „забележка". Това трябваше да бъде най-главната и единствена книга, която трябваше да води касиерът. Секретарят пък трябваше да води списъка на членовете — възраст, къде е роден, семейно и материално положение, какво оръжие притежава, има ли качества за боева готовност, как се проявява относно реда и дисциплината на организацията, наказван ли е или не, „забележка". По тоя начин смятахме, че сме успели да канализираме дейността на селските комитети.
В Карлуково заварихме едно положение, което показваше, че Попанастасов основателно ни пишеше, когато бяхме в Левочево, да се върнем колкото се може по-бързо.
Слухът, че през лятото ще има въстание в Македония и Одринско, бе един вид покана за всички млади хора не само в Турско, но и в България, жадуващи за подвизи, да се включат в революционната борба. Някои дойдоха и в нашия пункт. Такива волентири по неколцина бяха вече пристигнали в Чепеларе, други в Имаретдере, трети в Манастир, някои в Карлуково. Понеже Пею Шишманов бил заминал за Пловдив и тук нямало кой да се занимава с тия без команда лица, пък и най-главното — за продоволствието им, нашите хора се бяха видели в чудо и настояваха за нашето по-скорошно прибиране в Карлуково. С нашето пристигане се върна и Пею. Тогава се уреди въпросът за приемането им като нови четници в районната чета, обличането и въоръжаването им. Направи се също и преглед на състоянието на материалите: облекло, оръжие и пр., останали от миналото или придобити досега. Сам Пею Шишманов бе досега и касиер, и домакин, и секретар, та лесно можеше да се направи проверка. Същевременно се реши да се прати нова чета, която да направи нова обиколка, като споходи комитетите, докъдето може да стигне през Горно и Долно Дереке, Левочево и пр. На тая чета се възлагаше да се разправи и с левочевския чорбаджия Илия Моллаиванов, който доносничеше на турците. С една реч, искахме главно в тия ни обсъждания да се ликвидира напълно с миналото и да се постави организацията на здрава основа, да се установи и базата ни, от която да изхождаме по-нататък за успешна пропагандна и организационна дейност в Ахъчелебийския район.
Както казахме, в Чепеларе, Преглед, Имаретдере, Манастир, Карлуково и пр. бяха дошли от вътрешността на България, пък имаше и местни кандидати, които желаеха да постъпят в районната чета. Но понеже не се знаеше кога ще бъде обявено въстанието не се бързаше с тяхното приемане. Гледаше се да се мине с досега действуващите четници, в числото на които бяха влезли само неколцина нови момчета. За да бъдат под ръка за всеки случай, те се намираха около селата Карлуково и Петково, а друга част от тях в Имаретдере.
Третата част под ръководството на Петър Манджуков биде изпратена в обиколка и със специални задачи по селата Горно и Долно Дереке, Левочево и по-нататък, за да не остава в околията празна откъм нелегален състав, който трябваше да укрепва комитетите, а и да държи нащрек и напрежение турските административна власт и въоръжени сили. Тая чета имаше и задачата да снабдява околийския комитет с по-крупни суми, необходими за купуването на избухливи материали за друга чета, която трябваше под ръководството на Манджуков да извърши атентати вържу жп линията Дедеагач—Солун. Това бе и най-главната цел на идването тук на Манджуков, който минаваше за специалист по минно-подривното дело и спадаше към крилото на така наречените динамитаджии, левичари, анархисти, каквито бяха и Кост. Нунков, Сл. Мержанов, Орцето и др. Но за възгледите на П. Манджуков и неговото идване тук ще говорим по-после и по-подробно. С неговата чета гонехме целта да се подържа безпокойствието и смущението на турците, които изпращаха нарочни войскови подкрепления, защото знаеха за готвеното в Македония и Одринско въстание.
От друга страна, положението на комитета в Петково бе доста много разклатено. Налагаше се да се разучи основно положението и да се възстанови дисциплината и реда в комитета. Тая задача бе възложена на мен. Аз и трима души четници влязохме в селото и престояхме няколко дни въпреки риска да бъдем узнати от турците. На хората май доста много бе дотежало комитствуването и периодът на междуцарствие в организацията. Тежеше много и честото събиране на налози, уж за оръжие, но срещу които не се получаваше нищо. Пък и местният турски гарнизон беше стегнал населението като в кутия и не му даваше спокойствие със своите постоянни движения. Той наблюдаваше къщите на нашите хора, които бяха заплашвани, че като комити ще бъдат задържани. Това обстоятелство още повече възбуждаше духовете и караше членовете на организацията да се държат настрана от комитетските работи. Пребиваването на нашата чета продължително време в околността и настояването да влезем в селото при съществуващия страх от турците усложняваше и отношенията между околийския комитет и комитета в селото. Работата беше дошла дотам, че околийският комитет замисляше да прибегне до крайни мерки спрямо селското ръководно тяло. Така или иначе, съществуваше убеждение, че ръководителят Марин Славов е причина за упадъка на духа на членовете на комитета. Отдавна бе това и сега не мога да си спомня подробно кое как е било тогава, но в паметта ми е, че населението беше доста възбудено от подканите да внесат в комитета своята помощ за издържане на четата и за други разходи. В тая кампания беше и дядото на ръководителя (по жена), поради което последният искаше да се застъпва за тия или ония и най-вече за дядо си, за да се намали определената сума. Мисля, че от дядото (тъста) на ръководителя Марин Славов се искаха 20 лири турски и поради това дохожда при мене не той самият, а жена му, за да се кара и иска да се намали облогът. Така се дойде до решението да бъде наказан със смърт ръководителят Марин Славов. Това решение не беше изпълнено, но не си спомням по какви причини.
ПРОТИВОМЕРКИ НА ТУРЦИТЕ
Докато ние се стремяхме да превъзмогнем нашите организационни слабости и правехме усилия да заздравим организацията, на първо място да стегнем комитетите и тяхната боева сила, и все още не представлявахме сериозна опасност за турската власт, интересно е да видим какво ставаше всред смолянските управляващи кръгове. Трябва да се изтъкне, че нашето раздвижване из Родопите се надценяваше много от турците. Турските власти нямаха точна представа за нашата численост и преувеличаваха силите ни. Силно обезпокоени от това положение, те бяха непрекъснато нащрек и в напрежение. Поради това множество аскер бе доведен в Ахъчелебийско и пръснат на по-големи и по-малки групи по българските села. Той охраняваше околията и имаше за задача да предотврати всяко въстаническо движение в тоя край. Войниците стояха винаги на боева нога. Разузнаването им беше засилено и бдението непрекъснато. Безпокойствието на войската и жандармерията се изразяваше на първо място в нескончаемо движение на караули по селата и пътищата. Взети бяха от турската власт всички необходими мерки, които се диктуваха от настъпилия тревожен момент. Във всяко българско село бе поставен отделен гарнизон, състоящ се от стотици войници, който постоянно се засилваше от нови войскови части, изпращани от Гюмюрджина и Одрин. Въобще, както от местните органи, така и от централната турска власт, Ахъчелебийско се считаше за опасен невралгичен пункт. С оглед на това бяха взети сериозни предпазни мерки.
Турските платени шпиони и агенти засилваха своята бдителност в околията. Покрай тях — и пъдарите (куруджиите) в българските села. Всички български села, и то не само в Ахъчелебийско, но и в цяла Западна Тракия бяха задължени да плащат и издържат по един пъдарин мохамеданин, турчин или българин. Те трябваше да стоят в селото, неподчинени тук никому, за да бъдат свободни да следят и донасят кой къде ходи, защо ходи и пр. Но не всички от тях изпълняваха така длъжността си. Имаше пъдъри, като Садък Кършалийски от с. Карлуково, Алю — в с. Габрово Ксантийско и др., които бяха в пълна услуга на комитета. Чакаха и изпълняваха само това, което ще се поръча от комитетската управа. Други пък гледаха на работата си през пръсти, считаха службата си за една възможност да се излежават денонощно. Рядко бяха тия, които ревностно изпълняваха функциите си. Пъдарският институт не се оказа за турците надежден и полезен, както се считаше при създаването му.
Военните власти навсякъде бяха наложили свои специални мерки за охрана. Във всички села бяха въвели полицейски час. След 1 часа по турски, т. е. 1 час след заник слънце, никой селянин не бива да се движи в селото или да излиза извън него. След тоя определен полицейски час по прозорците на никоя къща не бива да се вижда светлина, защото турците смятаха, че чрез светлинни знаци може да се дават едни или други съобщения на комитите. Освен това съмнителните лица по селата бяха под специален надзор. При движението си вън от селата хората трябваше да носят нафузите си, т. е. свидетелството си за раждане, един вид лична карта, каквато всеки турски поданик след раждането притежаваше, издадена му от околийското управление. За изпълнение на тия наредби следяха аскерските патрули, които сновяха денонощно не само из селските сокаци, но и помеждуселските пътища. Между другото, патрулните и заставите по кръстовищата и пътищата проверяваха пътниците, кой какъв е и кой къде отива, преглеждаха торбите на хората, товарите, които карат, за да не би движението на човека да е във връзка с някоя чета. С една реч, околията бе поставена под силен военен надзор, за да се отбие всяко съприкосновение на населението с четите.
Но това бяха празни усилия. Нашите хора се съобразяваха с положението. И те не спяха, поддържаха бдителността си и вършеха своята работа. Мерките на турската власт не можаха да прекъснат контакта на комитетите с четите и приемането на четите по селата.
За отбелязване е, че това състояние на постоянно напрежение бе дотегнало и на самите войници. Научавахме, че те в интимни, разговори с техни приятели българи изповядвали открито, че понякога, докато патрулирали, забелязвали срещу себе си комити, но се скривали и им давали възможност да минат, без да се сблъскат с тях. Може би са се спотайвали от страх, но разправяли: „А бе то комитите нека си гледат работата, но само всичко да вършат тайно, да не излиза на мегдан. Ние няма да отиваме да търсим."
И вярно е, че турските надзорнически власти живеха под постоянен страх и никак не желаеха да видят или чуят за появата на някоя чета или за някакво окупиране на селата. При това наглед зорко бдение от страна на военните и жандармерийски власти, когато другаде в Македония и Одринско се даваха крупни жертви от наша страна, ние в Ахъчелебийско минахме почти без такива. Това се дължи не само на нашата съобразителност, но най-главно на поддръжката и улесненията, които ни се даваха от местните селски комитети.
ЛЕВОЧЕВСКАТА АФЕРА
Формираната чета за Левочево, за която споменавам по-горе, се състоеше от: Антон Дечев — чепеларец, бивш учител, водач на групата и четниците; Любомир Булашиков — гимназист от Самоков, Костадин Николов и Никола Гюмешев от Райково; Кузма Д. Яръков от Панагюрище, живущ в Пловдив, Кольо Пачаманов и Колю Чилингиров от Аламидере. В началото на юни групата потегля от Карлуково за с. Левочево и на 6 срещу 7 юни успява да се вмъкне в селото и се настани в къщата на Тодор Хвойнев. На 7 с. м. през деня тя имала срещи с местните членове на организацията. В същата квартира четниците останали и на 8 юни. Тоя ден, Тодоровден, бил именният ден на хазяина им Хвойнев. Те били настанени в стаята на долния етаж на къщата, а на горния етаж Хвойнев посрещал многобройните си гости по случай именния си ден.
Много неблагоразумие било при това положение в същия ден да стане приемането и заклеването на новите членове на организацията. Докато на горния етаж боботели гайди и песни на празнуващите, в долния етаж ставала церемонията по заклеването на новите членове. Поради това имало голяма опасност някой издайник да забележи пребиваването на въоръжени хора в къщата на Хвойнев.
Напилият се като „кьор кандил" местен жител Гочо Кинин изгубил свяст и без много да мисли и разбере какво върши, отива в дома на Илия Моллаиванов и му съобщава, че в Хвойнев видял хора непознати и с оръжие, та да се пази да не го нападнат. Последният веднага извикал онбашията (старши подофицер) от казармата и му разказал наученото. Това било още по виделина. Когато се смрачило, Хвойнев забелязал, че къщата им е обсадена с аскер. На първо време настъпила суматоха. Но обсадените скоро се окопитили. Освен Хвойнев, семейството му и четниците в обсадата се хванал и Иван М. Гаджуров от селото, приятел на Хвойнев. Ако не били те двамата, едва ли някой от пребиваващите в къщата щял да излезе жив. Турците носили и тенекия с газ, за да запалят къщата. Четниците Н. Пачеманов, Н. Чилингиров, Кузма Панагюрчето и Дино Николов не изстреляли нито един патрон. Кузма Яръков (Панагюрчето), който минаваше за бомбаджия, хвърлил една бомба, която не се възпламенила и турците насреща са я прибрали. Опитал и втора бомба, но не успял дори да я хвърли навън, а паднала вътре между тях, без да избухне. Тая бомба и друга една Гаджуров запалил в къщи от огъня и тогава ги хвърлил срещу турците, причинявайки голям ефект. Търсейки изход, Гюмюшев слязъл долу в подника (обора) и през една дупка стрелял навън в тъмнината. Хвойнев поддържал огъня на двете изходни врати. Като отворил малката врата, Гюмюшев извикал на Булашиков да скочи от тая врата и да излезе вън. Булашиков скочил. Двама аскери го ранили на две места в крака, но той не им останал длъжен. Без да изгуби присъствие на духа, докато още не усещал болките в крака си, той открил огън срещу ранилите го аскери и те паднали убити. Самообладанието и смелостта на Булашиков всяло суматоха у обсадителите и те се дръпнали назад. Този момент бил използуван от обсадените и те напуснали къщата. Четниците излезли навън невредими и се оттеглили южно от селото. Последни се изтеглили Хвойнев, леко ранен, и Гаджуров. Когато прекосявали селото надолу, чули глас: „Помощ, помощ!" Това бил Булашиков, който прескочил дувара под къщата, обаче вследствие на раните не могъл да продължи по-нататък и да настигне другарите си. Хвойнев и Гаджуров се върнали, взели го на ръце и го занесли при четата. Тук обаче ставало въпрос за доубиването му, защото не бил в състояние да продължи пътя с четата. Булашиков ги помолил да не го оставят, като заявил, че ще се мъчи да ги следва. И така къде с ходене, къде носен на гръб, заедно с четата през Караманжда минали границата в България. Димитър Попвасилев от Преглед довел на Пампорово муле и завел Булашиков в Чепеларе, отгдето го препратили в Пловдив за лекуване. Останалите четници заминали за Имаретдере. Хвойнев и Ив. Гаджуров слезли в Чепеларе, но полицията ги задържала и препратила в Пловдив. Там се застъпили за тях председателят на Пловдивското македоно-одринско д-во д-р Ст. Костов и били освободени.
След тая обсада и отбрана на четата от турския аскер още през нощта около 35 души левочевци избягаха в България, а на сутринта бяха заловени и закарани в Пашмакли [1]: жената на Хвойнев — Мария (по баща Н. Щинкова), баба му Рада Щинкова, дядо му Никола Щинков, овчарят му Стайко Ников, кметът на Левочево Никола Стойчев. На Хвойнев освен това турците конфискували около 300 брави овци, кон, крава и запечатали къщата му.
След 40 дни престояване в Пашмакли жената и бабата на Хвойнев в къщата на имама, а мъжете в затвора, на ден Илинден жените бяха освободени. Мъжете бяха закарани в Одрин, отгдето само дядото на Хвойнев Н. Щинков след амнистията в 1904 год. се върна жив, а останалите умряха в затвора.
Тъй злополучно завърши това организационно предприятие до с. Левочево.
КОНГРЕСЪТ НА ПЕТРОВА НИВА
Тъй както бяхме улисани с нашите работи и се мъчехме да ги поставим в ред, особено след аферата в Левочево, ненадейно се получи покана с дата 8 юни, изпратена от Бургас, с която се искаше да се упълномощят едно или две лица, които да участвуват на събора. Този събор, според поканата, бил крайно належащ. Писмото бе отправено до Пею Шишманов. Препис от оригинала му е запазен в комитетската кореспонденция, съхранявана в Славейнското читалище. Подпис нямаше. Възможно е все пак в оригинала да е имало подпис, но съм забравил, а преписвачът е пропуснал да отбележи подписа на изпращача.
Чрез странични сведения ние, дейците от Родопите, знаехме, че предстои да се свика одрински окръжен конгрес във връзка с обявяването на въстанието, но не знаехме точно къде и кога ще стане това. Покана се получи на 14 юни (1903 г.), а в нея се казваше, че на 12 или 13 юни трябва нашите делегати да бъдат в Бургас. Макар че не можеше да се спази определеният срок, нашето управително тяло обсъди този въпрос и реши да изпрати свой представител на конгреса. За такъв беше избран Христо Караманджуков, между другото и за това, че поради закъснението на съобщението допустимо бе делегатите да бяха заминали от Бургас, а той като бивш деятел на оня край най-лесно щеше да се справи с трудностите по пътуването от Бургас до местоназначението на конгреса. Затова Караманджуков замина едва на 18 юни 1903 г. Управителното тяло му издаде необходимото пълномощно.
На 20 юни аз бях в Бургас. Заедно с една закъсняла група като мен делегати, возени с конска кола, на 21 с. м. пътувахме за с. Аланкайряк, дето пристигнахме вечерта. Тук настигнахме цялата група, която бе отправена за Петрова нива, мястото, дето щеше да се състои конгресът. Групата се беше набирала в Аланкайряк на части в продължение на 5—6 дни. В селото съществуваше оживление. Нещо като дни на събор или на панаир. Нашите хора бяха разквартирувани по къщите по неколцина, а се хранеха от обща кухня и продоволствие. На 24 юни трябваше да потеглим от селото. Заедно с делегатите пътуваха на конгреса мнозина кандидати за четници и други селяни, така че дружината наброяваше около 40 души. Предния ден стана разпределението им в три отделни чети, поверени на Кръстю Българията, Коста Калканджиев и третия не помня кой. Членовете на окръжния комитет, като В. Думев, В. Пасков, Г. Василев, а и войводите и ръководители на околийски комитети и организатори, като Д. Катерински, Н. Попиванов, Ан. Разбойников, Хр. Караманджуков, Михаил Дайев, Спас Цветков и др., съставляваха отделна свободна команда. Пътуваше с нас и Минко Неволин, известният сега поет и писател тракийски, който тогава не правеше никакво впечатление.
В деня на пътуването цялата наша дружина излезе от Аланкайряк по тъмно много рано и пое югозападно от селото към местността Уграж и оттам в Турция за с. Заберново. Денувахме и пладнувахме до самата Паничаревска река край един храсталак.
Кой знае кому беше хрумнало да изпробва пушката си. После единодушно се подзе от всички — да се извърши демонстрация, за да се види как става възпламеняването чрез фитил на заредени бомби. Това се възложи на Христо Караманджуков, който бе участвувал през месец април 1902 г. в подобни упражнения, извършени в Искърското дефиле при Своге по почин на Гоце Делчев. Опитът излезе сполучлив и направи силно впечатление на присъствуващите, които не бяха виждали подобни бомбени избухвания.
През нощта на 25 юни при в. Уграж преминахме границата с Турция и стигнахме негде между селата Заберново и Калово. Тук престояхме и на 26 с. м. Трябваше да се уредят някои въпроси във връзка с набавянето на провизии хляб, месо и други продукти, необходими за прехраната на делегатите през времетраенето на конгреса.
През последната нощ бяхме изненадани от една твърде печална случка, резултат на яростната жестокост на Кръстю Българията, проявена към един заберничанин. За да сплаши, но не и да бъде подложен на смъртно наказание, ръководното тяло в Заберново заловило своя съселянин Янаки Хрисулев и го представило на Кръстю Българията, за да се разправи с него и да му наложи някакво наказание. Без много да му се чуди и церемони и без да пита и разпита за подробности, Българията му издал смъртна присъда и заповядал на четниците да я изпълнят. За да не се дига голям шум, заповядал убийството да стане чрез намушкване с ками. Нашата група, както и заберновци се застъпиха решително да спасят човека, но Българията се показа крайно неотстъпчив в своя садизъм. През м. април с. г., без да му мигне окото, той изби последователно четиримата братя Вълчо, Пейчо, Костадин и Митрю Николови от с. Велика, Малкотърновско, с което доби славата на безмилостен и жесток убиец. Като знаехме това, не се учудвахме на неукротимата му свирепост сега, проявена към беззащитния Янаки, който в същност, както казваха заберновци, бил малоумен човек. Те се били възпротивили на желанието на войводата Шиваров да го покръсти, но той не ги послушал. Като станал член на организацията, Янаки кой знае защо и от къде се снабдил с пушка и почнал да прави обири и да пречи на организацията. Затова сега го предали на войводата, за да го „тербеьоса" малко. Българията го взел настрана, разпитал го надве-натри и без много разсъждения поръчал на двама четници да отидат в тъмнината и го ликвидират, което и извършили в присъствието на съселяните му заберновци.
На 27 юни рано сутринта нашата дружина пристига на Петрова нива. Това е доста оригинална местност, заседнала върху един скат на планината Странджа, която се спуща надолу към реката Велека. Отсреща, на юг, през реката на високия рид се виждат крайните къщи на с. Стоилово, в чието землище е и Петрова нива. Между селото и местността Петрова нива криволичи р. Велека, вдълбала всред високи увеси своето дълбоко корито, заобикаляйки я от три страни. От тия три страни Петрова нива е абсолютно непристъпна. От север се обгражда с буен храсталак. Преди години тая местност трябва да е притежавана само от едно лице, чието име носи, а сега е прошарена със синурни знаци, които говорят за мнозинство собственици, измежду които и трите семейства, приютили се в схлупени колиби под високите брестове почти на средата на Петрова нива. Източно близко до тия къщурки на поляната заседаваше конгресът.
Когато стигнахме на Петрова нива, тук заварихме пръснати димящи огнища с хора покрай тях, което показваше, че посещението на това място, предназначено да бъде свидетел на поменатото събитие, е почнало от вчерашния, дори от завчерашния ден. Сега с нашето идване току-що пристигнаха и войводите с четниците си от Малкотърновско, начело с войводата Георги Кондолов. Войводата Михаил Герджиков с около 150 човека пристигна през нощта на 27 срещу 28 юни. Със своята дружина Герджиков тръгнал от с. Герге бунар (сега с. Росково, Средецка околия) на 20 юни, преминал границата и отседнал с момчетата си в местността Кулата, в околностите на с. Чаглаик, дето престоял до 27 юни през нощта, когато стигнаха в Петрова нива. Така че тук се наброиха повече от 300 души делегати и гости: войводи, четници, легални деятели, членове на селски смъртни дружини и др.
Беше хубав ясен летен ден. Хората на групи или поединично заемаха места в северната част на Петрова нива в гъсталака или на открито до него.
Върховното ръководство се бе погрижило от по-рано да определи необходимите места за провеждането работата на конгреса: място за кухня, за заседания, постове на стражата, каквито имаше на 5 места — изходни и входни за поляната пунктове, и то всички в горичката. Както казахме, от запад, юг и изток мястото завършваше със страхотно спущащи се ущелия (стръмнини).
Конгресът се откри на 28 юни, 2 часа след обяд, под председателството на Васил Пасков, родом от Неврокоп, бивш учител в Македония. Подпредседател бе избран Велко Думев от Воденско, Македония, учител в гимназията „Петър Берон" и председател на Одринския окръжен комитет, а секретари: Хр. Силянов, по произход от Охрид, роден в Цариград, и Анастас Сп. Разбойников, родом от Свиленград. Присъствуваха 47 делегати. След като чрез ставане на крака конгресът почете паметта на загиналия през пролетта Гоце Делчев, председателят изтъкна важността на конгреса, припомни, че трябва да се пази тайна по всичко, каквото се говори на него, и за взетите решения и че виновниците за това ще бъдат наказани със смърт.
Конгресът се състоя на 28 и 29 юни 1903 г. Приключи се набързо, защото на втория ден, т. е. на 29 привечер, се забелязаха турски войници да се приближават към поставените наши постове за охрана. Дори по-късно стана с тях и престрелка на един от нашите постове.
Като делегати на конгреса участвуваха следните лица:
1. Михаил (Мишел) Ив. Герджиков от Пловдив, революционен окръжен инспектор в Одринско, наляво от р. Марица.
2. Лазар Маджаров от с. Негован, Солунско, агитатор и организатор на Лозенградския революционен район.
3. Стамат Икономов, родом от гр. Малко Търново, капитан от българската армия, войвода.
4. Георги Кондолов от с. Велика, Малкотърновско, войвода.
5. Велко Думев от Воден, Македония, гимназиален учител и ръководител на Одринския окръжен комитет.
6. Васил Пасков от Неврокоп, (всъщност от с. Осиково, Неврокопско) представител на ЦК на Вътрешната революционна организация в Одринския окръг.
7. Георги Василев от Свиленград, учител в Одрин и член на Одринския окръжен комитет.
8. Христо Силянов, роден в Цариград от родители преселници из Македония, школуван в четничество при легендарния Марко Лерински и после четник при М. Герджиков.
9.Михаил Дайев от Балчик, дългогодишен четник в Малкотърновско.
10. Никола Станчев от Казанлък, учител в Одрин и член на управителното тяло на Одринския окръжен комитет.
11. Кръстю Българията, родом от Враца, войвода на Чокенско и подофицер от българската армия.
12. Димитър Катерински от Свиленград, ръководител на местния околийски революционен комитет.
13. Иван Варналиев от Велес, Македония, дългогодишен четник и такъв на М. Герджиков.
14. Христо Ив. Караманджуков от с. Чокманово, Ахъчелебийско (Смолянско), агитатор и организатор при Дхъчелебийския околийски комитет.
15. Коста Калканджиев, роден във Варна, син на бежанец от Малко Търново, четник на Кондолов и войвода през въстанието.
16. Дико Джелебов от Малко Търново, четник на Г. Кондолов и войвода през време на въстанието.
17. Анастас Сп. Разбойников от Свиленград, учител в Бунар Хисар и околийски ръководител.
18. Спас Цветков от Македония, учител в разни селища на Одринско и революционен деятел.
19. Никола Славейков Кърджиев от Лозенград, организационен деятел.
20. Петър Ангелов от Хасково, подофицер, четник, войвода през време на въстанието.
21. Пеню Шиваров от Чирпан, подофицер от българската войска и войвода през време на въстанието.
22. Киро Димитров от Малък Самоков, Лозенградско, четник на Кондолов и войвода през време на въстанието.
23. Йордан Георгиев от Малко Търново, четник на Г. Кондолов, впоследствие войвода.
24. Георги Костаднев от Малко Търново, четник на Кондолов, извършил убийството на Агности Дяков.
25. М. Аргиров от Малко Търново, организационен деятел и четник на Кондолов.
26. Нестор Иванов от Одрин, общественик в Пловдив и помагач на освободителното движение.
27. Иван Калчев от Лозенград, революционен деятел.
28. Димо Янков от Малко Търново, бивш околийски ръководител в Малкотърновския край.
29. Стоян Петров от Малко Търново, един от основателите на д-во „Странджа" и войвода в Малко Търново.
30. Лефтер Мечев от Малко Търново, селски организационен ръководител и деятел в Малко Търново.
31. Димитър Халачев от Малко Търново, революционен деятел и четник.
32. Цено Куртев от Златица, подофицер от армията, войвода.
33. Петко Дим. Зидаров (Хашлака) от с. Цикнихор, Малкотърновско, сега в Турция, участник в разни акции на организацията и четник в Малкотърновско.
34. Димитър Ташев от Колибите, Бунархисарско, местен революционен деятел и организатор.
35. Георги Калоянов от Малко Търново, член на околийското управително тяло и четник.
36. Стоян Мехеров Камилски от с. Камилите, Малкотърновско, сега в Турция, четник на Кондолов и войвода през време на въстанието.
37. Димитър Христакев от с. Райково, Ахъчелебийско, фелдшер в бургаските казарми, постъпил в четата на Герджиков, организационен лекар през време на въстанието.
38. Георги Тенев от Свиленград, войвода и пунктов ръководител в Любимец.
39. Христо Арнаудов Афуза от Свиленград, пунктов ръководител в Чепеларе и после войвода
40. Лазо Лазов от Лозенград, сподвижник на Лазар Маджаров в Лозенградско и войвода.
41. Яни Попов от с. Карахадър, Лозенградско, сподвижник на Лазар Маджаров и войвода в Лозенградско.
42. Янко Стоянов от Малко Търново, четник и сподвижник на Лазар Маджаров.
43. Георги Тодоров (Доктора) от Кратово, Македония, учител в с. Велика, Малкотърновско, селски ръководител и сподвижник на Михаил Герджиков.
44. Яни Войнов от Свиленград, организационен деятел в Лозенградско и Бунархисарско.
Имената на още трима делегати не съм успял да запиша тогава, а сега не мога да си ги спомня.
Трябва да се подчертае обстоятелството, че от участниците на конгреса, които взеха решение за въстание в Одринско, 13 души не бяха от пределите на Одринско. Делегатите в по-голямото си мнозинство произлизаха от Малкотърновска околия, което показваше каква революционна интелигенция бе излъчило Малкотърновско. От това може да се съди и за подготовката на Малкотърновския район за въстание. Много райони и околии от Одринско, в това число и Западна Тракия, не бяха застъпени нито с един представител, например Дедеагачко, Гюмюрджинско, Димотишко, Софлийско, Ксантийско и Даръдерско. Западно от Марица имаше един единствен делегат — от Ахъчелебийско, планинската област в Родопите. А трябваше да присъствуват поне Константин (Вълчо) Антонов, който минаваше за генерален представител на окръжния комитет в областта на запад от р. Марица, а и Марин Добрев Чолаков, войвода от крайморска Тракия — Гюмюрджинско, Ксантийско, Дедеагачко и др. Доколко много е била изостанала в подготовката за въстание тая част от Одринско, се вижда и от спомените на войводата Марин Чолаков, който казва, че той дори не е знаел, че се е състоял Одрински конгрес и че тоя конгрес е решил да вдигне въстание в Одринско.
На конгреса изпъкваха две главни гледища: за вдигане на въстание и против въстанието. Но след като се изтъкна, че въпросът за въстание вече е решен от Вътрешната организация и че на Одринско не остава нищо друго освен да нагласи своите действия към ония на въстаниците от Битолския вилает, надви страната, която подкрепяше идеята за въстание, а противниците трябваше да капитулират. На исканията да се набавят оръжия за тия, които не разполагаха, биде обещано да им се достави такова до времето, когато бе определено да се обяви въстанието.
При разглеждането и обсъждането на въпросите, свързани с въстанието, аз се постарах да си взема бележки, доколкото мога, главно за решенията, които засягаха Ахъчелебийския район.
Когато се решаваше въпросът за въстанието, аз като делегат от Ахъчелебийския район изтъкнах, че в нашия район наличното оръжие е съвсем недостатъчно и че колкото оръжие има, то е ръждясало и негодно. При това положение, ако не бъде набавено и в най-кратъх срок необходимото оръжие и муниции, ние не ще имаме възможност да изпълним решението за въстание. Тогава, както и на други райони бе обещано, че ще бъде задоволено искането за оръжие, но впоследствие това не беше направено.
В боевото тяло бяха избрани: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Георги Кондолов бе определен за главен войвода на Малкотърновско. И така привечер на ден Петровден конгресът, въпреки че беше малко притеснен от станалия инцидент с турския патрул, привърши работата си. Преди да се разотидат конгресистите, стана известно преразпределението на четниците и допълване на някои чети от участъците, след което всички напуснаха през нощта Петрова нива и заминаха за местоназначението си. Нашата група, която пътуваше през Аланкайряк и Бургас, се върна по същия път.
Минавайки през Търново—Сеймен на връщане, престоях на тая гара 1—2 дена, за да проуча положението и да видя дали могат да се купят оръжия за нашия район. За нашите комитетски работи в Гюмюрджинско и Родопско твърде много ни улесняваше на тая гара Димо Стоянов Келешев, родом от с. Чокмаково, Ахъчелебийско, женен в Хасково, който бе наел и поддържаше тук гостилница с малко хотелиерско помещение, дето наши отседваха при движението си в тоя край. От разпитванията, които направих, оказа се, че в околните села не може да се намери оръжие, освен някои дреболии без особено значение. Към 6 юни аз се прибрах в Чепеларе, а от там в местоприбиваването на районната чета в местността Каракуз, притежание на братя Панайотови от с. Долно Дереке.
ВЪСТАНИЕТО И РОДОПА
Когато се обяви Преображенското въстание, Родопа не остана безучастна. Но при съществуващата тук смесица от социално-битови и идейни елементи в никой случай не можеше да се очаква нещо повече от тая подкрепа, която дадоха Ахъчелебийско и Западна Тракия за въстаническото дело в Македония и Одринско, респективно Битолско и Малкотърновско. Създадоха се чети и се поддържаше движението им в Средна Родопа и се произведоха атентати по железопътната линия в Беломорието, с което се смути спокойствието на тия места, приковаха се там съществуващите войскови части, привлякоха се други и така се отби един поток от крупни войскови сили, който би потекъл към главните въстанически огнища.
Като един от участниците от конгреса на Петрова нива, аз мога да кажа, че другарите от конгреса не очакваха, че нашият район ще може да даде и толкова. След като се прочетоха, обясниха и допълниха докладите по организационното състояние и подготовката на седемте революционни района в Одринско (Малкотърновски, Лозенградски, Бунархисарски, Чокенски, Свиленградски, Дедеагачки и Ахъчелебийски) и се установи, че в целия Одрински окръг единствено в Малкотърновско е работено по строго определен организационен план от ред години и са били постигнати удовлетворителни резултати, че този район се мери с най-добре подготвените македонски райони; че Лозенградският район е съсипан и не се е съвзел от последните афери; че Бунархисарският е организиран, но невъоръжен; че в Свиленград поради ежби и караници между ръководителите не е направено нищо; че в Чокенско също няма нищо; че Дедеагачко бе съвършено без оръжие; че Ахъчелебийско е съвсем откъснато от другите райони от няколко турски и иноверски околии; оказа се, че в предстоящото въстание можеше да се разчита изключително само на Малкотърновско и на няколко съседни нему села.
И ако при все това всичко бе призовано в Одринско на въстание, то се дължи на обстоятелството, че нашето въстание бе предрешен въпрос и наложено не само нам, но и на цялата ВМОРО от Битолския конгрес в Смилево. Затова при изработката на общия план за Македония и Одринско и специален план за въстанически действия на VII окръг, взе се решение: „ ...За да се даде на въстанието повсеместен характер, а най-главното да се разпокъсат турските сили, реши се да се произведат въстанически действия във всички райони на окръга, като не се изключват и най-слабите." Само че действията предстоеше да се проведат „съобразно физическите дележи на страната от реки и планински гребени, съобразно стратегическото значение на разните пунктове и съобразно местната въстаническа подготовка в боеви сили и припаси", което даваше свобода на районните ръководители да действуват според местните условия.
Специално за Ахъчелебийско ЦК обещаваше в кратко време, най-много за два месеца да набави оръжие за населението от района ни. Според решението на конгреса Ахъчелебийски район се разделяше на три участъка: 1) Горно и Долно Дереке, Петково и Карлуково; 2) Устово, Райково, Пашмакли, Хасовица и Писаница и 3) Чокманово, Аламидере, Габрица, Фатово и Пещера. Впоследствие с оглед на наличните сили за съставяне на чети за участъците на самото място, в Ахъчелебийско се образуваха 4 участъка вместо 3, като Петково и Карлуково се разпаднаха на два участъка, а към Долно и Горно Дереке се прави Левочево. Проектираше се дори и 5-ти участък с център село Арда за войводата на Г. Гешанов, но той не се откри.
При определяне на лицата за боевите ръководства в районите ръководството избра за Ахъчелебийско Пейо Ив. Шишманов, който след това стана председател на ръководството, а Христо Ив. Караманджуков — съветник. Никола Данаилов Костов бе посочен по-късно от района за секретар. Същият освен другите качества притежаваше и компетентността на военен като запасен подпоручик.
В Ахъчелебийско след конгреса се предприе усилена дейност за присъединението на комитетите и за боевата подготовка на членовете, очаквайки същевременно и пристигането на обещаното от конгреса и ЦК оръжие, което все не идваше и не идваше.
Но докато ние се уреждахме и чакахме да дойде обещаното оръжие, турците не спяха. Преди още датата на обявяването на въстанието, когато бяхме заели участъка си в околностите на Аламидере, наблюдавахме непрекъснатите редици аскер, който се стичаше по шосето от Ксанти за Пашмакли. Струпването на това тясно място в околията на толкова многолюдни чети не можеше да остане скрито за турците. И те пристъпиха към докарването на все повече и повече войска. Иначе те не предприеха никакви преследвания на четите или на населението, но бе ясно как от ден на ден засилваха охраната на селищата и пътищата. Постепенно настаниха гарнизони, и то многочислени, във всички големи и малки села, увеличиха патрулите по селищата и пътищата, поставиха дневни и нощни постове на кръстопътищата, претърсваха пътниците и работниците по нивите и пр. Според сведенията, съобщени на 31 август, всичко са били 8700 войници в района на половината околия, гдето се движеха. При нашите сили и въоръженост, поставени при тая обстановка, нямаше никакво съмнение, че всяко наше проявление щеше да бъде мигновено потушено и би причинило издевателствата върху населението и разорение на селата. Граничните турски постове бяха също много засилени. Появи се и напрегната бдителност по границата.
При тия обстоятелства нашето положение вместо нападателно стана отбранително. Ние оставахме по местата си само за в случай, ако от турската страна започнат някакви издевателства и палежи по селата, та ние да отговорим с контрадействия. Оказа се обаче, че и турците не желаеха да се втурнат в такива акции и да откриват пожари в Родопа, та останахме докрай в изчакване.
При създаденото положение огънят на възторга в нашето население премина в смут и страх. Никой не смееше да излезе вън от селото си. Стана много трудно, дори някъде невъзможно нашето продоволствие, което се облягаше само на услугите на селяните.
Така затегнати материално и морално, в края на краищата в нас започна да зрее мисълта за неизбежното наше изтегляне от района, което и стана към края на м. август. Една по една четите се прехвърлиха в България и движението в тоя си фазис приключи.
По тоя повод трябва да се изтъкне най-после обстоятелството, че ако обещаното оръжие бе доставено и раздадено на населението, нищо не би могло тук да предотврати пламването на пожара. Така че липсата на оръжие беше, според мен, единствената причина, загдето Ахъчелебийско не се вдигна на въстание. Във всеки случай родопчани показаха своята готовност и усилия в името на свободата да съдействуват на своите събратя от Странджа и Битолско, но както е видно, непреодолими спънки им попречиха да изпълнят докрай своята задача.
По време на въстанието беше извършен атентат върху жп линията Солун—Дедеагач на една точка между гарите Чобанкьой и Кюсемеджит. Атентатът съвпадна с датата на обявяването на въстаническите действия в Одринския революционен окръг.
Всички опити през Ахъчелебийско да се организира минирането на същата линия на по-удобно място, а именно при тунелите в планината Чала между гарите Окчилар и с. Еникьой, покрай р. Места, не излязоха сполучливи. Според мен причината беше, че нямаше подготвени лица. За проучване на условията за атентати, тук идваха известните терористи Петър Манджуков и Костадин Нунков. Те безуспешно направиха опит да проникнат до с. Габрово и най-вече до с. Еникьой, които бяха населени с българи и се намираха близо до изхода на тунелната област на запад. Петър Манджуков получи от Ахъчелебийско нужното съдействие с хора, водачи, охрана и прикритие. Той можа да стигне обаче само до тунела между моста на жп линията над р. Места и гара Бук, без да се добере до гореказаните села, гдето вече имаше организация и готови хора, за да се извършат акциите. К. Нунков пък идва само до пункта в Чепеларе и един път прескочи с В. Антонов към края на м. април 1902 г. до с. Карлуково. Те развиваха само теории върху анархизма и нихилизма при тия си идвания крояха един или друг план за атентати, дори и доста динамит и бомби се доставиха в Дедеагачко и в Ахъчелебийско от самия Нунков, но само това. Както бе и в Македония, атентатите и по-рано, и през време на въстанието причиниха само шумни ефекти всред населението, но да се почувствува така резултатно произвеждането им, както въобще мислеха привържениците на минно-подривната дейност, както се казва, да се разтърси светът и да се разстрои стопанския живот, не можа да се постигне. Атентатите ставаха изолирано, частично, без последователност и многобройност и затова не затрудниха властта в изпълнение на функциите си, нито заплашиха капиталите на чужденците.
Атентатът между станциите Кюсемеджит и Чобанкьой бе извършен на 18 август 1903 г. ст. ст., според Димитър Стоянов Киретчиев от Манастир, който през 1902 г. беше учител в Чобанкьой. Организатор на атентата беше Неделчо Георгиев Килев от с. Еникьой, под псевдоним Георги Килев. (Снимката му и животописни бележки за него сме дали в първата книга, с. 64, 160 и 162). Сам той след тридесет години от това събитие ми се обади с писмо на английски език от Южна Родезия, Солзбъри, на 18 декември 1933 г. След като се бе скитал в Русия, той се настанил като тютюнев плантатор в Южна Родезия. Той съобщаваше, че са се изминали повече от 30 години от въстанието и мъчно може да си спомни датите и имената на хората, с които е работил. Ето защо, за да не сбърка, той отказа да споменава имена в писмото си. Ако Лазар Димитров е жив, може да опише пребиваването му в Одрин, гдето бил изпратен на почивка и се криел в Илдъръма при черквата с калугерките, начело с баба Вакла. Разбира се, оттук е сметнал да премине границата в България. Георги Василев и Катерински можели да дадат повече осветление върху тези скитничества, а също и В. Антонов, който живеел в Стара Загора. Това било до края на сезона, когато останал в Стара Загора, чакайки пролетта. Той бил свършил своята работа в „четири окръга", откъдето се надявал, че ще се сдобият неговите писма и подписи и имената на председателите, които, бил назначавал. На следващата пролет, т. е. през 1903 г., се присъединил към четата на В. Антонов и, стигнал до Егейско море. Извършил атентат върху бързия влак-експреса, но къде, кога и с кого не съобщава. Той пише:
„Това събитие е останало най-ясно от моя революционен живот. Беше доста тъмна и тиха нощ, освен за часовите, отстоящи на 500 ярда, които нещо тананикаха и пееха. След експлозията аз избягах 30 мили далеч (значи около 50 км) и спрях само в Калайджидере, където останах да почина.
Точно след изгрев слънце бях събуден. Съобщиха ми, че две роти турски аскер заградили селото и ме търсили навсякъде. Част от тях претърсвали всяка къща, за да се уверят, че не съм там. Без да мисля повече, аз взех роклята и шапката на моята хазяйка, взех бебето й, което носих докато отминат войниците, и останах в нивите до 5 часа. Тъй като беше много топло, аз оставих бебето на майка му, взех половина торба жито и се върнах обратно в селото. Влязох в първата къща. Намерих една баба. Тя ми каза че претърсили нейната къща сутринта най-напред. Тук аз бях издаден. Скоро видях, че войниците се приближават до къщата. Готов бях да ги срещна, което значеше моят край. Но и до днес не зная как стана, че ме оставиха и си отидоха. Веднага след като се стъмни, аз напуснах селото и проходих още 20 мили далеч от всяко подозрение. Намерих друг човек за водач, страхувайки се да не би чрез стари познати да бъда издаден на турците. Втората нощ имах друга случка. Това беше при преминаването ми на р. Арда, където на всеки 50 ярда бяха залепени афиши с моето име. Аз чаках да сутринта на брега близо до реката и тогава скочих в нея и заплувах. Чух сигнали и да се стреля, но аз се спасих. Това стана в края на този сезон (б. р. значи есента на 1903 г.) когато аз избягах в Русия и с това свърши моята революционна дейност."
Нека поясним, че гарата Чобанкьой, голямо българско село, е по-близо до Дедеагач, а най-близко от него североизточно през балкана е с. Еникьой, източно от с. Кърка. Кюсемеджит, западно от Чобанкьой към Гюмюрджина, е турско селище, гара за околните му селища: Мароня, гръцко, и Калайджидере също голямо българско село и др. По-близки и във връзка с Чобанкьой са и дедеагачките села, както казахме, Еникьой, Дервент, по-нататък Дуганхисар и др., жители от които впоследствие бяха задържани и осъдени от Одринския военен съд.
Някои участници в движението, нелегално действуващи в Гюмюрджинско и Дедеагачко, като Марин (Стефан) Добрев, войвода на районната чета от 1901 г., както и Таню Николов, последен такъв в Дедеагачко, съобщават също за атентати, извършени по тяхно нареждане върху железопътната линия, но излезли безуспешни.
Марин Добрев Чолаков в своите писмени спомени за събитията през 1903 г. отбелязва, че бил откъснат по това време от другите райони и от центъра. Той казва: „Продължавахме си нашата организационна работа, като веднъж, датата не помня, пратих Килев да постави динамит под релсите на железния път между Димотика и Фере на един завой край р. Марица, за да накараме тренът да плава по реката. Но опитът излезе несполучлив. След поставянето на взрива и в момента на оттеглянето Килев е бил забелязан от охраната и впоследствие взривният материал бил прибран от нея. За да взема решение за това покушение — да се хвърли трена във въздуха, ме накара обстоятелството, че наблюдавахме ежедневно да се пренасят военни припаси и войска за към Македония. и Солунско и се съмнявахме, че там нещо става, но какво точно не знаехме, защото, както казах, нямахме никакво известие. А то въстанието било обявено. Ако знаехме, щяхме да задръстим тунелите между Дедеагач и Гюмюрджина."
Между впрочем това простичко и сърдечно признание на Марин Добрев, че е бил откъснат и изолиран от Окръжния комитет в Одрин и, от Централния комитет, говори не много добре за начина на ръководство от страна на В. Антонов в качеството му на инспектор на организацията в Западна Тракия. Одринският окръжен комитет от своя страна трябваше да поддържа тясна връзка с дейците от тази район.
Таню Николов, който бе въведен за пръв път от В. Антонов на 15 август 1902 г. по тия места, където после се подвизаваше, като войвода, в оставените си бележки пише:
„Тъй като и моето мнение бе да се правят атентати (изказването му било в София б. н.), за да се скъса връзката между Македония и Тракия, поради това възложиха на мен и на К. Нунков да отидем и произведем атентат по линията Дедеагач и Гюмюрджина. Мястото беше избрано именно в Индере, в тунела при Бадама. Заминахме с около 18 души по пътя Сива река ... Долно и Горно Суванли, Гьокчебунар, Малък и Голям Дервент, Дуганхисар. Там в Дуганхисар беше окръжният комитет: Киро Челекьов, Вълчо Армутлиев, Георги Пандура и Коста Бояджията. Стана съвет. Дойдоха и други дейци от селото, между които и Вълчо Сариев и учителят, не помня името му, сега е в Марково, Пловдивско. Настоявах да превземем и охраним тунела, а К. Нунков да постави динамит, като инструктор. Той се възпротиви, като настояваше покушението върху железопътната линия да стане негде между турските села. Не се споразумяхме. Той се върна в България, като си взе всички взривни материали. Така че планът ми се осуети. Но останах и през зимата. Материалите Нунков бе оставил на съхранение в Карабаджак Дервент (Голям). Със същите материали през 1904 г. на 28 срещу 29 юни аз произведох атентат заедно с Кел-Петко Янакиев от Манастир и Митри Карабелята от Дервент, Дедеагачко. От атентата се разруши мостът и се разрушиха машината и 9 вагона."
Таню Николов говори и за друг опит да постави взрив на гарата Кукули Бургас, за която цел поставил опаковката, в която се съдържал динамит, скрепен с адска машина с измерване, така че динамитът да избухне точно през престоя на влака на казаната гара. Обаче очакваното избухване тук не станало. Този опит е организиран от Одринския окръжен комитет с техници, дейци на организацията.
Съобщава се и за друг опит за атентат по линията Дедеагач—Солун, който е трябвало да се извърши от Петър Васков през 1902 г. За това нещо пише Иван Васков, брат на Петър Васков, във в. „Тракия" от 29 юни 1933 г.:
„Натоварен с важната задача да разруши големия мост на р. Струма при Демирхисар и да скъса железопътното съобщение между Цариград и Солун, начело на своята дружина той стигнал до Али Ботуш, близо до с. Елешница. Щастието обаче не се усмихнало на Петра. Той не можа да види разрешението на зададената му задача."
По-нататък се говори за тежките страдания, изпитани от Васков при връщането му. Цялата тая история ми се вижда малко вероятна.
Най-после Георги Грудев Шереметев от с. Бълъкьой съобщава за намерението да се извърши от Нунков атентат върху жп линия на моста между Софлу и Бидикли. И на въстаниците, които се връщали за България той казал: „Заминахме за Пишманкьой, Софлийско. Там решихме да заминем за Мангаза, за да бомбардираме моста на железопътната линия между Софлу и Бидикли. На път за там срещнахме един турчин, който носеше някаква кореспонденция за турския аскер в Голям Дервент. Убихме го. Тази случка ни принуди да се върнем обратно и да не изпълним плана си."
След атентата върху жп линия Дедеагач—Солун помежду Чобанкьой—Кюсемеджит през нощта на 18 август 1903 г., извършен от Нед. Килев, избухна голяма афера. Турските военни власти предприеха усилени претърсвания в близките до тия гари български села, извършиха маса арести на българи, мнозина от които бяха изпратени в Одрин за съдене от военния съд (Дивани Харб). Разбира се, ако не бе издайничеството на страхливи и малодушни организационни членове, аферата не би взела такива широки размери.
След донесенията на члена на Чобанкьойския комитет Ради Дялчев, почнала ловитбата на комитетски хора, най-първо от селото му и от с. Калайджидере. От Чобанкьой пострадали: Курти Матев, Запрян Николов, Вълко Стойков — учител, и брат му Стою Стойков, Киро Пасков и баща му, старец, който впоследствие в Одринския затвор полудял. От Калайджидере били задържани и съдени: Георги Тумбев, Никола Василев Пехливана, Димитър Хаджишенков и поп Яни Кирчев.
След тия две села пожарът се разнесъл и по съседните им и други от Дедеагачко села. Огънят най-напред обхванал с. Еникьой, гдето бил посочен Вълчо Атанасов Тюркеджиев, учител в селото. Били издадени и всички организационни членове, но кой знае защо и как, пострадали само селяните Ангел Ловчиев, Тодор Георгиев Ушев, дядо Георги Делигрудев, Димитър Касап Митро и неколцина други, а останалите членове не били засегнати. Но когато поради напрегнатото положение в селото се приказвало: „изповядайте си всичко, защото нищо тайно вече няма", кметът на селото Васил Саракинов се самоубил — „защото, казвал, няма лице да лъже властта".
От с. Дервент единствено пострадал бил Петко П. Арнаудов, осъден от военния съд на 25-годишен затвор. Въпреки упражнените върху му издевателства при следствието той не изказал никого другито от своите съселяни и селото се спасило. Спасило се и тогава, когато задържали Христо Митрев Пашанов от с. Лъджакьой, който завел четата в Чобанкьой, заявил при следствието, че познава всички хора от комитета в с. Дервент, но понеже не им знае имената, поискал да го отведат в селото, да свикат всички селяни в училището и там да посочи казаните лица. Но той сполучил после да се отскубне от ръцете на турците и да избяга и така селяните от Дервент се спасили само със задържането на съселянина им Петко П. Арнаудов.
От Дуганхисар бил задържан само Дялчо Лякъта.
Арестите стигнали чак до с. Манастир, дето бил заловен учителят Димитър Стоянов Киречиев, който предната година бил учител в Чобанкьой. Интересни са неговите спомени за тоя случай. Между другото казва следното: „През 1902 г. бях назначен за учител в Чобанкьой, гдето намерих населението раздвоено на екзархисти и патриаршисти с български, свещеник и учител. Свещеник бе поп Георги Антонов, родом от Одринско, който на младини бил хайдутин от типа на старите български хайдути, а в последствие бил ръкоположен за свещеник. Залазил обаче хайдутоките си нрави и качества — храброст, смелост, неустрашимост и пр. Патриаршистите в селото бяха малцинство, но водачите и крепителите им бяха богати гърци, женени за местни българки. На страната им имаше и двама-трима чорбаджии българи. Заварих в черквата да се пее български и гръцки. По гръцки пееше българин чорбаджия, патриаршист. Опитахме се със свещеника да го отклоним от тая му служба, но като не се отказа от гръцкото си певчество, решихме малко по малко да късаме от листовете от гръцките църковни книги, та да няма на какви книги по гръцки да чете.
До моето отиване в Чобанкьой районна чета не бе идвала. Аз поставих началото на революционната организация и образувахме комитет. За председател на комитета се постави младежът Курти Матев Киречиев, а за съветници се избраха: Запрян Николов, родом от с. Съчанли, но женен и заселен в Чобанкьой, и Киро Радев, 20 годишен, син на Ради чорбаджи, който бе влиятелен българин, но патриаршист. Впоследствие по настояване на сина му той мина към страната на екзархистите, макар, че зет му бе грък от Ортакьой.
След моето напущане на селото през лятната ваканция то било посетено от районната чета. През същото лято на 1903 г., мисля на 13 август ст. ст., един четник Киряк Килев от с. Еникьой, Ксантийско, поставил и възпламенил динамит под релсите на железопътната линия между гарите Чобанкьой и Кюсемеджит. Така избухна после аферата, която засегна и мен. Смятам, че бях предаден от Чобанкьой като основател на комитета там".
Всички от тая афера, изправени пред Одринския съд, са били около 33 души. Един от тях, като Г. Тумбев, Н. Пехливана, Курти Матев и Запрян Николов, били осъдени на смърт чрез обесване, като обвинени атентатори, а на останалите съдени бе определена присъда 15 години на заточение. Но тая присъда не се изпълни, защото ги завари дадената през 1904 г. амнистия и били освободени. Не пострадаха и гореказаните четирима осъдени на смърт. Кой знае по какви причини изпълнението на присъдата било отложено. Те били освободени при обявяването на Хуреата (1908 г.). Обаче организацията понесе и други жертви. Мнозина избягаха било в районната чета, било в България, като например Вълчо Сариев от Дедеагач, който беше арестуван, но успя да се отскубне при следствието и се присъедини към четата, както направи и Ангел Лавчиев от Дедеагач. Прибежище намерили в четата от Дуганхисар Петко Калоянов, Коста Бояджиев и др. Много други заподозрени и, търсени от турските власти се спасили с бягство в България.
Както казахме, усилията на въстаниците в Родопа се изразиха в приковаване на значителни турски сили, които бяха хвърлени към въстаническите райони в Западна Македония и Странджа, и в опитите да се извършат атентати по жп линята Цариград—Солун, един от които излезе сполучлив.
АМНИСТИЯТА НА ЗАТВОРНИЦИТЕ 1904 Г.
И до въстанието затворът в Одрин, пък и тия в по-малките градове и в Македония и в Одринско гъмжаха от политически затворници българи, привлечени вследствие непрестанните афери. Друга част от революционните дейци изтърпяваха наказанията си на заточение в Малоазийските затвори. Да не говорим за голямата маса от бежанци в България от всички кътове на Македония и Одринско. Положението след въстанието още повече увеличи броя на бежанците и на затворниците в Македония и в Одринско и настъпи един момент на крайно напрежение на духовете в българските селища. Налагаше се турската власт да предприеме някои мерки и внесе мир и спокойствие. Тя разбираше това много добре, а се наложи и с решението за въвеждане на Мюрщетските реформи. Но все пак на султана не му се щеше да излее широко благоволение върху царските душмани. Затова именно амнистията закъсня доста време. Прокламирана бе едва през месец април 1904 г., и то като резултат от споразумението, сключено помежду България и Турция, най-голямата придобивка от което беше прогласяването на амнистията и отварянето на затворите, за да излязат на свобода от тях мнозина изстрадали въстаници.
Преговорите между България и Турция се водеха не само за амнистиране на затворници, но и по други спорни въпроси между двете държави. Те бяха започнати от пратеника на българското правителство в Цариград, Григор Д. Начович, считан за най-ловък български дипломат и най-удобен да се разправя с турците, още през месец август 1903 г. в разгара на самото въстание. Поради това преговорите потекоха неспокойно и негладко и се проточиха повече от половин година. Българското правителство се надяваше най-вече да осигури по-скорошно завръщане на бежанците, да облекчи участта на затворниците и на пострадалите въобще в Македония и Одринско и така да се подобри, макар и временно, положението на българите там. Турците пък искаха чрез споразумението да добият ново средство в борбата срещу реформените изисквания на великите сили. Между другото Турция бе готова да даде и амнистия, но искаше от България да унищожи комитетите и четите, да даде гаранция, че в Турция не ще се внасят от България бомби, динамит, отровни бацили и пр. и да се преустанови всяка агитация в полза на българите в Турция. Българското правителство беше съгласно, но настояваше амнистията да засяга всички взели участие във въстанията, да се осигури подпомагане на пострадалото население и на бежанците за понесени щети, накрая реформите да обхванат не само Македония, но и Одринско. Гр. Начович се ограничаваше в искания за амнистия и за връщане на бежанците, но намираше за неуместно да се повдига въпроса за реформи и в Одринския вилает. Тоя въпрос, според него, само щял да удължи преговорите. Когато българското правителство повторно настоя, щото реформите непременно да засегнат и Одринско, Начович поиска да се отстъпи по тоя въпрос и да се подпише договора, а после направо да се действува от княз Фердинанд, когато посети Цариград.
Международното положение в това време бе доста натегнато. Руско-японската война започна още когато се водеха преговорите. Балканските държави бяха немалко възбудени, страхувайки се от споразумение между българи и турци. Великите сили съветваха българското правителство за умереност. От друга страна турското правителство продължаваше да трупа войски на българската граница. При това положение България счете за необходимо да се ускорят работите по споразумението и да се откаже от искането си да се простре реформената област и върху Одринския вилает. Тъй че това нещо помогна да се закръгли споразумението по животрептящите въпроси за разрешение между двете държави и на 26 март 1904 г. съглашението бе подписано. Другите въпроси бяха изоставени за по-благоприятно време. Одринско остана вън от обсега на Мюрцщетските реформи.
По силата на това споразумение България се задължаваше да не допуща на своя територия да се образуват революционни комитети и въоръжени чети; с всичката строгост на законите да наказва своите поданици, които след извършване на революционни деяния в Турция се връщат в отечеството си; да вземе нужните мерки за попречване на пренасянето на ескплозивни и отровни материали в Турция. Турция пък се задължаваше уговорените между Русия и Австрия реформи да прокара в Солунски, Битолски и, Скопски вилаети. Обявената от султана амнистия щеше да бъде приложена към всички, които поради пряко или косвено участие във въстаническото движение бяха заточени, както и към всички осъдени за политически престъпления, с изключение на осъдените за атентати с динамит против параходи, железопътни линии, мостове и обществени сгради. Всички християни, които поради въстанието бяха напуснали отпреди 2 години домашните си огнища и чиито имущества бяха пострадали, щяха да бъдат при завръщането си подкрепени от турските власти, за да си построят нови жилища. По-нататък се съдържаха точки, които се отнасяха до други въпроси, интересуващи двете страни.
В продължение на десетина дни от подписването на договора, най-главно в първите дни на м. април 1904 г., стана приложението на амнистията. Затворниците българи се освобождаваха на партиди, като се фотографирваха на групи, полагаха клетва за бъдеща вярност и даваха поръчителство съобразно специални формуляри. Ония затворници, които на мястото не можаха да представят гаранции, откарваха ги по родните места да намерят такива и ги освобождаваха. Трябва да се изтъкне, че осъдените на смърт за атентата по железопътната линия между гарите Кюсемежджит и Чобан-кьой — Курти Матев, Запрян Николов, Георги Тумбев и Никола Пехливанов — бяха заварени от амнистията в Одрин и присъдата им беше променена на вечен затвор и останаха в затвора до Хуриета, когато бяха освободени. Амнистията не засегна осъдените по Керметчиоловата афера лозенградчани през 1900 г. Смятаме, че се възползуваха от българо-турското споразумение около 400—500 души от западната част на Одринския вилает.
На първо време амнистията се посрещна с облекчение и дори радостно от българите, защото се смяташе, че не само всички политически затворници и заточеници се освобождават, а също така и бежанците ще могат да се върнат в родните си огнища. Освободените затворници и заточеници бяха поставени под непрекъснато наблюдение от страна на турската власт и мнозина от тях отново бяха арестувани; на свещениците и учителите се запрещаваше да служат в села, минали през последните месеци под ведомството на Екзархията. Докато бежанците от Македония и България въпреки пречките все пак успяваха да се завърнат по домовете си, то бежанците от Одринско бяха нежелани от турското правителство, което не ги допускаше да се възползуват от амнистията. Всички върнали се бежанци не получаваха нищо от турското правителство, за да си направят жилища, а на много места не бяха допуснати да си вземат нивите, заграбени от турци.
Ефектът от амнистията се помрачи напълно от многобройни и системни мерки от турските власти, за да се омаломощи и разнебити българщината изобщо. Образува се нещо като негласен съюз за тая цел между турци, гърци и сърби. Покровителствувани бяха сръбските и гръцките чети. Търговците, еснафите, абаджиите и шивачите най-вече от Ахъчелебийско и Златоград не се допущаха да отиват да упражняват занятието си по гръцките селища, гдето ходеха по-рано. Допущаха само такива занаятчии, които решаваха да се върнат отново в лоното на патриаршията.
И така, в заключение може да се каже, че след шест месеца се подписа споразумението между Турция и България, но беше достатъчно да изминат само три месеца, за да се подронят основите на добрите отношения между двете страни и да започнат старите разправии и обвинения една друга в нарушение на споразумението.
Тук съобщаваме имената на затворниците от западния район йа Одринския революционен окръг, които бяха амнистирани и получиха свобода по силата на българо-турското споразумение от 1904 г. Сведенията дължим на свещеник Петър Д. Киприлов от с. Пирок, Лозенградско, и на учителя Стефан Добрев, които по това време се намирали в Одринския затвор, осъдени за революционна дейност. Разбира се, не претендираме, че данните са изчерпателни:
1. Курти Матев от с. Чобанкьой, Дедеагачко, осъден на смърт.
2. Кирко Николов от същото село — на 15 години затвор.
3. Димо Киров от същото село — на 15 години затвор.
4. Запрян Николов от същото село - на смърт.
5. Стою Стойков от същото село - на 15 години затвор.
6. Вълко Стойков от същото село — на 15 години затвор.
7. Киро Радев от същото село — на 15 години затвор.
8. Ради Недялков от същото село — на 15 години.
9. Апостол Петков от същото село — 15 години.
10. Стоян Милошев от същото село — на 15 години.
11. Тодор Семерджи от същото село — на 15 години.
12. Яни Байчев от същото село — на 15 години.
13. Недялко Стоянов от същото село — на 15 години.
14. Велю Киров от същото село — на 15 години.
15. Киро Белев от същото село — на 15 години.
16. Никола Янев от същото село — на 15 години.
17. Паско Костадинов от същото село — на 15 години.
18. Киро Вълчев от същото село — на 15 години.
19. Марко Вълков от същото село — на 15 години.
20. Костадин Вълчев от същото село — на 15 години.
21. Петко Петров от с. Дервент, Дедеагачко — на 15 години.
22. Недялко Комнев от с. Дуганхисар, Дедеагачко — на 15 години.
23. Свещеник Яни Киров от с. Калайджидере, Гюмюржинско — на 15 години.
24. Георги Т. Тумбов от същото село — на смърт.
25. Никола Петров от същото село — на смърт.
26. Стоил Савов от същото село — на 15 години.
27. Димитър Хаджишенков от същото село— на 15 години.
28. Димо Стоянов, учител, от с. Манастир, Гюмюрджинско — на 15 години.
29. Вълко Вълчев от същото село — на 15 години.
30. Тодор Вълчев от същото село — на 15 години.
31. Васил Докторов от с. Габрово, Ксантийско — на 10 години.
32. Янко Титьолчев от същото село — на 5 години.
33. Киряк Хаджиатанасов от същото село — на 5 години.
34. Киряк Дачев от същото село — на 5 години.
35. Атанас Кормидов (Корметов, бел. ред.) от същото село — на 5 години.
36. Стамат Кормидов (Корметов, бел. ред.) от същото село — на 5 години.
37. Чобан Георги (Атанас Корметов, бел. ред.) от същото село — на 10 години.
38. Петко Ангелов от с. Еникьой, Дедеагачко — на 15 години.
39. Тодор Иванов от същото село — на 15 години.
40. Георги Грудев от същото село — на 15 години.
41. Димитър Мирчев от същото село — на 15 години.
42. Спас Добрев, учител, от Свиленград — на 15 години.
43. Мавруди Василев, учител, от същия град — на 15 години.
44. Костадин Тодоров от същия град — на 15 години.
45. Александър П. Маврудиев от същия град, — на 5 години.
46. Георги Метларов от същия град, осъден до живот.
47. Христаки Петров от същия град — до живот.
48. Шидер Георгиев от същия град — до живот.
49. Георги Николов от същия град — до живот.
50. Михаил Карабелята от същия град — на 2 години.
51. Никола Минков от с- Чирмен, Свиленградско — на 10 години.
52. Никола Иванов от същото село — до живот.
53. Свещеник Кръстю Желязков от с. Левка, Свиленградско — на 10 години.
54. Милош Киряков от същото село — на 15 години.
55. Костадин Константинов от същото село — на 5 години.
56. Георги Дачев от същото село — на 5 години.
57. Димитър П. Стоев от същото село — на 15 години.
58. Желязко Петков от същото село — на 5 години.
59. Стоян Тодоров от същото село — на 5 години.
60. Чакър Кастанди от същото село — на 5 години.
61. Господин Иванов от същото село — на 5 години.
62. Стою Иванов от същото село — на 5 години.
63. Милю Стоев от същото село — на 5 години.
64. Георги Павлов от с. Гердели, Свиленградско — на 5 години.
65. Никола Пейов от същото село — на 5 години.
66. Янко Панайотов от същото село — до живот.
67. Димитър Атанасов от същото село — до живот-
68. Янко Грахтов от с. Каяджик, Софлийско — на 15 години.
69. Ангел Бъчваров от същото село — на 15 години.
70. Дяко Трайков от същото село — на 15 години.
71. Русен Караманов от с. Балъкьой, Софлийско— на 5 години.
72. Митре Русинов от същото село — на 15 години.
73. Георги Иванов от същото село — на 15 години.
74. Митре Атанасов от същото село — на 5 години.
75. Стамо Стойков от същото село — до живот.
76. Киро Георгиев от същото село — на 5 години-
77. Георги Петков от същото село — на 5 години.
78. Андрей Димов от същото село — на 5 години.
79. Димо Грудев от същото село — на 5 години.
80. Димитър Манолов от същото село — на 5 години.
81. Атанас Манолов от същото село — на 5 години.
82. Яни Стоянов от същото село — на 5 години.
83. Стойко Иванов от същото село — на 5 години.
84. Димитър Карев от същото село — на 5 години-
85. Стоян Димитров от същото село — на 7 години.
86. Вълчо Атанасов от същото село — на 15 години.
87. Стоян Чавдаров от същото село — на 15 години-
88. Кюмюрджи, Митре от същото село — на 5 години.
89. Никола Куртев от същото село — на 5 години,
90. Йеромонах Вертоломей от с. Дребишна, Ивайловградско (Ортакьойско) — на 5 години затвор.
91. Никола Христодолов от същото село.
92. Никола Стамболов от същото село.
93. Зафир Георгиев от същото село.
94. Петър Иванов от същото село.
95. Стамбол Димитров от същото село.
96. Русо Стамболов от същото село-
97. Русю Димитров от същото село.
98. Панайот Иванов от същото село.
99. Костадин Попгеоргиев от същото село.
100. Иван П. Канев от същото село.
101. Никола Ангелов от с. Горно Суванли (Горно Луково), Ивайловградско, осъден на 5 години.
102. Иван Димитров от същото село — на 5 години.
103. Димитър Атанасов от същото село — на 5 години.
104. Коста Анастасов от с. Долно Суванли (Долно Луково), Ивайловградско, осъден на 15 години затвор.
105. Костадин Иванов от същото село — на 5 години.
106. Вълчо Ангелов от с. Деведере (Камилски дол), Ивайловградско — осъден на 5 години затвор.
107. Атанас Стоилов от с. Покрован, Ивайловградско, осъден на 5 години затвор.
108. Атанас Иванов от същото село — на 5 години.
109. Стойко Драганов от същото село — на 5 години.
110. Вълчо Димов от същото село — на 7 години.
111. Георги Янев от същото село — на 7 години.
112. Никола Георгиев от същото село — на 7 години-
113. Слав Димов от същото село — на 7 години.
114. Свещеник Атанас Келпетков от Устово, Смолянско (Ахъчелебийско), осъден до живот.
115. Христо Н. Шишков, учител, от същото село — на 15 години.
116. Хараламби Костов от същото село — на 15 години.
117. Васил Данаилов Костов, учител, от Райково, осъден на 15 години затвор.
118. Свещеник Атанас Стронгелов от Смолян (Пашмакли), осъден на 15 години затвор.
119. Иван Димитров Караманджуков от с. Чокманово, Смолянско, осъден на 15 години затвор.
120. Насо Ст. Кисимов от същото село — на 6 години.
121. Свещеник Т. Гаврилов от с. Фатово, Смолянско, осъден на 15 години затвор.
122. Стако Попстефанов от същото село — на 15 години.
123. Насо Тодоров от същото село — на 15 години.
124. Вълчо Тасов от същото село — на 15 години.
125. Иван Чолаков от същото село — на 9 години.
126. Тодор Марков от същото село — на 15 години.
127. Коста Кереметчиев от с. Горно Дереке (Момчиловци), Смолянско, осъден на 3 години затвор.
128. Свещеник Ангел Инджов от с. Карлуково (Славеино), осъден на 10 години затвор.
129. Никола Стойчев от с. Левочево, Смолянско, осъден до живот.
130. Никола Щинков от същото село, осъден до живот.
131. Стойко Николов от същото село — на 15 години.
132. Стойко Вълчев от с. Бостина, Смолянско — на 15 години.
От горния списък на лицата, засегнати от амнистията през 1904 г. се вижда активното участие на българското население в западния район на Одринския революционен окръг в борбата срещу чуждото иго. Само липсата на оръжие преди всичко не позволи надигането в Родопа да вземе още по-широки размери.
ПРИЛОЖЕНИЯ
СТАТИСТИЧЕСКИ ДАННИ ЗА БРОЯ НА КЪЩИТЕ В АХЪЧЕЛЕБИЙСКО ПО ВРЕМЕ НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ, ПОСОЧЕНИ ПО СЕЛИЩА
| Селища | Къщи | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 1. Райково | 565 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 2.Пашмакли | 300 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 3. Левочево | 250 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 4. Дунево | 85 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 5. Устово | 56 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 6.Чокманово | 255 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 7.ГорноДереке | 310 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 8.ДолноДереке | 115 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 9. Босотина | 42 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 10. Хасовица | 32 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 11. Писаница | 21 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 12.Аламидере | 257 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 13. Фатово | 75 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 14. Габрово | 32 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 15. Пещера | 75 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 16. Турян | 53 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 17. Дуганово | 14 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 18. Арда | 320 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 19. Карлуково | 265 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 20. Петково | 469 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 21. Каршиль | 112 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 22. Влахово | 55 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 23. Търън | 145 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 24. Река | 16 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 25. Есенища | 19 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 26. Кошница | 22 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 27. Марино | 10 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 28. Смилян | 310 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 29. Тозбурун [Могилище] | 90 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 30. Буково | 45 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 31. Пейово | 7 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 32. Текит [Сивино] | 112 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 33. Чеплет | 24 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 34. Черешево | 15 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 35. Ухловица | 6 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 36. Баш-бук [Букаците] | 21 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 37. Чемжас | 42 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 38. Поляната | 26 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 39. Енуздере [Елховец] | 132 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 40. Аиюву | 18 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 41. Кючукдере [Витана] | 13 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 42. Чеплят | 11 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 43. Могуре | 23 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 44. Палас [Рудозем] | 213 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 45. Змиево | 17 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 46. Тополка | 216 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| 47. Мадан | 306 | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| ________ | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Всичко | 6121 |
Няма коментари:
Публикуване на коментар