РОДОПИТЕ-ИСТОРИЯ,СНИМКИ,ТУРИЗЪМ,КНИГИ

Николай Хайтов, Славчо Дичев


          
     СЕЛО МАНАСТИР, СМОЛЯНСКО


    


    


    През една прохладна септемврийска нощ на 1890 година, когато всичко живо се е скрило и заспало, по една пътека откъм Енихан баба долита тропот на копита, сподавена глъчка и приглушен детски плач. Керван от мулета и хора тихо приближава гористия хребет на Тузлата, където на помътеното от дъждовни облаци есенно небе се откроява Беклемето — турският граничен пост.
Керванът спира. Мъжете връзват някакви парцали на мулешките копита. Жените още по-яко прегръщат децата, неколцината, които водят кервана, стискат в ръце пушките. Тихо просъскват боровите клони, бръснати от нечие рамо или ръка, докато странните пътници най-сетне излизат на билото, на хубаво притъпканата гранична пътека, която води надолу към Беклемето, нагоре — към Чилтепе. Очертават се тъмните силуети на мулета и хора, но само за миг — и нощните бродници, бързо превалят билото и се изсипват из боровите младиняци надолу към Йозкаба. Никой все още не издава глас. Потракват само капистрите. Но ето, смълчаните високи смърчи оредяват и керванът излиза на Йозкаба. Мъжете спират, оставят мулетата и се погледват радостно, жените целуват дечицата, чуват се благодарствени възгласи и въздишки на облекчение, защото най-сетне границата благополучно е премината и тези двайсетина побягнали от турските зверства давидковски селяни са вече на своя, българска земя.
Един от мъжете запалва огън, другите насичат борина. И в светлината на тия горски факли давидковските бежанци продължават към сгушеното в лесистите пазви на Чилтепе Манастирище, където призори на 8 септември 1890 година те слагат темелите на новото село Манастир махала, или накратко — Манастир.


    


     1. Настоящият дял от книгата е написан в съавторство със Славчо Дичев.



     1. МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ, СТАРИНИ, МЕСТНОСТИ






Село Манастир се намира в полите на един от нам високите родопски върхове Чилтепе, с 2001 метра надморска височина, северозападно от билото Имаретдере — Чилтепе — Тузлата — Енихантепе. Селото е разположено в една с южно изложение местност, наричана Манастирище, в близост с река Манастирска — бистър балкански поток, в който се е въдила и някога чудесна пъстърва.
Местността около Манастир е силно насечена от редуващи се дълбоки дерета, била и върхове. Крушовската река ограничава тази местност откъм североизток, а Кенандере — откъм югозапад. Северната граница е водосливът на тия две реки. Големият водораздел между тях е лесистият гребен, който се спуска от Чилтепе, през Таушантепе, до водослива на Кенандере с Крушовската река и който пази „гърба” на село Манастир от студените североизточни ветрове. Алиходжовото, Кадънин бук и Дедов боруи са три второстепенни ридове, които доминират в местността между Имаретдере и Манастирската река.
Стръмнините около Манастир са големи. Върховете сякаш подпират небето, доловете стремително слизат, дълбоко врязани в планинския масив. Меките, заоблени форми, тъй характерни за други части на Родопа, тука не съществуват. Планината в тази и́ част е някак по-развълнувана и могъща и за разлика от съседните и́ дялове — по-гориста. Навсякъде, накъдето човек се огледа, вижда букови, смърчови и елови гори. Борът, който обича топлите припеци, се явява тука само като примес на смърча по южните изложения, букът владее влажните и дълбоки дерета, а високите и най-високи части на планината са обраснали в ела и смърч, които се развиват отлично и достигат до 30 метра височина.
Гората около Манастир, разбира се, не е вече девствена. По-„сложните” (равните) места са отдавна опожарени и преорани за ниви и най-вече — за ливади, ала тия работни земи още се губят в гората, тулят се в нейната сянка и не личат. Тука все още няма съжулени, опороени стръмнини, прозъбени скали, каквито се срещат около Дряново и Лъките, окото се радва на един чудесен по своята свежест и красота планински пейзаж, който привлича много летовници.






Голямата височина на Манастир — 1500 метра над морското равнище — определя и един действително суров планински климат. Снеговете, понякога до метър и половина и два метра, се задържат чак до края на април. Лятото е прохладно, кратко, есента бързо настъпва и бързо си отива, за да отстъпи на зимата, която нормално трае около шест месеца. Манастирските зими са зими тежки, с дебели снегове и главно — с дълбоки преспи и виелици. Преди да се направи сегашният шосеен път, тези преспи затрупвали конските пътеки и Манастир попадал в една неумолима снежна обсада, която нерядко е завършвала с поголовен, страшен глад.






Най-големият и постоянен стремеж на манастирските жители е бил да си направят шосе, за да бъдат независими от каприза на снежните преспи и фъртуни. От 1922 година, когато за първи път е бил трасиран пътят от Югово—Манастир, до 1948 година, когато е бил действително завършен, всичките обществени инициативи и борби са минавали под знака на това въжделение.






В административно отношение, първоначално (през 1891 година) Манастир е влизал в съставната Лъкавишка община, привързана към Рупчоската околия със седалище с. Хвойна. През 1902 година повече от жителите на Лъкавица се изселват и центърът на съставната община се премества в с. Дряново, на 25 километра от Манастир. За пръв път Манастир става самостоятелна община през 1909 година, заедно с Джурково, Чуката, Лъкавица, Четрока, Крушево, Среброто и Балкан махала, които влизат в състава на новата сборна община. Тази голяма община с център Манастир се запазва до 1924 година, когато „съставките” на Манастирската голяма община се отцепват и образуват нова община със седалище Джурково. Село Манастир си остава самостоятелна община до 25 октомври 1934 година, а след това, по силата на новата административна реформа, се присъединява към Дряновската сборна община, седалище Лъките. От 1 февруари 1945 година е отново център на сборна община.
През всичкото това време Манастир е бил привързан към Асеновградската административна околия, а от 1959 годин насам — към Смолянски окръг.
Телеграфопощенската станция съществува от 1920 година. Първоначално училище в Манастир е открито през 1893 годи на, а прогимназия — през 1922. През 1946 година селото беше електрифицирано, изградена беше водопроводна мрежа и завършен тридесет и пет километровият път Югово—Манастир който свързва селото с шосейната магистрала Асеновград — Смолян.
Намерените в с. Манастир старини говорят, че селото е съществувало и преди новото му заселване през 1890 година. Подсказва ни го самото название „Манастирище”, за това свидетелствуват и дуварниците на един километър под селото по десния бряг на Манастирската река. Развалините заемат значително пространство и между тях определено личат основите на отколешни масивни постройки. Атанас Трифонов намери сред тия развалини един меден черпак с дръжка и малък свещник, които бяха предадени в черквата и дълго време епитропът лееше свещите с тая лъжица.
Останки от минал живот — монети и стари сечива, са намирали и други манастирци, но между тия останки най-забележителна беше малката каменна статуя на „гол човек”, която Никола Трифонов — Калайджията намери, когато копа основите на новата си къща. Трифонов беше суеверен човек, уплаши се и застави майсторите да я счупят. Така пропадна тая интересна находка, на която по-едрите парчета бяха вградени в темелите на Калайджиевата къща.
Интересна находка е и намерената в Манастир оброчна каменна плоча с изображение на тракийския конник, описана в статията на А. Попов, публикувана във в. „Родопско ехо”, бр 22/1926 година, която ни подсеща за съществуването на антично тракийско селище.
Известният родопски писател Васил Дечов твърди в еди своя статия, публикувана в списание „Родопски напредък” [1], че сам е виждал незаличени следи от рудокопи по двата бряга на Манастирската река, в близост с развалините от предпoлагаемото старо селище. Според същия автор:


 Местностите около село Манастир крият също така много стари находки, които говорят за един минал живот по тия балкански места. „Срещу новото селце Манастир — пише той, — на второто бърдо се протака от север към юг един старовремски дълбок окоп (хендек), който на лъкатушки излиза на самия връх Чилтепе и оттам прехвърля границата. Окопът е врязан в земята повече от един метър дълбочина. Бърдото, по което върви окопът, е цялото покрито със стара гора, а в самия окоп са израснали букове, на които дънерите в окръжност са по-дебели от два и половина метра. Следи от тоя окоп се забелязват. Според околните българи мохамедани този окоп е бил някога коларски път и понеже вървял по стръмни места, пороите са го издълбали, та сега представлява широка вада (изкоп).”
По средата между селото и Чилтепе, където е Алишавата каба, окопът се разширява и там В. Дечов видял големи плоски камъни, наредени амфитеатрално, от които се виждала малка част, а другите били покрити с пръст, кореняк и шума. Това място се е наричало някога Панаирището. По-нагоре от Панаирището, до самия връх Чилтепе, на поляната, наричана Пизюлкаба, Дечов е намерил развалини от стари сгради. „Тия развалини — пише той в цитираната статия — обемат едно пространство, колкото сградите на Бачковския манастир.” Манастирци и суеверни българи мохамедани разправяли на Дечов, че уж се чувало там нощно време на Великден камбанен звън.
През 1961 година заедно със Славчо Дичев обходихме тия места, за които говори в статията си от 1904 година Васил Дечов, и видяхме тоя „хендек”, които на места е вече заличен от влачените из гората трупи, дъждовете и пороите. На Панаирището забелязахме няколко едри, обчукани и редени от човешка ръка плоски камъни, а на Пизюлкаба — сгушени в горската шума следи от дуварници, които не оставят никакво съмнение, че там е имало наистина сгради, разрушени вероятно при турското нашествие по тия места (1371—1373 година). Свързана с това страшно време е и друга местност в Манастирско землище — Енихан баба.






Според преданието, което упорито минава от книга в книга на този връх е станало едно от най-кръвопролитннте сражения между завоевателния турски отред, предводителствуван от Енихан баба, и защитниците на българската свобода. Отредът на Енихан баба дошъл откъм Жълтуша, Ардинско, по петите на отстъпващите българи, които заседнали в гористия балкан край Чилтепе и там дочакали турците за последен решителен бой. В този бой загинал предводителят на турците Енихан баба и бил погребан на върха, който носеше доскоро неговото име (сега този връх е преименуван Момчил).


 Загиналият Енихан баба бил заместен от Саръ баба. Той все пак успял да сломи съпротивата на родопските защитници, превзел Чилтепе и се насочил към Имаретдере.
Около върха Сарпборун се разразило последното в манастирска местност сражение между българите и турците, предводителствувани от заместилия Енихан баба Саръ баба. Спомен от тази отчаяна битка е името на съседния на Сарпборун Калъчборун и местността Момина вода, тъй наречена по името но някоя си Руса мома, която, застанала на това място, сочила на българите къде са турците и не се отместила дори когато враговете настъпили и я съсекли на парчета.


 В сражението около Сарпборун, в което участвували и български подкрепления от Дряново, Джурково и Стифуре, паднал мъртъв Саръ баба, но това вместо да отчая, повече ожесточило неговата завоевателна дружина. В един последен, кървав пристъп българите били надвити и пътят към последните подпорни на среднородопската отбрана Подвис, Сакарка и Аетос — открит. Главата на Саръ баба погребали в местността Тюрбето, между Кутела и Кършила. Когато да я пуснат в гроба, тя скачала и крещяла, толкоз бил сарп (лют) обезглавеният предводител, на чието име е наречен върхът, където го намерила смъртта.






В подножието на Сарпборун има развалини от дуварници. Местността, където се намират те, се нарича Къщиша. Там според преданието имало летни юрушки колиби. Такива колиби имало и в местността Касъмдере. Гробището на тези две юрушки селища се намира на седловината между Имаретдере и Момина вода и се нарича досега Юруцкото гробе. Там личат
дялани надгробни камъни, едни от които още седят побити, а други полузаровени.
В тези предания едно нещо е сигурно: че гористият и естествено непристъпен вододел между Арда и Марица е дал убежище на последните български сили и че там е станал решителен бой.Забележителна местност в Манастирското землище, макар и не с тъй зловеща слава като Енихан баба, е Комитското сборище — Имаретдере. След завладяването на Родопа, заедно с обширни владения в Гюмюрджинско, Имаретската планина станала владение на известния победител в битката около Чермен — Гаази Евренос бей, който пък я подарил на гюмюрджинската духовна община за издръжка на тамкашната прочута джамия. Оттук и наименованието на местността Имарецкото, Имаретдере
 Столетия наред Имарецкото е било лятно пасбище на Гюмюрджинския вакъф. Всяка година около Георгьовдеи овчарите довеждали стадата с голям салтанат. Въоръжени, начело със знаме, в планината те били единствените хора, до които не смеели да се докоснат нито крадци, нито разбойници, нито алчните местни аги.
Имаретдере е не само вакъфско, но и хайдушко място — свърталище и убежище на Пею-Шишмановите четници, които кръстосваха тая част на планината около 1903 година.
Други местности около Манастир, които носят по някаква частица от историята на старото поселение, са Сареминевият връх, наричан още Черковището и Черквата, на два километра от връх Каратепе над махалата Крушево.
Старият чуфлик се намира на един километър от Балкан махала. Мястото е сравнително равно, пригодно за земеделие, с дълбока почва. Има и вода — студен извор, който е бил някога покрит, та му викали „кьошк”. Близо до него стои и сега още една, по всяка вероятност изкуствена могила„ от типа на тракийските погребални могили край Пловдив, висока 8 метра и широка в основата около 12 метра. Съществува предание, че на мястото на Стария чуфлик имало някогa манастир. При някакъв бузгунлук игуменът на манастира починал и бил закопан под тая същата могила край извора, къ дето поставили и неговите лични скъпоценности. Поведени от тая легенда, иманяри няколко пъти пробиват могилата, ала се говори, че никой още не е достигнал „дъното”. Преди години Гавраил Христев, Тодор Христев и Гавраил Шодов уж изровили близо до същата могила някакви медни пари. Навярно това е тракийска могила, която чака по-благоприятни времена, за да бъде разкопана и разучена от археолозите.






Кадънин бук се нарича красивата местност между Имаретдере и Манастир. Устовският дерсбей Аджи ага, който заграбвал в началото на миналия век тия и съседните места от Общия балкан, ги опожарил, разорал и ги направил „арпалъци” — ниви за ръж и ечемик, идвал лете на Кадънин бук и закачвал на едно клонато и високо дърво люлка за своята предпочитана кадъна. Докато наоколо съскали косите на косачите и подрънквали хлопатарите на Аджиаговите стада, самият той — агата, „кудил, люшкал” кадъната си под дебелия клонест бук.






„Ние, преселниците в Манастир — говореше бай Славчо Дичев, — заварихме този бук — възлесто хралупато дърво, което разстилаше сянката си на декар и половина място. На един от ниските, полегнали клони висеше закачена люлка, направена от чаталесто дърво. Клонът, на който висеше тя, от многото люлеене и стъргане беше наполовина оглозган, което показваше, че твърде отколе служи тоя клон за люлка — ням и безстрастен свидетел на Аджиаговите горски забавления.”






Дедов борун е билото, което продължава надолу от Кадънин бук. Заедно с Кадънин бук и то е било Аджиагова земя. След неговата трагична смърт завладял го брат му, смолянският деребей Салих ага. Когато през 1838 година наследниците на Аджи ага научили, че Салих ага е удушен в Гюмюрджина, първата им работа била да си вземат заграбените от смолянския войвода бащини земи. Но те се натъкнали на съперничеството на Бекираговци от Давидково, които сложили ръка на Кадънин бук и Дедов борун. Един от наследниците на Аджи ага в спор с Бекираговците все повтарял: „Ама това е дедов борун, това си е дедов борун”, а Дели Емин от Бекираговите му викал: „Махай се да ми не окадиш тюфекя!” И наистина Дели Емин намерил сгода и застрелял от засада Аджиаговия наследник. След това го ритнал и рекъл на своите аргати: „Махнете вонливото куче, да не мериса!” Така загинал и последният от Аджиаговите претенденти за Дедов борун.






Петлите е един от групата върхове, които носят на плещите си доста по-високия от тях Чилтепе. Върхът се нарича така от дивите петли, които намирали там свое убежище. Някога той бил покрит с девствена смърчова гора — сега доста проредена от „промишлените сечи” на горското стопанство.






Метюва каба е местност над Балкан махала, където по време на Сенклеровия бунт българи мохамедани от Давидково направили окопи, за да срещнат „русът”. Тази група, водена от Мехмед Балджиев, като научила за първите несполуки на сенклеровци, „откачила” от Метюва каба и тихомълком се прибрала в Давидково без пушка да пукне.






Дварниците е горе-долу равна местност, пожарище, където се раждала ръж, висока „като дуварници”. А е възможно името да идва от находящи се в тая местност остатки от стари зидове.






Сърпи́ката — стръмно място, букак. Там расте много „сърпи́ка”, една особена трева, която добитъкът не пасе.






На Тузлата агоските аргати кърмели овцете, побивали на чатали каменна сол, за да я ближат.






Пасбището Гърковица. Предполага се, че носи името си още от Гаази Евренос бей, който бил по произхождение грък. Нему е била дадена тая част на планината след завладяването на Родопите.






Мéчкин проход е част от Гърковица. Традиционно място за ловджийски засади. Когато се гони мечка, тя винаги минава оттам.






Абдулаховият борун принадлежал на крушевския първенец Абдулах ага. Като идвали бирници да прибират данъка, той ги пресрещал на края, където бил конакът му, и викал: „Колкото е масрафът на махалата, я го плащам!” Вадел кесията, начитал лирите и отпращал бирника: „Ха, ворви си!”






Халилáвото носи името си от внука на Аджи ага — Халила, който продал тия местности на давидковци заедно с горите около Енихан баба. Тази гора е закупена от 150 души, от които 51 българи и 99 българи мохамедани от Давидково.
Крушовска дупка е доста голяма естествена пещера. Събира около 500 овце и представлява нещо като природна сая, където по време на данъчно преброяване скотовъдците са криели своите стада.
Караджóва вода е в подножието на Чилтепе от северната му страна. Според преданието там било хайдушкото сборище на Караджа войвода. Пътят от Караджовата вода до Тузлата беше калдъръм, от който има тук-там остатки и сега. Казват, че калдъръмът бил нарочно направен от Караджа войвода, за да чувал чаткането на конските копита, когато го подгони потеря откъм Тузлата — едно патриотическо предание в което няма, както се вижда, никаква истина.
Свети́ Или́я се намира току над Манастир, един заоблен връх, с поляни и параклис, където на 2 август селяните са отивали на молебствие и курбан. Оттам се открива великолепен изглед към скалистия басейн на река Лъкавица, чак до Белочерковските възвишения на север.
Индризювото е наименование, останало за спомен от друга една разбойническа история, в която главен герой е споменатият Дели Емин от Бекираговците. Той бил осъден на смърт и на Бекир ага било длъжност да го предаде на властта. Тогава Дели Емин подучил Бекир ага да пречукат Индриза, който много му приличал, и неговата глава да изпратят е Цариград за доказателство, че смъртната присъда е изпълнеба. Така и направили. Историята не е комай точно предадена но основният факт си остава истински: Дели Емин наистина е убил Индриза и тая същата местност, където е нападнат Индриз, се нарича Индрнзовото.
Кафалов гроб. Наименованието на местността е спомен от една драматична случка през 1900 година. През зимата на тази същата година трябвало да се занесе някакво бързо писмо от българския граничен пост при Акватепе, над село Тополово, до поста при Каракулас. Заминали двама войници, но се върнали поради силната снежна виелица, която натрупала дебели преспи и направила пътя непроходим. Втора двойка заминала, но и тя се върнала — снегът бил пръхкав и затъвали до гърдите. Тогава един от граничарите, Кафалата, се наел сам да отиде и да занесе писмото. Той наистина заминал, но. . . вече не се върнал. Затърсили го на другия ден, но не открили никаква следа от него. Чак пролетта, когато започнал да се топи снегът, от една исполинска пряспа се показал трупът на Кафалата, прав, замръзнал. Дясната му ръка била върху спусъка на пушката. Трите празни гилзи свидетелствували, че три пъти стрелял, за да сигнализира тежкото си положение, но от бученето на бурята никой не го чул. Смелия граничар погребали на същото място и оттогава местността се нарича Кафалов гроб.




2. ЗАСЕЛВАНЕТО НА ДАВИДКОВО


     Манастир, както вече споменахме, е заселено на 8 септември 1890 година, но ние бихме направили голяма грешка, ако започнем „историята” на селото от тази дата. Причината за бягството на манастирските основатели от „майчиното” село лежат много по-дълбоко и по-назад и едно изложение, което претендира що-годе за пълнота, не би могло да подмине историята на Давидково. От друга страна, първите манастирски жители са всъщност давидковски жители, те носят в себе си обичаите и традициите на „старото село”, занаятите, които са научили там, специфичните земеделски похвати, националните им въжделения и пориви. Те имат обща историческа съдба! Това ни задължава да започнем нашите исторически бележки със старото село — Давидково.
Документи за произхода на селото няма. По предание обаче то съществувало при нашествието на турците, но е било разрушено от ордите на Енихан баба, както били разрушени Иноглово в Славейновско землище и Манастирище в подножието на Чилтепе. Това ще да е било репресия за смъртта на пълководеца, при която най-близките на полесражението села са били пометени.
 Изгореното старо поселище не било на мястото на днешното село, а в Дураковското, на два километра от Давидково. При по-дълбока оран там се откриват зидани основи, грънци и медни монети. В същата местност има черковище „Св. Гьорги” и местност Маврудиевото, където била уж поп Маврудиевата къща.
Около три столетия Дураковското пепелище си останало пущинак. Съсипиите обраснали с дървета, подивели и когато през втората половина на XVII век тук дошли новите заселници, предпочели да струпат своите колиби, където е днешнот село Давидково.
Първият българин, който „подкадил кумин” в Давидково, се наричал Курто — бежанец от Чепинско (при „покръстването на чепинските българи около 1656 година). Той заседнал в сегашната средна махала, където надошли подир това и други българи и се образувала махалицата Давудова махала, наричана от съседните турци Дауткьой. Произходът на името Давудюво не е изяснено. Твърди се, че то произхожда от името на първия заселник Куртю, наричан още „дауд” затуй, че ходел с покрита глава, че бил бърз като вятъра и т. н. Данни в подкрепа на това, разбира се, няма и въпросът си остава открит.
Куртювият род се намножил със синове и унуци, ала за беда по това време се разразила чумата. Тя избухнала в махалата Кабагач, на три километра от Давидково. Хората там, успокоени от мохамеданския фатализъм, не сторили нищо, за да попречат. Нито един човек не напуснал селото и така почти цялото население било пометено. Запустели къщите, а по нивите и градините крушите и ябълките окапвали сами. Давидковци се нахвърлили да берат от Кабагачките градини и пренесли епидемията. Ужасени, те се пръснали по горите. Образували днешните махали Кирково, Крушево и Катранци, където и сега живеят. Това спасило живота на голяма част от тях.
Кога е върлувала чумата в Давидково, точно не се знае. Известно е, че в България тая страшна епидемия се е явявалмла често (1719, 1725, 1812, 1837 години) [1] и вероятно неведнъж е карала давидковското население да бяга из горите. Семейното предание отбелязва само, че Стою Куртюолу, от рода на Куртю, починал заедно с жена си, дъщерите и синовете, от които само един останал жив — Георги Стоев Куртюолу. Том бил „лефтер” (неженен), годен за едно момиче от Средната махала. Момата се изплашила, че от Куртюския род ни едни няма да остане жив и се отказала от годежа. Преоблякла се в мъжки дрехи, за да не бъде забелязана, и заедно с братовчед си тя побягнала в Хасково, където се и задомила.
След „морията” (чумата) момичета в село имало много малко, та Георги Стоев, за да не се пресуши родът му, бил принуден да се загоди за едно 9-годишно момиче на име Ружа. Седем години го чакал да подрасне и тогава чак се оженили. Потомци на тоя търпелив Гьорги и на тази Ружа са днешните Луртювци от село Манастир.
Според семейното предание на Кючукларци, техният род е заселил Долната махала, откъдето тя носи името Кючукларска. Откъде са Кючукларците, не се знае, но за Праховците, които заселили Горната махала, е известно, че са дошли от Беломорието. От стария Прахо внуци са Гажел Гьоргу, Карарусин, Дорин Колю, Славчо, Янко и три дъщери. Потомци от тоя род живеят и сега в с. Давидково.
Освен българите в Давидково, по кое време точно — не се знае, се заселили в махалите няколко семейства мохамедани. Калемжиолу Хасан ходжа ми разказваше, когато беше на 75 години, че неговият дядо, също ходжа, му е „предал”, че Калемжиоловци се заселили в околните махали. От дяда си Хасаноджа научил още, че българомохамеданските родове Бекирговци от Петково, Имамовци от Баните, Мешиновци — от Ахрене, Тиклювци — от Златоградско, дошли, след като били „сюнектисани”, т. е. вкарани в новата вяра.
Всички тия българомохамедански пришълци се настанили в Койнарчоската махала.
Койнарчовци дошли от Сивналар, Ардинско, но, попаднали между българите и българите мохамедани, след време възприели български език и сега техните внуци и правнуци говорят чисто български.
Освен българите мохамедани и „белмета” (пришълците), побягнали от своите родни села, кой от срам, кой от лакомия за по-хубав имот, в Давидково има и една „местна” група българи мохамедани, а именно — Русинчовци, Чуруковци, Буюклиевци и др.






3. ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО НА ДАВИДКОВЦИ






Станало е на два пъти, на „два сефера”. Първия път (кога точно е било няма никакви данни) дошли „еничаре” и заградили селото, ала повечето от селяните узнали овреме за тоя „напад” и побягнали в горите. Изостаналите били заловени, събрани на едно място и заставени да вържат чалми. Неколцина, които въпреки заплахите отказали, турците заклали на същото място пред очите на всички. Еничарите си отишли, а новите мохамедани останали да живеят в старите си къщи, между своите роднини. И може би тъй полюбовно са щели да си живуват те още дълго време, ако в съседното на Давидково село Долашъ (сега Загражден) не се случило едно събитие, което дало отражение и върху съдбата на давидковци.
Ето и разказа на Юсеин Ашов, публикуван от В. Дечов в сп. „Родопски напредък” през 1912 година:


„Юруклийци са мурафовали с Долащърци, причината е юруклийските турци искали да заптисат местността Боруна от долащърските българи. Юруклийци, когато отивали да орат, българите долащърци ги изгонвали със сопи. Една гладна година юруклийските турци взели жито в заем от долащърци но когато си го поискали след две години, юруклийци не само не го върнали, ами ги набъхтали хубаво. След време дошъл коджабашията Дели Юмер от Юрукли и поп Стоен го вързал и го затворил в черковния двор, по-сетне го пуснал и си отишъл осрамотен в Юрукли. Оттам сетне почнали да си не ходят на комшулук едни на други. Една година дошъл в Юрукли един царски забитин. Юруклийци му се оплакали от нашенци, какво им е казал забитинът не се знае, ала на ден Великден през нощта, когато врит долащърци били в черквана, юруклийци апсосдан ги сардисали. Обиколили черквана, взели да пускат с пищофе и не дали никой да мърда навън. Врит се изплашили в черквана. заплакали жени и деца, изгасили свещи и кандила, та станало тъвно като в рог. Ага се съвнало, Дели Юмер и други юруклийци влели в черквана с голи ножове, извели от там поп Стоена и други 15 души по-първи люде и ги изклали като овце на черковния двор. Още повече се изплашили мъже, жени и деца. Едни викали да ги изколим врит, най-сетне се намесил един ходжа и рекъл на нашенци, ако отстъпите боруна и си промените верата, ще куртолисате клането, ако ли
не, врит ще ви изколим. Нашенци, ни живи, ни умрели от страх, приели да си променят верата и отстъпят боруна. Да се куртолисат от клане. Тогава юруклийци ги разделили на две, москине башка и женскине башка. Москине откарали в Местанли и там ги сюнетисали. Ага ги върнали в селоно, всичките изведнъж иктисали черквана и оградили джамия, ака темелене от черквана и сега се познават.”
Този разказ е може би най-живият и най-точният от всички исторически разкази около „изверяването” на родопските българи и показва колко „земни” и прости са били понякога причините за противобългарските изстъпления и как са били съществявани те. От друга страна, той е твърде важен за нас, защото е в пряка връзка с втория решителен опит за по-мохамеданчването на Давидково.
„Работата”, която юруклийските турци свършили в Долащьр, разпалила техния фанатизъм, а може би повече от фанатизма — техните апетити за грабеж и бабаитски подвизи, и още не свършили както трябва сюнектисването (обрязването) на долащърските нови мохамедани, те се обърнали към Давидково, единственото село в Игридерската кааза, където все още християни си живували тихо и мирно.
Юруклийци нахлули внезапно. В българските махали настъпила паника, зачули се писъци. Хората се разбягали, някои намерили убежище в съседните гъсти гори по Чилтепе и Енихан, но и много — повечето деца и жени — останали в селото и сред страшна олелия турците започнали да ги ловят. Тогава една баба, българка мохамеданка от „първия сефер”, викнала: „Стига, мари, насити ни се да слушаме вашия цири́куть! Станите и вие касу нас, да ви не разреват келявисе читаци!” Мнозина, разбира се, приели мохамеданството. Трима братя — Никола, Гого и Стоян, дали помежду си клетва да не си променят вярата. Ала през нощта, когато започнали да ги бият, най-малкият — Гого, не удържал и се „предал”. И понеже излязъл „чурук” (нездрав), нарекли го Чурука. Оттам и наименованието на тоя род — Чуруковски. Гого бил прекръстен Мустафа, но предишното му име си останало, та му викали Мустафа Гого. В полите на Енихантепе има и сега нива Мустафа-Гоговата. Майката на Мустафа Гого, наричан още Чурука, преди смъртта си „насъдила” (завещала) на сина си: „Да си ме отредите (погребете) по християнски, да не ме погрибате в турските гробища, а в Ручковото, под ябълката. Е съм сичко, каквону требува, сгодила и наредила.” И наистина след смъртта на старицата в сандъка и́ намерили една икона, кандило, тамян и свещи, нужни за християнското и́ погребение. Тамянът и свещите турили в гроба, а иконата и кандилото Чурука предал на своите български братовчеди, за ди ги „чуват”.
Мустафа-Гоговата не била единствената човешка драма, разиграла се при „напада” на юруклийците в Давудюво. Една мома, наречена Комня, от Саръиванците, като я подгонили турците от къщи, побягнала в градината, но там те я застигнали. Баща и́ се притекъл на помощ, но един от бабаитите го съсякал с каракулака. Погребали го там, под същата ябълка, където вързали Комня. Нея пък завели в една съседна махала, нарекли я Фатма и я оженили за един българин мохамеданин. Фатма не забравила баща си, пращала от време на време жито за коливу, да се раздава на гроба му за помен, и всяка есен идвала в Давидково при своите братовчеди за дела си от ябълките и орехите. Синовете на Фатминия братовчед Саръ Иван по-сетне се изселили в Тополово [1], където живеят и днес неговите потомци.


Две други момичета успели да вземат преднина и стигнали чак сегашната местност Къзборун. На третия ден обаче огладнели и започнали да „шарят” насам-нататък, дано намерят нещо за ядене. Турците ги хванали и там, на същото място, ги „изверили”. Оттук и названието на местността Момино било.


Между помохамеданчените са били и: прадядото на Юсен и Асан Буюклиеви от Кючукларската махала, синовете на Гаджал Гьорги Стоев — Никола, Тодор и Русан, родоначалник на Русинчовци. От тоя род е и Гаджалов Садък, чиито синове живеят в с. Катраница. Това ми е разказвала Елена Гаджалова от Давидково, когато беше на 90 години.


От Кючукларците бил вкаран в новата вяра само един (според разказа на Иван Терзията, предаден ми от Лазар Стоев от Давидково). Той останал в бащината си къща да живее с родните си братя, но скоро бил принуден да се махне от Давидково и да се засели в съседната махала Къзала. Причината с малко трагикомична, но жизнено вярна. Помохамеданченият Кючукларски брат бил страстен хороиграч и когато неговите братя и комшиите се събирали по Заговезни да играят на двора хоро, той се затварял в стаята и от никого невиден, подскачал под такта на гайдата. Веднъж обаче се самозабравил и така закрещял: „Ха сега, хопп-а-а, ха сега, ха сега”, че го чули чак навън. Осрамотен заради тия греховни постъпки, той се преселил в Къзала — да не чува гайда, да не вижда хоро. Дали му и прякор Дели Юсен. Иван Терзията разказал, че помни, когато Дели-Юсеновите наследници идвали в Кючукларските градини да си прибират „дела” от ябълките и орехите.






Дели Юсен имал син Салих и дъщеря Фатма. Братовчедките и́ християнки много я обичали и я наричали леля Фатмина. Тя идвала есен да прибира наследството си от овошките и раздавала да поменат дядо и́. След смъртта и́ брат и́ Салих продължил традицията на сестра си, та досега се говори за леля Фатма в Давудюво.






Изобщо правото на „хак” от овощните дървета („емишлиците”) и след вероизповедното раздвояване на среднородопското население продължило да се спазва. Дълго време то единствено издавало родствените връзки между българите мохамедани и християните.






И най-сетне заслужава да се кажат няколко думи и за произхода на Караджовския род в Давудюво — една типична за своето време история, която ни разкрива твърде интересните взаимоотношения между юруците и подгонените от мохамеданския фанатизъм българи в края на XVIII век.






Родоначалникът на Караджовци бил от Карарезиво (Болярци), Асеновградско. При една свада той набил някакъв си турчин, а след това взел жена си и детето си Стоян и побягнал в планината. Доста време скитал от кошара на кошара, пасал овцете на тоя-оня, докато през есента карарезинският бежанец намерил пристан в Давудюво. Заживял там, препитавал се с аргатлък, доволен-предоволен, че няма кой да го закача. Ала не било за дълго: когато юруклийските турци след помохамеданчването на Долащър се насочили към Давудюво, хората се изпоплашили и разбягали кой накъдето види, пък Ташо от Карарезиво намерил убежище в махала Катраница, където по същото време живеел един твърде имотен и влиятелен юрук, овцевъдец, наричан Исеинаа, владетел на пасбищата по южната страна на Енихан баба. Исеинаа имал нужда от мандраджии, шилегари и овчари, та при него освен Ташо от Карарезиво намерили работа и спасение и други давудювски бежанци. Десетина години Ташо пасъл овцете на турчина, необезпокояван от никого, та дори смогнал покрай аговите овце да завъди и собствени, без да се откъсва от дебелата юрушка сянка и да се излага на нови преселнически опасности. Исеинаа като владетел на големи пространства пасбища около Давудюво, човек мохамеданин и богат, помогнал на доста хора да си запазят християнската вяра. Но неговият агалък бил трън в очите на по-замогналите се давудювски българи мохамедани — пришелци от Петково, Бекираговците (по-преди наричани Бозуковци). В желанието си да го пропъдят и с тайна надежда те да завладеят неговите „планини”, една вечер, когато Исеинаа бил на мандрата, Бозуковци запалили къщата му в Катраница, където се намирала жена му с двете му деца. Едновременно с това те „бастисали” (нападнали) и мандрата в местността Мекишерево бъзе, като започнали да стрелят в нея. Уплашен от тоя внезапен „налет”, Исеинаа напуснал мандрата и под прикритието на нощта се отправил за Катраница. Там той намерил жена си и по-голямото си дете уплашени и разплакани. Те му разказали за пожара и загубата на по-малкото дете. Исеинаа бил така стреснат, че без да чака, подбрал детето и жена си и заминал още през същата нощ за Гюмюрджина, а оттам за Цариград.
Там влиятелният юрук направил оплакване против своите нощни нападатели. Пратени били сеймени да ги изловят и съдят, но хванали се не истинските виновници, подбудителите — Бекираговци, а неколцината подкупени бабаити, с които те хитро си послужили.


След една година Исеинаа се върнал в Катраница с намерение да си продаде имота и да се махне от това страшно за него място. Първият човек, с когото се срещнал той при завръща нето си в Катраница, бил верният му овчар Ташо от Карарезиво. Срещата била сърдечна. Ташо повикал жена си и нещо и́ намигнал. След малко тя излязла от колибата с едно хубавичко, облечено в скъсани дрешки момченце, в чието лице зачуденият, трогнат Исеинаа познал своя малък син. Ташо го намерил в пожара живо, прибрал го при своите деца, без никой нищо да узнае за това. Турчинът се разплакал от радост и казал на Ташо: „За ей тоя севап ти башладисвам (подарявам) боруна с цялата планина, пък я ще да си во-рве, че за мене тува нема живот!”


Ташо рекъл тогава на Исеинаа, че и за него няма да има живот, когато разберат Бозуковци, че планината вместо в техните се е озовала в негови ръце, та помолил турчина, ако ще му дава планината, да му я даде със „сенет” (владало). Исеинаа заминал и скоро „сенетя” допаднал по царски човек, който го връчил на Ташо пред всичките селяни. Така станал Ташо сайбия на боруна.


 След помохамеданчването ето кои християнски родове останали в Давидково: Караковци — Никола и Марин, Щърбановски — Ангел и Петко Стоеви, Степанолови — братята Коста и Никола, Моньоолови, Шодоолови, Чобан Гьоргови, Саръ Иванови, Стоян Шкемблю, със синове Георги, Тодор и Никола, Христосковски, Димчовски, Трифонови (Славчо и Гаврю), Русичовци (Гажел Гьоргу, Карарусин, Тодорин Колю, Славчо и Янко), Чангаловски, Неделчовци (Вълчо, Никола, Тодор и Димо), Калажицки (Вълчо и Гьорги), Куртевци (Вълчо, Никола и Тодор), Христеви (Тодор, Гьорги и Иван), Куц Тодоровци, Начооловци, Урумовци (Русин, Христо и Караиван), Кел Стойковци (Куртя и Христо), Кольковци, Терзи Куртювци, Ангеловци (Стоян и Никола), Самарджиевци, Пехливановци и Кючукларци (Пею и Илето).










4. ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ И ХРИСТИЯНИ


Отношенията между българите мохамедани и християни, особено в началото, си останали братски. След като бурята отминала, никой повече не закачал християните, но те престанали да бъдат мнозинство — били само една трета сред своите събратя — българите мохамедани от Калемжиювската махала. Новите мохамедани не могли отведнъж да се разлъчат с всичко българско: и свещици тайно, си попалвали, и курбани правели на Гергьовден, канели на байрам „болгарете” да им гостуват, при годежите и сватбите канели роднините без разлика на вяра. „Болгарете” участвували дори в чисто мохамеданския събор на Енихан и когато пристигали, разположените край огньовете българи мохамедани ставали на крака и ги посрещали с викове и гърмежи, а после заедно сядали на трапезите и заедно участвували във веселбите и борбите.


 До към 1830 година християните били постоянни гости на Ениханския събор, но сетне, при едни борби, настъпило смразяване и те престанали да ходят. В тоя „пехливанлък” участвувал и един от овчарите на Салих ага. Един карлуковски овчар го надвил и Салихаговият овчар се оплакал на агата. Но агата го заплюл и му казал, че „му е харам хляба, дето му е ял”. Тогава честолюбивият българин мохамеданин извадил пищова си и убил своя съперник. Оттогаз насетне християните престанали да взимат участие в курбаните и по-рядко взели да ходят на събора.






Дружелюбните отношения между българите мохамедани н християни в Давудюво проличали и по време на черковните борби. При посещението си в съседното на Давудюво село, Петково, гръцкият владика проводил хабер, че ще дойде и в Давудюво, та селяните да го посрещнат. Като научил тази новина, Бекир ага свикал селяните и ги попитал дали с „патриханьоса” ще вървят, или ще си останат „болгаре”.






— Както ти речеш, Бекираа — отговорили давудювци, които се побоявали ясно и открито да се изявят като българи. — За нас е по-хубаво да сме си болгаре, ала ако ти кажиш да минем нах горцисе, та и по да ни се нише, нема да ти скършиме хатъра.






— Ворвите си, ага ищите да сте си болгаре и бадите рахат — отсекъл Бекир ага, след което пратил да кажат на „Деспот ефенди”, че няма работа в Давудюво. . .






Не става дума тук за отношенията между давидковскитс роднини — християни и мохамедани, а за отношенията между християните и мохамеданите изобщо. След заселването на Манастир съседите — лъкавските българи мохамедани, не пропущали байрам, без да си поканят гости от Манастир. Те им пържели „еца”, гощавали ги с „чевермица”, пояли ги с вино и ракия и дошли на „чакър кеф”, пеели заедно със своите гости стари, хубави родопски песни.


През „руското време” някои подплашени от руското настъпление българомохамедански семейства решили да избягат. Те оставили цялата си покъщнина в християнски къщи и като се върнали, я намерили непокътната.
През 1902 година цялото село Манастир, заедно с децата и старците, излезли на Тузлата, за да изпрати изселващите се българи мохамедани от Балкан махала. То били такива плачове и прегръщане, каквито не са се виждали нито преди, нито подир това.

5. ДЕРЕБЕЙСКОТО ВРЕМЕ


Сговорът между давудювските „болгаре” и българите мохамедани най-ясно проличава в техните общи начинания и обществени дела. Такова голямо задружно дело е например купуването на Общия балкан. Давидковци имали доста мера, но и тя станала тясна за увеличилото се през спокойния XVIII век население. Живата стока се намножила, пасбищата не достигали за многобройните стада. Вярно, имало край Давидково още пасбища и те можели да поберат пет пъти повече овце от давидковските — Чилтепе, Каракулас, Бахтиярица и др., но те били притежание на Исеин бей от Смилян. За да пасе добитъкът там, на притежателя трябвало да се плаща скъпо и прескъпо. През смутното кърджалийско време, около 1795 година, когато овчата паша по тия сбутани среднородопски краища станала несигурна, техният владетел Исеин бей се съгласил да продаде на давидковци обширното чилтепенско пасбище, станало сетне известно под името Общия балкан. За пълномощник по тая голяма за онуй време сделка бил избран Ташо Караджата, големият син на Стоене (Стоен кехая), внук на оня карарезински бежанец, овчар при юрука Исеинаа, за когото вече стана дума. По време на сделката Ташо Караджата бил селски първенец, човек заможен, който единствен в селото имал „мюсефир одаяс” или още „ачик одаяс” (отворена за всякакви пътници гостна стая, където те получавали безплатна храна за себе си и за добитъка, почивали и нощували) [1]. Щом станало известно, че Исеин бей продава планината, Ташо Караджа отишъл в Смилян (местожителството на юрушкия първенец) и отсякъл пазарлъка за „екмиш кесе” седемдесет кесии, всяка по петстотин гроша, или всичко 35 000 гроша), голяма част от които внесъл самият Караджа








 Притежанието на „ачик одая” в миналото било и задължение, и привилегия на селските първенци. При липсата на всякакви други възможности за гостуване, спане и ядене в селото, „ачик одаята” била и гостилница, хан, и хотел за всички, които имали път през селото или някаква работа него. Търговци на кожи, на восък, праматари (амбулантни търговци), бирници, джандарми и чиновници — всички намирали приют в „ачик одаята”, чието поддържане било свързано с немалко средства. Затова пък тя осигурявала на първенеца връзки и влияние, приоритет при решаване на селските въпроси и, не ще и дума — всякакви облаги, произтичащи от неговото влияние и власт за сметка на селяните. Така на север от Давудюво се отпушил широк мегдан за водопой и паша на добитъка. Населението много се радвало на тази придобивка и Ташо бил славословен като благодетел.






Ала не била за дълго радостта на давудювци. Устовският деребей Мустафа Хаджи ага, наричан още Аджи ага, владеел част от Имарецкото и Присойката, южно от вододела Юруцкото гробе и Момина вода, където имал и чифлик, наричан и днес на негово име Хаджицкото. Покупката на Общ балкан силно възмутила и разядосала устовския Аджи ага, за което много допринесли и роднините му по жена в Смилян, които биели на деребейското му самолюбие, като му казвали: „Та белким ти си по-малък от давудювския кехае Караджата, та са остави да ти земе планинона?” Тези роднински задевки, пък и лакомията за повече земя и завистта заставили Аджи ага да предприеме завладяването на Общия балкан.






За да осъществи намерението си, Аджи ага не се дигнал да разваля пазарлъка, да вдига шум около себе си, а пристъпил към една характерна за ония времена деребейска метода: пратил трима суварии да докарат Караджата в конака му, в Устово. Дядо Гюргоолу, който ми разказваше това, твърдеше, че сувариите имали заповед да „пречукат” по пътя Караджата, задето е посмял да свърши такава голяма работа без знанието на могъщия и амбициозен деребей. Но истината, види се, не е такава. По-вероятно е хитрият Аджи ага да е внушил на сувариите да създадат такова впечатление у Караджата, за да „втаса” той, преди да се е явил пред очите му, и да се съгласи без много приказки да отстъпи сделката нему, на деребея.






Така или иначе тримата суварии дошли в Давидково и потърсили Караджата. За негов късмет, той бил някъде по мандрите и те останали в „ачик одаята”, за да го чакат. Докато чакали, аргатите им поели конете, тимарили ги в обора, дали им да ядат овес. На „гостите” сипали пастърма, сготвена с „трахна” (чукано жито), ошав и мед, а след това им донесли една мешинена кесия, пълна с нарязан кадаиф тютюн. Сувариите пладнували, но все поглеждали към вратата, а Караджата се бавел.






Вечерта, когато се върнал, Ташо отишъл при Аджиаговите сеймени, разговорили се и те му казали, че агата ги е проводил да го заведат в Устово. Преспали, а на заранта поели конете, за да си вървят, и тогава забелязали, че седлата им били подкърпени от ратаите на гостолюбивия домакин. Това внимание трогнало кабадаите и те, като се посговорили и размислили, решили да разкрият на тоя „еце хубав чилелечък” защо го вика деребея в конака:






— Ние ще ти кажем — рекли те — защо бехме душли, ала да се не уплашиш? Нас агата ни е проводил не да та отведем, ами главона ти да му отнесем. Леким ти хубаве ни посрьощна, та затва ще та научим какво да сториш, та да куртулисащ кожета.






— Кажите да видим — рекъл Караджата и го „бая всекъл”.






— Като стигнем в Четак, ще кажеш на агата: „Не за мене, ами за тебе съм купил планинона.” Сети ли са?






Дали наистина Аджи ага е заповядал обезглавяването на Караджата, или сеймените му са си дали важност, или пък им е било заръчано така да говорят, за да сплашат Караджата, та по-бърже да „втаса” — това със сигурност не може да се каже. Едно е безспорно: Караджата знаел, че хубаво няма да види, ако се заяде с безцеремонния и сприхав устовски ага, та като стигнал в Устово, нямал никакво намерение да се противи. . .






Сувариите го оставили в двора на конака, качили се горе и съобщили на агата, че са довели Караджата жив. Аджи ага излязъл на кьошка и оттам се провикнал:






— Ти ли си Караджата, бре?






— Я съм, Хаджи ага — отговорил Караджата.






— Ти ли си най-ербап да купиш големия балкан? — попитал отново Хаджи ага и се побарал за пояса, където стоял забучец един демиртепеллия пищов.






— Аха-а! — рекъл Караджата и отново сторил темане. — Че имам ли я кувет да купя тоя балкан? Че я съм го за тебе купил, да не иде ябанда (у чужди люде).






— Бре-ей, анасъна сиктимини гяуру, хитра те майка хранила! — възхитил се деребеят от ловкия дипломатически ход на Караджата и тръгнал да си излиза, но се досетил нещо и пак се провикнал:






— Колко наброи за него бре?. . .






— Етмиш кесе! — отговорил Караджата.






— Хайде ворви си, парите ще додат! — махнал с ръка Хаджи ага и си влязъл в конака. От тази минута Общият балкан станал собственост на Аджи ага, без обаче той да плати нищо за него.






Заграбването на Общия балкан от Аджи ага разорило Караджата, защото вложените в покупката свои пари не можал да събере от селяните. Той станал подозрителен, саможив. Престанал да се меси в общите работи, а наскоро след това, сломен от дертове — умрял. Покрай Ташо Караджата, види се, пострадали и двамата му братя, та се и двамата изселили. Единият — Колю, — наричан и той Караджа, заминал за Чепеларе и там закоренил рода на Караджовци и поп Мариновци. Другият брат — под името Марин Давудювски — се заселил в село Долно Дерекьой (сега Соколовци), където развъдил поколението на Кроповци (Керима), Жекинци и Мариновци, които сетне се преселили в Проглед. В Давудюво останал от Ташовия корен само неговият син.






След като „спечелил” по такъв начин Общия балкан, Аджи ага решил да опожари там гората и да я разоре за „арпалък” (ниви за ечемик и овес).






Да се опожари една вековна, девствена гора — не е никак мъчно, но да се изкорени тя и разоре се оказало не по силите на петнайсетината деребейови аргати. Аджи ага обаче не е от тези, които ще се плашат от подобно нещо. Пратил по селата по два-троица „кальчлие люде” и къде със закани, къде с бой заставил населението да излезе ангария. По Имаретдере, Чилтепе и Кадънин бук пролазват зловещи пламъци. Димни стълбове зачернят небето и потулят слънцето. Заиграват брадви, копачи, запращяват орала. Започва безмилостното унищожение на вековната стара „кръстата гора” в подножието на Чилтепе и то е щяло съвсем да я свърши, ако не се намесил самият горски дух — сайбият на балкана, ако само небето не се противопоставило на страшния Аджи ага.






А ето как станало това: от всичките свои владения деребеят най-много се гордеел с Общия балкан и най-обичал там да роди своята най-обична кадъна, връзвал и́ люлка на един бук (и сега местността се нарича Кадънин бук) и докато наоколо фучали пожарите и се разнасял зловещият лай на брадвите, люшкал я със собствените си ръце.






Една вечер, а може да е било и нощ — една от ония тъмни и зловещи нощи, когато всичко живо се предава на сън и се чуват само клопатарите на попъдените на паша волове, някъде от тъмната горска бездна долетял далечен, но страшен глас: „Е-е-е-е-ей, Аджи ага, не кърдисвай (унищожавай) баирет, лошо ще та стигне!...”






Не знаем какво е чувствувал Мустафа, като чул тоя кобен глас в тая тайнствена нощ, но е известно, че на другия ден той събрал чифчиите и брадварите и ги попитал знаят ли какъв е тоя глас.






— Трябва да е сайбият на гурона — обадил се един от старците, — че кой може да отиде и да вика нощем в гората?






— Тук съм я сайбията, няма друг сайбия? — завикал разлютеният Аджи ага, който поподушвал в тая работа някаква хитрост.






Вечерта деребеят пратил при чифчиите и брадварите един сейменин да ги „чува” да не отиде някой в гората и да вика, но въпреки това посред нощ гласът отново на рукоси се обадил, още по-силен и страшен: „Е-е-е-е-й, Аджи ага, не кардисвай баирет, ще упатиш!” След малко пак: „Е-е-е-е-е-й, Аджи ага, не кардисвай баирет!”






На другия ден Аджи ага не закачил люлка на кадъната и пържената риба, която му дали за обед, запратил в коприваците. Нажулил се ракия и заспал, но като настъпила нощта, пак впулил в небето изтрезнелите си очи и зачакал, докато гласът затътнал, като че изпод земи: „Е-е-е-е-е-й, Аджи ага. . .”






Призори той рано-рано се изстъпил пред палатката си и плеснал с ръце. На дотърчалия сейменин казал да събере „врит людесе” и да му ги доведе. Когато брадварите и чифчиите застанали пред него уплашени, той им махнал с ръка и ги отпратил да си вървят. „На земьоса съм я сайбия, ама на небону — друг!”


Ето как „сайбият на гурона” (някой по-гласовит ахренин) подплашил суеверния Аджи ага и спасил за нашето поколение имаретските иглолистни гори.


Сеченето и опожаряването на горите продължило няколко години, та чак до 1804 година. Най-голямата тежест от тая работа паднала върху лъковските и дряновските българи мохамедани. Нивите първоначално давали нечувано плодородие: срещу една ока семе — 60—70 оки ечемик. Цялата гора около Кадънин бук и Домуз каба била унищожена за арпалъците на Хаджи ага. Но след смъртта му тия арпалъци позапустели и гората отново се настанила по някои от тези места.


Освен в „кърдисването” на горите, опожаряването и разораването им, давидковските, лъкавските и дряновските жители били принудени да вземат участие и в ангарията за пренасяне дъски от Имарецкото чак до Устово, където Аджи ага захванал да гради „бели конаци”. Дъските се избичвали от бичкиджии и мокри още били нарамвани от хората по две и носени тъй близо 45 километра.
Аджи ага бил не само насилник, но и голям „касканджия”. Всяка по-хубава жена той ревнувал, за всяка по-хубава ливада завиждал и търсел начин да я „присурне” към своите. „Когато е искал да закръгли някоя своя нива — пише за Аджи ага Николай Вранчев, — той е предупреждавал нейния стопанин по един дипломатичен и алегоричен начин. Не постигнел ли така своята цел, пращал да кажат на стопанина, когато го съглеждал да оре на нивата, да се махне оттам, да не би ни кой тюфек да се бушандиса” (да се изпразни).
Обесването на Цървулан кехайовия син зарад една мома което се приписваше досега на Салих ага, според дядо Гюргоолу е извършил Аджи ага при следните обстоятелства:
Когато минавали Цървулан кехайовите стада през Устово с рунтави овчарски кучета, правороги еркичи-звънценосци, овни и хиляди овце, Аджи ага седял на кьошка в конака си и гледал, гледал и скубал брадата си от яд и завист, че Цървулан кехайовите овце били повече от неговите, еркичите му — по-хубави и едри и звънците — по-гласовити. А и още за едно всичките устовски моми се били събрали на пътя, където ми кавало стадото начело с окичения в пищоле и паласки кехайов син, за да изпратят тоя знатен ергенин, на когото всяка би искала да стане жена. Тоя „ихтибар” влудил лудия и без това за големство и чест Аджи ага и тозчас той повикал сейменбашия, като му заповядал да върне и обеси на крушата сред конака едипсизина, задето уж взел на някоя си мома китката.
Според В. Дечов това уж насилствено взимане на китката станало причина да се оплаче моминият баща на Салих ага и той заповядал да хвърлят Цървулан кехайовия син от урвата — нещо невероятно, като се знае, че взимането, а и „грабването на китката” е узаконено от традиционната нравственост и никой българин не би се оплакал за такова нещо, и то пред войводата.
Съвсем очевидно многошумният за времето си произвол с Цървулан кехайовия син е извършен от Аджи ага и Цървулан кехая против него е ходил да се оплаква в Цариград, където е изтривал години подред праговете на големите капии, да търси възмездие за своя погубен син. Едно от оплакванията, които кехаята направил пред султана, засягало и неговата нравствена разпуснатост: „Дванайсетгодишно момиче не можем да изкутаем, взима ни ги, държи ги по седемдесет дена и ги жени за други.”
Устовският деребей Мустафа Аджи ага бил славолюбива натура, неспокойна, бабаитска и не се задоволява с пасбище, овце и спокоен земеделчески труд. Отцепил веднъж от Ахъчелебийското войводство устовския мюдюрлюк (със съгласието на брата си, войводата Салих ага), Аджи ага вместо да се занимава с мюдюрлюка си, лаком за подвизи и плячка, влязъл в споразумение с кърджалийския главатар Еминджика. Те двамата заедно, макар и безуспешно, нападнали Гюмюрджина, след това пак заедно опожарили и ограбили Станимака. Подир тези кървави подвизи на брата си Салих ага не можел да остане повече безучастен и заедно с отред „царска войска” заградил и разорил конака на брата си в Устово. Самият Аджи ага избягал и след като се крил известно време, предал се на брат си, който го скрил и опростил.
Аджи ага показвал разкаяние, но не за дълго: веднъж той издебнал Салих ага и се опитал да го убие, но не сполучил. Разлютеният смоленски войвода заповядал да се обезглави изменника, но понеже никой не посмял да посегне на родния му брат, самият той бил принуден да го умъртви. Аджиаговите имоти в Имарецкото и Общия балкан минали подир това върху Салих ага и няколко десетилетия агоските билюци пасли по пасбищата на Чилтепе необезпокоявани от никого. За разлика от брата си, Салих ага не давал да се опожарява и корени гората и през негово време тя отново взела да се възстановява върху обезлесените от Аджи ага места.


 През 1838 година, заподозрян в самоуправство и бунтовни кроежи, Салих ага е бил доведен с измама в Гюмюрджина и там, по нареждане на гюмюрджинския аенин Емин бея, джелатите удушили престарелия смоленски войвода.




















6. ВТОРО КУПУВАНЕ НА ОБЩИЯ БАЛКАН. НОВИ ДЕРЕБЕИ






Убийството на Салих ага е дело не само на Емин бея, а преди всичко на местните му душмани: синовете и внуците на Аджи ага, които след смъртта на чичо си, макар и за кратко време, си поделили властта в Ахъчелебийското войводство. Първата им работа с била, разбира се, да превземат отново дядовите им владения в Имарецкото и Чилтепе. Новият наследник и владетел, внукът на Аджи ага — Али ходжа, — за разлика от дяда си, не залага толкоз на нивите, а на горите, които все повече започват да придобиват цена. Али ходжа е първият човек, който построил бичкия на Дедова река, на километър и половина от Манастир, в северните поли на Чилтепе.






Али ходжа не могъл обаче да се радва дълго време на своето дърворезно предприятие. Войводството им в Смолян траяло ден до пладне. Заедно с това свършили и силата и престижът на Аджиаговците. От това нещо първи успели да се възползват давидковските българомохамедански първенци — Бекираговците, братята Бекир ага, Дели Емин и Алишаа. Тия трима братя купили най-напред една малка част от Чилтепе, тъй наречените „исен бееви исте” (части) и веднага след това започнали строежа на бичкии, като смятали, че оттам ще падне голямата печалба.






Бекир ага направил своята бичкия, където е днес училищната. Дели Емин я построил, където е днес тупавицата на братя Куртеви, пък Алишаа направил своята бичкия на Имаретската река, в тая същата местност, която се нарича и до днес Алишавата бичкия, а поляната над нея — Алишавата каба. Тъй като Алиходжовата и Бекираговата бичкия били на една река, помежду им скоро избухнал ожесточен спор за вадите. Една вечер от невиделица изгърмяла пушка и както се навъртал около арка, Али ходжа тупнал на земята, облян в кърви. Притичали се аргатите, но го намерили мъртъв. Спорът за вадата бил решен по деребейски. Алиходжовите аргати прибрали трионите и чуковете си и вече не се върнали.






На другия от Аджиаговите внуци — Халил ага — се паднали Кадъмин бук и Дедов борун, както и някои ниви в полите на Енихан баба. Халил ага много се привързал към тия имоти,
докарал овцете, направил си колиба и там прекарал голяма част от своето време. Това закрепостяване на Халила никак не харесало на Бекираговците и те повдигнали спор за границите. Халил ага, за разлика от дядо си, не бил човек войнствен, разчитал на справедливостта и все едно си повтарял: „Това е дедов бурун, това е дедов бурун.” Краят и на тоя спор бил решен, както и спорът с Али ходжа. Една вечер, както се греел на огъня пред колибата, изгърмяла пушка и Халил ага се „надупил”, за да не стане никога вече.






На другия ден козарите, които намерили убития Халил ага, обадили на Дели Емина. Той дошъл, подритнал вдървеното тяло на Халила и го изпсувал: „Анасъна сиктимини, на ти дедов бурун!”, а сетне заповядал да го закопаят, „да не размирисва орталъка”.






Тези две последователни убийства стреснали не на шега другите сънаследници на Чилтепе и никой от Аджиаговите внуци вече не посмял да стъпи нито в Имарецкото, нито на Кадънин бук, където тъй сигурно и безметежно прекарвал някога дните си Хаджи Мустафа ага. Очевидно един нов деребейски род вече набирал сили и постепенно се налагал както в Давидково, така и в неговата околност. Аджиаговците нямали кураж и сила да им се противопоставят и през 1848 година пристъпили към разпродажбата на своите владения.






За втори път давидковските селяни засъбирали пари, за да купят планината, но този път цената била твърде висока и те се принудили да си продават „харкомите и чергите”, за да дотаманят сумата. Ала все пак силите не достигали, та намесили в покупката и жителите на Крушево и Среброто, които получили свой дял от Общия балкан. По този начин давидковци завладели Имаретдере, Крушовския чатал, Енихан и Чилтепе. На Среброто се паднали Дедов борун, Батака и Судата, а на жителите на Крушево — Изворите и Крушевските пожари в полите на Енихан.






Покупката на планините давидковци почувствували като истинска благодат: мерите им били вече много тесни за добитъка, а нивите — твърде износени и мършави, за да прехранват увеличеното население. Затова те веднага пристъпили към организирането на новите земи по традиционния земеделски начин — на сюрюми, т. е. големи дялове за един последователен сеитбооборот, за които по-нататък ще стане дума.Новата работна площ била разделена на пет сюрюма (части). Всеки сюрюм имал по 36 „есе” (дялове). Общо четирите сюрюма имали 144 дяла, а петият сюрюм притежавали Бекир аговци след самостоятелната покупка, която те направили от първия собственик на планината — Исен бей от Вълчево.






Първият сюрюм обхващал земите около Стария чуфлик, вторият — местността Варниците, третият — Метюва каба, четвъртият — Домузалан и петият — Кабите. Дедов борун и Раиното бърце били също разделени на пет сюрюма, гори емин ни, в които взимали участие 150 семейства без Бекираговци 99 българи мохамедани и 51 „болгаре”.






Въпреки тия „реформи” на мерата, очакваната от давидковци благодат не се появила, защото сюрюмите много скоро били нарушени. Една група давидковци начело с някой си Шериф ага през 1850 година се заселила в Балкан махала, като отделила част от Общия балкан. От друга страна, Бекираговците, наричани още Бозуковци, които не взели участие в последната обща покупка, започнали къде със заплахи, къде с„бутандисване на тюфеци” да заграбват най-добрите части от новите сюрюми и да нарушават по такъв начин стройния земеделчески порядък, въведен от давидковци. Тези нови деребеи започнали да си строят „чуфлици”, мандри, саи, къшли, да увеличават постепенно своите ниви и ливади, без да държат сметка за поминъка на „голотията”. Зетя си дори, имама на Давидково, те вредили, като му направили бичкия в нареченото на негово име Имамово дере.






В заграбването на хорските имоти най-брутален и жесток се показал Дели Емин. Щом му се харесвала някоя по-хубава ливада, и той, както и Аджи ага някога, пращал хабер на нейния собственик „да се не навърта много-много там, да му не окади тюфекя” (да го не убие). Кому да се оплачеш? — Бекир ага бил официално назначеният селски управник, роден брат на Емина, Алишаа бил по-голям разбойник и от Емина. В Смолян нямало вече здрава като Салихаговата ръка, която да хвърля от „сурналката” такива като Дели Емина, и той можел да върши каквото си ще.






Имало, разбира се, и упорити селяни, които въпреки заплахите на Делия, отивали да си орат нивите по заобиколим пътеки. В такива случаи Дели Емин грабвал чифтето, взимал копоя и препускал коня към нивата на непокорника. Българинът, щом го забележел, изоставял воловете и започвал да бяга, но Дели Емин не го оставял: тичал с коня подир копоя, докатo хване безпомощния стопанин на нивата, и не го оставял, докато не го пречука от бой. След това се връщал на нивата, съсичал хамута и оралото и пускал воловете из гората.


 За разлика от Дели Емина, братът му Бекир ага постъпвал по-дипломатично. Той викал собственика на нивата, която искал да вземе, и му казвал: „Колю бе, я проводи копелята да товарят два товара дъски от бичкията, че да заградим твойто место към бащино.” Човекът се досещал и, разбира се, пращал „копелята”, та и в очите на селяните тоя грабеж минавал като сделка. Бекир ага устроил свой чифлик в местността Чуфлика до Манастир, построил там саи, къшли и неговите 1000 овце пасели най-добрата паша в Общия балкан. Освен това имал 80 мулета и говеда.
Дели Емин обичал повече козите. За припрения му разбойнически нрав тая стока, която не изисквала почти никакви грижи, подхождала най-добре и той имал повече от 600 кози. Неговите еркиче носели най-големите чанове в Давидково и имали тюмбелеци (батали), от грохота на които тътнела цялата гора. На третия Бозуковски брат — Алишаа, окото било не толкоз в нивите и ливадите, а в парата. И в тая работа той разчитал не на чифлика и бичкията, а на своя каракулак и тъмнината. Нощно време Алишаа нахълтвал по богатските къщи и къде с опакото на ятагана, къде с нажежена пирустия обирал скътаните от стопанина бели пари за черни дни.


Грабежите на тримата Бозуковски братя тежали много на давидковските „болгаре”, но най се чувствували притеснени те от вмешателството на Бекир ага в женитбите. Бекир ага гледал на момите като на своя собственост и без негово съгласие никой поп не посмявал да „стори венчило”. Бекир ага определял кой за коя ще се ожени, коя кого ще вземе. Извиквал бащата и му казвал: „Намерил съм за мупасип да дадем твоену малкото момиче на Стойчоолови, да ма не осрамотиш на сватбата?” Това било намек за бакшиша, който трябвало да се даде на Бекир ага — някоя лира или пък овен.


Тъй женел момите в Давидково Бекир ага. Но имало и такива, които не се съгласявали на тия насилствени женитби. Сестрата на баба ми Руса (Сл. Д.), на име Велика, избягала в Хасково. Дъщерята на Георги Стоев избягала с брата си в Коручешме (Горски извор). Сестрата на братя Урумови — Мария, избягала с брат си в с. Долно Караач (Брестово, Хасковско). Мария Николова Трифонова избягала в Бьолмедже(Орешец, Асеновградско). Добра Русинова Ченгалова, понеже не искала да изпълни волята на Бекир ага, е венчана от поп Костадин седешката. За да се спаси от насилствена женитба, побягнала от Бекир ага и момата Калина от рода на Стою Георгиев от село Сърница, Хасковско.






Голяма разправа на времето имало при годежа на Дичо С. Стоев през 1883 година. Тоя годеж станал, без да е уведомен Бекир ага и без да му се даде обичайният годежен подарък. Агата научил и веднага проводил Дели Асан да доведе своеглавия годеник в конака.






— Славоолу, ти откога имаш изин да се главиш за Гьоргоолувата мома? — попитал агата. — Ти ще вземеш за нивеста Рада ратекинята, чу ли? — викнал той и скочил разтреперан от миндеря, — а за кабахатя ще донесеш една лира жеза (глоба)!






Без нищо да каже, Дичо навел глава и се обърнал, та си излязъл от конака, но вместо да изпълни заповедта, още същата вечер завел годеницата си у дома, повикал попа и го заставил да ги венчае — оженил се. Научавайки за тая дързост, Бекир ага побеснял и накарал сейменбашията да го върже и затвори в „хапсаната” (подземието). Влиятелни сродници на Дичо се опитали да придумат агата да прости на съгрешилия младоженец, но той не искал и да чуе. При това момата, за която Дичо се оженил, е била дъщеря на Георги Гьоргоолу, а християнският първенец и мухтар е Никола Гьоргоолу, той познавал сприхавия характер на Бекир ага и казал никой да не ходи вече да моли за Дича. Като изтекла една неделя и злобата на Бекир ага попреминала, той се язил пред него и малаим-малаим започнал:






— Аман, Бекир ага, аджамия излезе нашън зет, осрамоти ма, режеедером (моля ви се), пусни го да не почернее внучката ми.






Бекир ага погледнал мрачно мухтарина минутка-две, след това отсякъл:






— Пускам го за твой хатър. Пет лири жезó и един овен! Гьоргоолу платил глобата, но Дичо не дал овена. Станала сватбата, пили и яли хората, дарували се, играли хоро и се веселили, но Бекир ага не получил своя дар. На другия ден изпратил Дели Асана да хване сам от Дичовото стадо един овен и да му го докара. Сейменбашият се качил на коня, отишъл в местността Поленките, където Дичо пасял овцете,и заповядал на младоженеца да хване за Бекир ага най-тлъстия овен. Твърдоглавият Дичо кипнал и му рекъл: „Ако ти стиска, ела го хвани!” Кипнал на свой ред и Дели Асан, измъкнал каракулака от силяха, сбутал коня върху Дичо, но последният измъкнал пищова от пояса и гръмнал върху Дели Асана, без да го засегне. Уплашеният сейменбашия извикал: Олеле, гяура-гяур, примаза ма!”, обърнал коня и хукнал да бяга към Давидково, където разказал в конака на Бекир ага какво е препатил. Дичо отново бил вързан, затворили го за един месец и го заставили да плати нова глоба от десет лири. И все пак овен той не дал.





7. МУХТАРЪТ ГЬОРГООЛУ


 Гьоргоолу, за когото вече стана дума, се опитал да ограничи произволите на Бозуковци, но не винаги успявал. Никола Гьоргоолу бил внушителен и разумен човек, когото не само християните, но и бедните българи мохамедани уважавали и почитали. Цели тридесет години той бил мухтарин на Давидково и немалко преживял с твърдоглавия и алчен Бекир ага. Всички въпроси за разхвърляне данъците, ангарията, разпределянето на имотите ставали с негово знание и участие. Нерядко се застъпвал той и за сиромасите, „настъпени” от агите. Така например дошли веднъж при него група давидковци и му се оплакали, че Дели Емин не им дава да орат собствените си ниви на Дедов борун — заплашил ги и ги прогонил оттам, като им се „пусунал с пушката”. Гьоргоолу им казал да си гледат работата и на другия ден спокойно да отидат, за да си доорат нивите на Дедов борун. Когато на заранта обаче тръгнали и той се качил на мулето и тръгнал подир тях, при Дели-Еминовата бичкия хората били срещнати с гръмогласни закани и псувни. Дели Емин заразмахал каракулака си пред тях и викал, та гората се дънела: „Насъна сиктимини, ще ви изтрепа до един!” Гьоргоолу сбутал тогава мулето и се намерил най-отпред. Дели Емин се стъписал.






— Еминаа, кой ти даде изин да спираш сиромасите да не ходят на собствените си ниви? Те са си дали харкумите и дрехите от гърба, докато се наплатят за тия ниви? Дели Емин въртял каракулака в пояса и взел да „суганиса”.






 — Ти ли си бил тува бре, Гьоргоолу, че я се не оздадох тува да си бил и ти — отстъпил от пътя и давидковци спокойно заминали по нивите си.






Други давидковци били посрещнати една вечер, когато се връщали от гората с дърва, от Дели Асана и други кабадаи. Хората карали сухи дърва, но кабадаите се развикали, че дървата са брани от Бекираговското и заповядали на сиромасите да разтоварят катърите. На това отгоре взели им въжетата и брадвите.






Още същата вечер дърварите се оплакали на Гьоргоолу. Той станал от софрата, отишъл право в конака при Бекир ага, хлопнал пред него мухтарския мюхюр и му рекъл:






— Нам стана харам (безполезно) стоенесо в Давудюво, Бекир ага, щом ние болгаресе немаме право и дърва да събираме от горите, дето ние сме ги купили. На ти си мюхюрет!






Бекир ага извикал тогава Дели Асана и му наредил веднага да върнат дървата, въжетата и брадвите и го нахокал, дето уж на своя глава „сандърдисвал” сиромасите.










8. ПОГУБВАНЕТО НА САИДА






Дълго време първенството на Бозуковци в Давидково и околността било неоспорвано. Ако Гьоргоолу успявал от време на време да спаси хората от явните им золуми, от тайните им обири спасение нямало. Видимо Бекир ага не участвувал в тия обири, но той, разбира се, знаел за тях, защото собственият му син Ахмед, наречен сетне бинбашият, бил най-енергичният им организатор. Работата не се отнасяла само до пари, до ядене и пиене на чужда софра. Кабадаите се събирали около Бекировия син Ахмед, за да понахранят своето бабаитско честолюбие. И Дели Емин влизал в кабадаиската група, в която участвували от време на време — за по-големи „предприятия” — и делии от съседните села. От Лъкавица най-известен бил Дели Ахмед — същият оня Дели Ахмед Лъкавски, който по време на Априлското въстание си спечели име на кръвожаден башибозушки главатар. Фарадовци от Лъджата и Емин Алишавчето били също така от известните делибашии, но от всички най се проявявал по сила и жестокост младият българин мохамеданин от Давидково — Саида. Тази бабаитска група обичала да ходи „на гости” у Никола Стефанов, който имал три, една от друга по-„камътни” и привлекателни дъщери. Те се разполагали там като в свой си дом, карали момите да ги служат с ракия, попоглеждали ги с нескромни погледи, а когато им идвало „чакъркефлийското настроение”, опитвали се и да ги пощипват.






Никола Стефанов се видял в чудо. Като не знаел какво друго да направи, той изкопал под дюшемето подземно скривалище и почнал да крие дъщерите си там. Разочарованите Саида, Ахмеда и Дели Емин тършували по стаите, уж че търсят комити, викали, че Никола им е ятакът, заплашвали го и все въртели работата около дъщерите. Накрая работата опряла до там, че Никола Стефанов трябвало да се изсели заедно с дъщерите си в Тополово.






Особено удоволствие за „агите” било да бастисват съседните села Петково и Карлуково. Избирали някоя по-лична, християнска къща, разполагали се и започвали зияфети до призори. Чевермета, пържени кокошки, баници, пилафи, подсладени ракии и всякакви вина се принасяли на трапезата, докато пируващите започвали да се уригват от преяждане. Обирали тогава каквото имало по-ценно, понатисвали с коляно на гърдите стопанина за някоя и друга лира, качвали се на конете и „сабакърши” си били пак в Давидково — ни лук яли, ни лук мирисали.






В тия нощни разбойнически похождения, благодарение на своята физическа сила, Саида все повече взимал връх. Докато бил първоначално Саида и развеждал коня на Ахмеда — бинбашият, той постепенно завоювал престиж и взели да му викат Саидаа. Ахмед вече не само не го карал да му води коня, но и тайно се боял да не вземе той първенството в Давидково. Затова и решил да го погуби.






Първият опит на хитрия Ахмед да въвлече иначе простодушния Саида в беля е обирът в Славейно. Този обир очевидно е бил организиран от Ахмеда, който нарочно за това повикал Дели Ахмеда от Лъкавица и Саида. Една вечер по тъмно те почукали на мухтарювата вратня и нахлули в дома уж като закъснели „пътници”. Като се настанили, започнали да искат каквото им дойде на ума: ракия, готвено, печено, блажно. Яли и пили до призори. Когато станали да си вървят, поискали от мухтарина 20 жълтици. Да им откаже мухтаринът нямал кураж, но им се примолил да отсрочат даването на жълтиците за другия ден, че нямал у дома си толкова пари. Минал обаче ден, минали два, жълтиците, обещани от карлуковския мухтарин, не идвали. Тогава Ахмед предложил да изпратят Саида за лирите, като тайно се надявал, че карлуковци ще го пречукат.






Без да подозира клопката, Саида се качил на коня и със сербезлик отишъл в Карлуково. Още с влизането си той загърмял с пушката и тръгнал към мухтарювия дом. Мухтаринът го срещнал, замолил го да слезне от коня и да влезне вътре, но Саида не слизал, а развъртал каракулака и искал да му наброят лирите. В тая критическа за мухтарина минута се появил изневиделица карлуковецът Георги К-ов. Той връх летял върху Саида с един мешов кол. „Кога си ни давал ти пари, та си ги искаш бе, Саида?” — викал Георги и развъртал мешовия кол, докато Саида ударил на бяг и оставил зал гърба си Карлуково, забравил и каракулак, и лири.






Карлуковци набедили Гьоргя, че е луд, и той отървал на казанието, още повече че Ахмед тайно ще да се е застъпил за него пред баща си Бекир ага.






След тая първа несполука Ахмед изоставил заобиколните начини за погубването на Саида и намислил иначе да го премахне. Ахмед обичал да ходи в дома на давидковския първенец Никола Гаджалов, у когото имал голямо доверие. С Гаджалов уговорили да покани той Ахмед, Саида, Салих Куцото и Ферад ага на хубав „моабет”. Ахмед Бекирагов скрил в мусандрата на стаята, където щели да ядат и пият, своя братовчед Емина Алишавчето, а повикал освен това да се навърта наоколо и синът на Никола Стефанов — Тодора, който страшно мразел Саида, дето закачал сестрите му. Към домакина заръката била: колкото може повече ракия!






Ракията се точела без сметка тас подир тас. Другите тайно разливали чашите си, а Саида се наливал, докато се напил Тогава мусандата се отворила и Емин Алишавчето бързо метнал приготвената примка на врата на Саида. Страшният и силен българин мохамеданин обаче втасал да извади каракулака и го забил в бута на Алишавчето. Отвън се втурнали Колю Гаджалов и Тодор Стефанов. Първият извил ръцете на Саида и креснал на Ахмеда: „Дръж го, какво гледаш!” Но коварният Ахмед, Салих Куцото и Ферад ага не щели да се намесват явно в тая работа и останали неподвижни. Тогава Тодор Стефанов ударил Саида в слабините, оня паднал, Емни Алишавчето стегнал примката и бавно удушил прочутия давидковски кабадай.






Агите се разотишли. Мъртвия Саида натоварили през нощта на едно муле, завлекли го в „мешеликя” край село Стърница, изровили му дупка и го закопали. Цяла една неделя бобайкото на Саида питал и разпитвал за сина си. И нищо нямало да се узнае, ако един стърничанец българин мохамеданин случайно не се натъкнал на заровения труп. Изплашеният човек веднага отишъл в Давидково при Бекир ага, но още повече се изплашил, когато зачуденият уж ага започнал да го хока:






— Ка ще да го сте намерили там, бре, ще кажат, че вие сте го утрепали и селото ви ще изгорят! Да вземете и да го пренесете в чужд тупрак! — подучил той втреперания българин мохамеданин.






През нощта стърничани отново натоварват Саида и го занасят в Петковското землище — местността Балабанова киприя, където тайно-претайно го закопават. Все пак това нощно погребение не останало тайна и всички в Давидково научили за погубването на Саида, без всички да знаят, разбира се, кое как е станало. Родителите на Саида плакали и се вайкали, булката му проляла много сълзи, а жените възпели трагичната кончина на безделника с песен:






Бре чули ли сте или не


кина е ново станало


в Давудво село гулемо,


Саида се е загубил,


нигде го няма на конак,


да пие бела ракия,


бобайко му го тръсеше,


от конак в конак ходеше


и за Саида питаше:


— Не видехте ли Саид


да пие бела ракия,


жолти стафиди да яде?


Майка му желно кордеше:


— Саида, синко, Саида,


ти беше хитър, разюмен,


ала та хитро измами


Емина Алишавчето!


Любе му жално плачеше,


 плачеше и наредаше:


— Саида, любе, Саида,


кой ще ти носи рубана,


кой ще ти язди кончену,


кой ще ти води любену


      9. „БУНТУЛУКА” И „РУСКОТО ВРЕМЕ"


     Обявяването на Априлското въстание било за давидковци новина неочаквана. Българомохамеданските първенци се посмутили отначало, докато се разбере, че не „москофа”, а гяурите са се навдигнали да събарят царщината, и започнали да организират своето участие. Интересно е да се отбележи, че в Давидково башибозушки байрак не бил побит, нямало открито събрание на въоръжени хора и българомохамеданското население никак не било въодушевено да се бие. По-първите бабаити — Саида, Дели Емни, Алиша и неколцина други, заминали тайно за башибозушкото сборище в Лъкавица и оттам, под предводителството на Дели Ахмед Лъкавски, взели участие в ограбването и опожаряването на въстаналите природопски селища.
    Давидковци почувствували настъпилите неспокойни времена през пролетта на 1876 година, когато някъде от Игридеренско, на път за въстаналите селища, дошли две малобройни башибозушки групи. Първата се установила у Ташо Стоянов. Предводителят и́ забил ятагана си на постлания козяк и заповядал да им се донесе чеверме и мед на пити, защото чеверме не отивало без мед. Докато домакинът успокоявал неканените гости, в съседната стая горката баба Мария припряно разхлопвала тави и тенджери, за да приготви качамак и пилаф. Но когато им дали качамака, макар че целият бил плувнал в масло, башибозуците го запратили през прозореца. „Казали сме какво ще ядем! — завикали те. — Давайте скоро навуща, цървуля и ямурлуци, че отиваме да се бъхтаме с москофа!”


   Ташо видял, че на глава с тия диви хора няма да излезе, обещал им да донесе бързо чевермето и пратил да обадят на Бекир ага какви хора са дошли в къщата му. Засегнат, че башибозукът не го потачил да му се обади, Бекир ага изпратил въоръжените си панти начело с Дели Емина и те пръснали чевермеджийската тайфа.


    Втората група, която отседнала в дома на Гого Калайджията, била по-скромна. Те накарали домакинята да им напържи млади кокошки, след това поискали мед, тютюн, задигнали каквито имало дрехи и заминали към Лъкавица.


   


    От давидковци най-много си изпатил по време на „бунтулука” тексилдар Тодор Шодата. Въпреки смутното време, той решил да отиде в Станимака на пазар. Взел със себе си за охрана един от давидковските пъдари, стигнал до града, напазарувал си преспокойно и тръгнал да се връща. Над село Червен обаче срещнал тайфа боровски башибозуци турци. Разчитайки на пъдарина-придружител, Шодата не „сюмясал” овреме да се отбие от пътя, не успял дори от мулето да слезе. Това вбесило главатаря на башибозуците, някой си Ходжоолу, и той заповядал на своите панти да смъкнат от катъра злополучния Шодата.


   


    Пъдаринът се опитал да защити Тодора, но Ходжоолу светнал към него с бялото на очите, след това накарал Шодата да се подгърби, яхнал го и му заповядал да го носи към Станимака. При всеобщия смях на развеселените башибозуци Шодата Тодор понесъл турчина. Ходжоолу бил въздебел и тежък, а Тодор — мършав и немощен, та едвам изтраял до Четиридесетте извора и паднал на пътя. Ходжоолу слязъл, качил, се на мулето и така стигнали в Станимака. Но преди да влязат в града, той отново яхнал Шодата, тържествуващо минал през чаршията, съпроводен с викове „яша-а” и „машалах”.


   


    След тоя хубав „пазар” Шодата бил освободен с наставлението друг път като види ага, да му се покланя. Той ударил през планината, за да не срещне друг башибозук, и се върнал в Давидково така съсипан и осрамотен, че цели две недели не се показал от къщи. Той и не предполагал тогава, че злополучната му среща с Ходжоолу няма да е последна.


   


    Месец и нещо след като заминали, лъкавските бабаити започнали да се връщат с претоварени от плячка мулета. Връщането на давидковските кабадаи не било „ачик”, както заминаването им, защото предизвиканата от башибозушките кланета вълна на възмущение вече се чувствувала. Те влизали в селото през нощта и всякак гледали да скрият участието си в кървавите изстъпления над въстаналото и мирното население, но пак не останало тайна, че давидковските башибозуци са заминали заедно с лъкавските. Разбрало се, че преди да отидат към Перущица, те минали през Бачково, Лясково и Явoрово, понаграбили каквото можали, точили ножове и поставили дръвници, за да сплашат населението, докато най-сетне нарочен пратеник на Тъмръшлията пристигнал със заповед да не закачат мирните села и бързо да заминават към Перущица.
   


    Не е известно дали лъкавските и давидковските бабаити са успели да вземат участие в битката с въстаниците, но е съвсем сигурно, че в грабежите те най-дейно участвували. Появили се в селото, плячкосали крави, катъри, овни, та дори и една робиня. Робинята всъщност не се появила никъде, ала присъствието и́ в харема на Бекир ага не останало тайна за селото. Както по-сетне станало известно, тя била задигната от Батак и доведена на Бекир ага като дял от военната плячка на похода. Сластолюбивият ага, изглежда, много държал на робинката, ала нямал късмет дълго да се забавлява с нея, защото Стоян кехая заминал за Пловдив и там, в Комисията за разследване на зверствата, обадил за нейното присъствие в Давидково. Скоро дошла и заповед до Бекир ага да пусне робинката. Под покровителството на Стоян кехая тя била заведена в Златоград и по-сетне омъжена за един Златоградчанин.


   


    Озлобеният деребей започнал да дебне Стоян кехая, за да му отмъсти. Но и кехаята се досетил и една нощ, заедно с овцете и семейството си, се преселил в с. Габарево, Казанлъшко, дето и до днес живеят негови потомци.


   


    Освободителната руско-турска война през 1877 година се посрещнала от давидковци с една велика радост, която те били принудени да скриват. Перипетиите на голямата битка около Плевен се отразявали и върху настроението на местното население. По-осезателно била почувствувана войната едвам след тридневния бой при село Брестник, Пловдивско, където Сюлейманпашовите войски били разбити и започнало тяхното стремително отстъпление през Родопите към Беломорието.


   


    В дните около тази битка давидковските бабаити се оклюмали, започнали да правят „конушмак” с българите и най-вече с Никола Гьоргоолу мухтарина, когото постоянно подпитвали не знае ли той нещо за мурабето.


   


    Нищо не знаем, агалар — отговарял Гьоргоолу. — Нашисе не ходят никъде, за да се научат нещо, вие пò знаете.


    — Ами къде са отишли Славчоолу Дичо и Урумоолу Гого? — продължавали да разпитват те за внезапното изчезване на тия двама, които заминали да посрещат „русците”.


   


    — Немам хабер, агалар — отговарял Гьоргоолу. — Те често ходят нах увона (полето), жито да докарват.


   


    — Знаем ния за какво жито са отишли, ама нейсе! — въздишали агите, но не посмявали да кажат „по-корава” дума.


   


    Една нощ късно Саид дошъл в дома на Георги Стоев Куртюолу и го помолил да остави у него багаж:


   


    — Ние — рекъл той — ще бягаме. Врют агисе торнуват и аку са ни върнем — халал да ви е всичку, пък аку е късмет да си додем, ще си ни дадете багажа.


   


    През тая декемврийска нощ на 1877 г. агите не заспали: цялата нощ святкали борини, чували се шепотни гласове, затваряли се и отваряли врати, а на заранта, когато се съмнало, нито един от бабаитите, които ходили на „кавурска яма” предната година, не останали в селото — всичко побягнало към Игридеренско за Беломорието.


   


    През пролетта синовете на Георги Стоев — Вълчо и Тодор, — докато нямало още изгледи за връщането на бабаитите, полюбопитствували да видят какво ли ще има в чувалите, които им оставил Саида. Бабата Ружа не давала, но те по я послушали, разпрали ги и останали като треснати — вътре имало нови женски дрехи, аби, шаяци, вълненици, от хубави по-хубави, конски палдъми, капистри и две сребърни кандила. Бабата Кръстана, като видяла дрехите, познала, че са от Перущица, понеже тя самата била оттам, и се развикала: „Обрали са ги нее кучета от нашисе факирьове” (сиромаси). Чувалите, разбира се, били затворени и когато Саида се върнал — върнали му ги непокътнати, както ги оставил.


   


    Няколко дни след заминаването на агите през с. Давидково се изсипал порой от бежанци, които предшествували бягството на войската. Повече от тях били отчаяни, но имало и озверени, които още при влизането в селото запукали с пищови. Давидковските християни се изплашили, изоставили къщите и побягнали в горите, по къшлите и саите, където останали няколко дни през най-трудните дни на януари. „Мажирите” (беглеците) искали да отмъстят на християните, като ограбят и запалят къщите им, ала се намесели благоразумните местни българи мохамедани и придумали Бекир ага да не допуща поразии. Бекир ага поискал съвет и от известния със своето миролюбие и човещина Христем ага от с. Атларе. Христем ага отговорил, че ако има как, той би направил в своето село българи, за да го чуват от русът, камо ли да гори къщите им. Бекир ага взел мерки да не се граби и опожарява християнската махала и проводил хабер на побягналите из горите да се върнат.


   


    След първите „сербез” бежанци през Давидково започнали да минават нови — отчаяни, оклюмани, гладни. . . Трябвало да ги приютяват и хранят. Гьоргоолу мухтаринът ги разпределял по къщите, той ги посрещал и изпращал. Една вечер Гьоргоолу завел „гост” у Тодор Шодата — турчин на кон. Въвели коня му в обора, въвели и него в одаята и тогава, на светлината на газеничето, Шодата Тодор изведнъж познал същия оня башибозушки главатар, който го яздил до Станимака. Турчинът също познал своята предишна жертва и прибелял. Помислил, че това ще да е неговият край. Но Шодата, вместо да го нахока, се усмихнал, потупал го по рамото и му казал, че той е негов гост и нищо лошо няма да му се случи.


   


    Гостили го. Сварили му дори кафе и му дали нов козяк да се завие. Ала турчинът не мигнал — съмнявал се, че стопанинът го чака да заспи, на тогава да си отмъсти. На заранта, когато станали да се изпращат, той не намирал думи да благодари на хаджи Тодора и все повтарял: „Голям грях сторих с тебе, чорбаджи, голям грях!” Качил се на коня и заминал все с тия думи на уста.
   


   


    1. Когато с приютявал боровския турчин у дома си, Шодоолу, разбира се, не знаел, че освен греха, извършен с него, Ходжоолу има и много други по-тежки плячкаджийски грехове. Родът на този боровски турчин, според, преданието, започва направо от еничара, който станал причина за помохамеданчването на цялото село Борово. Ходжоолу, за когото става дума, имал брат в Добралък — първенец и богаташ, който немалко грехове натрупал по време на въстанието. Като разбрал, че работата отива назад, т. е. че турците отстъпват, приготвил се да бяга. Закопал лирите в градината, стегнал багажа, но преди да тръгне, го връхлетяло съмнението, че аргатинът му, един двадесет и пет годишен добралъженин, е подушил къде е закопал парите. За да се отърве от него, той писал до брата си в Борово — тоя същия, които яздил Шодата, и пратил писмото по аргатина. В писмото на турски добралъшкият Ходжоолу искал от брат си да затрие по какъвто начин намери за добре приносящия бележката и оня, разбира се, така и направил.


   


    Момчето не се върнало. Добралъшкият Ходжоолу заминал спокоен за Гюмюрджина. В Добралък той самият вече не се върнал, но изпратил жена си да прибере уж оставения у комшиите багаж. Родителите на аргатина се досетили вече какво е станало със сина им и ударили хубав бой на ходжовицата. Тя обаче нищо не изказала. Една нощ изровила лирите и изчезнала.


     Изнизали се и последните „мажири”. Станало ясно, че русите настъпват. Някои от по-нетърпеливите давидковци — Славчоолу Димо и Урумоолу Гего, били отдавна заминали да ги срещат. Други тайно се качвали на Чилтепе, за да чуят оттам гърмежа на руските топове. Направен бил и един комичен опит да бъде спряно настъплението на русите: събрала се групичка от двайсетина въоръжени българи мохамедани и след богато ядене, пиене и перчене по християнските къщи в Давидково заминала за местността Карстов дол над с. Еркюприя (Мостово) да правят „мурабе”. Те носели една кратуна барут и в една кошница „кесмета” (сачми) и пращали страшни закани към „русът”. Но когато на отсрещния връх Юртлука се появили казаците, бабаитите изоставили всичко и се изтрепали кой по-бързо да бяга.


   


    Русите дошли по пътя от Станимака—Червен—Чаушово-Мостово—Белица, Карамуш—Каракулас. На Каракулас те разпънали своите бели палатки. Водени от Георги Урумов и Дичо Славчев, в Давидково дошли отделение казаци, които селяните срещнали със сълзи на очи, „здравоване” и прегръдки. Радостта на давидковските християни нямала край. Те стояли прави, докато казаците „пладновали”, любували им се, барали им „шашките” (саблите) и току принасяли ядене и пиене на братушките.


   


    Няколко седмици след това посрещане радостта на давидковци била помрачена от избухналия през месец май Сенклеров бунт. Водачът на този мохамедански бунт, англичанинът на турска служба Сенклер, не е бил нищо повече от едно оръдие за натиск върху великите сили при решаване новата северна граница на Турция. Българите мохамедани с оръжие в ръка трябвало да заявят своята национална принадлежност. От около две хиляди и петстотин души участвували в бунта, повече били останки от Сюлейманпашовата армия, а останалите — местни българи мохамедани, замесени малко или много в априлските грабежи и палежи през 1876 година, които непременно искали да останат в Турско, за да избягнат българското отмъщение. Имало и една чисто икономическа причина: големите овчари-кехаи искали да запазят за стадата си летните беломорски пасбища. За първоначалния успех на въстанието твърде допринесло обстоятелството, че във вътрешността на Родопите нямало руски гарнизони и Сенклеровата, нека да я наречем, метежна войска не срещнала въоръжена съпротива. Без да се впущаме в подробно описание на бунта, ще го проследим още по-точно в Лъкинския българомохамедански район.


   


    Начело на бунта в този район се провъзгласили старите башибозушки главатари, участвували в палежите и грабежите на Батак и Перущица: Дели Ахмед Лъкавски, Дели Емин от Дряново, наричан още Емин чауш, защото някога служил в турската войска, и Емин ага от Павелско. Имало предпазливи, прозорливи хора между българите мохамедани в Дряново, като стария Емин Панта, които съветвал Емин чауш да не се повдига башибозукът, че това ще стане причина да се „бастисат” селата им.


   


    „Вие, рекъл Емин Панта на Емин ага, къде имате гъз да се борите с москофа, дето надви толкова паши?”, на което Емин чауш самонадеяно отговорил: „Ще видиш ти ега бутнем ходутас (границата) на Шипка!През първите дни на април 1878 година Сенклеровите башибозуци завзели пътищата от Петково за Давудюво, Долащър и Тополово, от Устово за Дерекьой и Калъчборун, за към Дряново и Югово. Сложили постове (каракол) на проходите и парализирали движението навсякъде. Окуражени, че никаква сериозна сила не им се противопоставя, към средата на април те прекосяват демаркационната линия и навлизат в горнорупчоските села Карамуш, Еркюприя, Белица, Борово, Крушево, Лъкавица, Дряново, Богутево, Гюндюзица и Сафтъще, където провъзгласяват въстановяването на „османлъка”. Това е едно настъпление, съгласувано с движението на лявото крило на сенклеровци, които „превземат” българомохамеданските села в басейна на реката Въча, включително Тъмръш, обхождайки Павелско, Малево, Орехово, Хвойна, Лилково, Ситово, застрашавайки Югово, Орешеце и Чаушово, Бачково и Тополово. Започнали бягства от речените села към Станимака и Пловдив, зачестили нощните престрелки и обири. Напрежението нараснало дотам, че руският военен губернатор на Пловдив заповядал да настъпят руски сили във вътрешността на Родопите и да се справят със сенклеровцпте. Един отряд се отправил от Станимака през Тополово към Каракулас и Чилтепе. Минал прохода Кекез, планината Карстов и заел прохода Арпакидик. Въстаниците се разбягали през сипея Вража скала и се оттеглили към Хамбардере и Долащър. На билото при Еркюприя станало сражение, при което паднал убит прапоршчика Георгий Василиев Вишняков, който на ръце бил пренесен от българските доброволци в Станимака и тържествено погребан в двора на черквата „Св. Димитър”. Руският отряд спрял на Каракулас, там се установява на бивак. Молбите на петковските и давудювските селяни да се възползува отрядът от бягството на башибозука, като продължи настъплението в техните села, не били уважени, защото имало инструкция русите да не минават установената демаркационна линия.


   


    Другите руски отряди — един през Югово, Калъчборун и Момина вода, друг — през Хвойна за Чепеларе и трети — през Марково, Дермендере към Персенк — пръснали метежниците без особени усилия. Само Хвойненският отряд е бил заставен да води сражение в местността Бухлийца, където паднал убит един руски войник. Преминаването на руски войски навътре в Родопа, пукотът на топовете и бягството на бунтовниците произвело силен ефект сред местното население. Главните свърталища на сенклеровци Лъкавица, Борово и Богутево били отчасти опожарени. Пострадало и Дряново. Там в джамията имало складирани много мартинови патрони, които избухнали и я разрушили. В суматохата на отстъплението самонадеяният по-преди Емин чауш възседнал своето вързано муле и забравил в уплахата, че то е вързано, биел го да върви, докато един от българите мохамедани разсякъл въжето с ятагана и мулето „отцепило” нагоре по дряновските ридпща, спасявайки на гърба си злополучния предводител.


   


    Що се отнася до лъкавските и дряновските аги, на тях се много искало да отцепят своите села от Източна Румелия по примера на девинските аги, които отцепили 21 българомохамедански села и Девинско в самостоятелна „република”, но тези аги нямали нито дързостта, нито силата и авторитета на Тъмръшлията, затова останало само да продават сербезлък. Едни от тях се изселили в Турция, други останали да доживеят старините си в Румелия, припомняйки си със съжаление за благатните времена, когато „османлъкът” им е давал възможност да грабят и да колят „каурите” (безверниците).


   


    Белите казашки палатки не за дълго радвали очите на давидковци. Когато на 19. II. 1878 г. мирът бил сключен, „агаларите” започнали да се връщат. Те страшно се зарадвали, когато намерили домовете си здрави, а покъщнината, оставена у християните — непокътната. Християните узнали, че границата ще минава през Каракулас—Чилтепе, на 5—6 километра от тяхното село, и ходели като попарени. Със скърцане на зъби те гледали как по вододела Енихан—Каракулас—Чилтепе се разполага турската погранична стража, в тяхното село се устройва гранична застава. Ахмед — наречен бинбашият — заместил престарелия Бекир ага и започнал самовластно да се разпорежда с хорските съдби, както и преди „русците”. Куражът на бабаитите постепенно се повърнал и те пак взели да подрънкват ятаганите.


   


    Отчаянието на давидковци ги заставило тогава още да за мислят бягство отвъд границата, но и в Румелия положението не било достатъчно ясно и те зачакали да се „отбистри хавата”. И когато станало съединението на Северна с Южна България и провъзгласяването на независимото Българско княжество, заговорило се отново за преселване. Бекир ага и синъч му Ахмед бинбашият със своето деребейство допринесли твърде много за това. Едни от кандидат-изселниците настоявали да отидат в Тополово, Станимашко, други отправяли очи към Кърджиларе (Искра), Първомайско, където имали роднини, трети съветвали, че най-добре ще е да отидат при Стоян кехая в Габарево, Казанлъшко. Само неколцина били за установяване в Манастирище отвъд границата. Единомислие не можали да постигнат и групите започнали да се изселват.


   


    С първата изселинческа група за с. Тополово, Асеновградско, заминали Георги Калайджията, Димитър Милчев, Иван Костов, Никола и Стоян Костови, Никола Махин, Иван Икономов. Христо Манолов, с втората група — Русин Шодоолу, братята Петър, Анастас и Александър Саръиванови и Руско Т. Колев.


   


    Осем семейства се отправили за Искра, Първомайско, а именно: братя Стоянови (Шкембьовци), братя Иван, Ташо. Никола, Тодор и Георги Христеви, Петко Димчев, Газрапл Николов, Стою Карарусинов, братя Янукови, Иван Семерджиев и Тодор Г. Пехливанов.


    За село Габарево заминали Стоян кехая, Гого Калайджийски, Тодор Карарусинов и Вълчо Кехайол.Агите не пречели на християнските семейства да се изселват, напротив — радвали се, че ще им стане по-широко, защото изселниците продавали имотите си на безценица. Бекир ага обаче се разтревожил, когато дочул, че последната изселническа група иска да отиде отвъд Чилтепе, край неговия чифлик. Той привикал заподозрените и ги посъветвал да не се въвират в Общия балкан край неговите чифлици, където за него нямало място, камо ли за — цяло село.


   


    — Ворвите нах Хюлбетскана ува! (Пловдивското поле) — увещавал ги той, — дето стануват и пшеница, и карпузи, и мисир, да рахатовате и ве и децата ви!


   


    Хората мълчели или пък отричали, ала от плановете си не се отказвали. Изпратили човек до Хвойна — седалището на новата Рупченска околия, за да пита началниците ще позволят ли на давидковци да се заселят в Манастирище край Бекираговия чифлик. Пратеникът се върнал с радостни новини: началниците не само се съгласили, но и обещали да ходатайствуват в министерството да отпусне помощи, за да си построят новите къщи. Те ясно съзнавали, че в полудивия Лъкински район, населен изключително с българи мохамедани, едно българско селище близо до границата ще им бъде от много голяма полза и поощрили намерението на давидковци.


   


    След това кандидат-изселниците уточнили и времето, когато трябвало да напуснат бащинията си в Давидково: пролетта на 1891 година. Дали това е било искреното им намерение, или хитра маневра, за да се приспи бдителността на Бекир ага, не знаем, но във всеки случай никой не се надявал, че тия хора ще поставят своя изселнически план в действие още същата есен на 1890 година.


   


    Бекир ага заплашил някои от заподозрените, позапрял други от тях у „хапсаната” за ден-два и сметнал, че поне до идната пролет работата е „отбита”. През това време изселниците усилено се приготовлявали: като отивали на къра, обличали по два ката дрехи, та единият оставяли; пренасяли по малко багаж и го криели в кошарите и къшлите, тихо и незабелязано се приготовлявали за оня божи ден, когато и те самите щели да прекрачат границата, за да си отдъхнат на свободна земя.


   


    На 8 септември през нощта, както вече споменахме, те натоварили малкото останала покъщнина, сбогували се мълчаливо с родните си къщи и незабелязани от никого, се изнизали от Давидково по пътеката за Енихан. На другия ден слънцето ги огряло в Манастирище, където разтоварили оскъдния багаж и се запретнали да разчистват сред гората място за новото село Манастир.
      








 10. РОДОВЕ — ЗАСЕЛНИЦИ НА МАНАСТИР


   


    Първите изселници от Давидково, които прекосили на 8 срещу 9 септември 1890 година турско-българската граница при Тузлата, били всичко седем семейства. Тая „пионерска” група била предводителствувана от тримата синове на Георги Стоев Куртев — Вълчо, Никола и Тодор, които първи стъпили на българска земя заедно със своята майка.


   


    Вълчо Георгиев Куртев бил доста своеглав и твърд човек, който често имал взимане-даване с конака — бил често запиран за най-различни непокорства. Той е човекът, който избрал точното място на новото заселище и той е първият му кметски наместник (1891—1894 година). Вълчо Куртев народил девет сина, 37 внуци и 32 правнука. Работел „фучеджи лък” (кацарство) и с това се препитавал. Починал през 1914 година на 58 години.


   


    Братът на Вълчо — Никола Георгиев Куртев — упражнявал като брат си кацарски занаят. За разлика от Вълчо, той бил весел човек и обичал много да свири на гайда. През 1902 година Никола преживял голямо нещастие, за което после ще стане дума. Той почина през 1941 година на 90-годишнл възраст.


   


    Третият от Куртювските братя — Тодор — освен с кацарство, се занимавал и със скотовъдство. И той е бил плодовит като брата си Вълча: имал 8 синове, 36 внука и 31 правнука.


   


    Вторият преселнически род е Калайджийският — двамата братя Атанас и Никола Трифонови Калайджиеви. Атанас бил много добър майстор калайджия. Две години бил кметски наместник на с. Манастир (1894/1896). Починал през 1918 година на 78 години. Брат му Никола Трифонов работел също калайджийство, но се занимавал и с воденичарство. Имал собствена воденичка, на която прекарал до старост. Починал през 1912 година на 82 години.


   


    Третия род основали двамата синове на Стою Xристев Стойкоолу — Тодор и Георги. И двамата братя се занимавали с калайджийство, а покрай това и с малко земеделие. Тодор се позамогнал, събрал имот, придобил влияние в обществените работи и често бил избиран за общински съветник. Починал 80-годишен. Георги твърде не прокопсал от калайджийството, но бил уважаван заради сговорчивия си характер


    И два пъти избиран за помощник-кмет на Манастир. Починал в 1923 година на 56 години.


   


    Родоначалникът на четвъртия род е Георги Начев Начоолу — възпълен, но много подвижен мъж, които се занимавал с овчарство и успял да завъди много жива стока. Имал 2 сина и 7 дъщери, 42 внука и 45 правнука. Починал в 1910 година на 75 години. Неговият син Захари Георгиев Начев е известен с това, че пръв от село Манастир е бил извикан да отбие българска военна служба.


   


    Това знаменито за времето събитие станало на 1 февруари 1904 година. Рано заранта пред Начоолови се насъбрало цялото село, най-вече момите и момците. Момите носели китки, а момците водели гайдажията и гръмогласно се провиквали. Когато новобранецът излязнал от къщи и след безкрайни заръки и благословии тръгнал да отива, момите запели песента:


   


    Бре чули ли сте или не


    какво е ново станало


    в Манастир селу гулему.


    Жендар по жендар дохождат,


    ферман по ферман донисат,


    дребен щат хаскер да сбират,


    и дребен, майчо, и йодър.


    И йе ще, любе, да дойдам,


    кога те, любе, напече


    пловдивско ясно слончице,


    сенчица ще ти направя


    със аленото дюлбеке,


    кога са, любе, умориш,


    пушката ще ти понося!


   


    С пукот и викот ергените съпровождали песента, поглеждайки със завист към окичения Захари, който стъпвал наперено, горд и щастлив, че е първият „хаскер” на своето село. Дълго свирили гайдите, пели момите и гърмели пушките, а ехото повтаряло и преповтаряло тия гърмежи, та всички да чуят:


   


    . . . какво е нову станалу


    в Манастир селу гулему. . .


   


    Деветстотин и четвърта година! Не са още минали пълни четиринадесет години от заселването на десетината разтревожени и плахи семейства и вижте какво самочувствие диша и песента, каква изумителна промяна е направила свободата с тия потиснати хора!


   


    Захари Георгиев Начев взел участие в Балканската война, а след това — в Европейската, а през 1918 година починал от раните си във военната болница.


   


    Куц Тодор Христев е родоначалник на петия заселнически род. Той бил среден на ръст, набит и як, твърдоглав и упорит човек. През целия си живот бил овчар и в тая работа влагал страшен мерак. Овцете му се славели със своята млечност, а овните — със своята красота. Най-едрите кучета в селото и най-едрите чанове били негови. Куц Тодор на млади години бил овчар при бея на Карагюзелийския чифлик в Гюмюрджинско. Пасел му „йоза” (яловите овце). Една нощ, когато овцете му лежали на „свъртище” (егрек), младият овчар отишъл в чифлика, за да си вземе царевично брашно за качамак, а оставил малешината (чирака) да пасе овцете. Щом заминал той, при малешината се явили четирима разбойници „чевермеджие”, вързали го и започнали да заделят най-тлъстите овни. Отброили десет и ги подкарали към едно съседно село. Като се връщал към йоза, Тодор чул, че кучетата лаят тревожно и предусещайки някаква опасност, избързал. Когато пристигнал на свъртпщето, той намерил стадото пръснато, малешината вързан и най-хубавите тлъсти овни — задигнати. Без да губи време, той грабнал пушката и се завтекъл да пресече пътя на крадците. Трябва да се е носил с бързината на вятъра, защото само след около един час изпреварил разбойниците и ги дочакал под един мост. Щом се задали, гръмнал с кремъклийката и първият паднал на земята мъртъв. Другите зарязали овните и побягнали. Тържествуващият овчар обадил своевременно на бея за кражбата и смъртта на разбойника. Беят се някак угрижил и го посъветвал за известно време да се махне, да не го затрият другарите на убития разбойник, но Тодор не послушал: „Или те мене, или аз тях!” — изпъшкал той и отишъл да си гледа йоза. Отмъщението не закъсняло. Една нощ кучетата се разлаяли, овцете се подплашили и няколко пушки изтрещели „наслуки”. Разбойниците очаквали, че и овчарят ще изгърми барута си, та след това да го връхлетят с голи ножове. Но Куц Тодор бил човек съобразителен н хладнокръвен и дочакал с пълна пушка своите нападатели. Един от тях запратил ножа си върху безстрашния овчар и го забил в бедрото му. Тодор стрелял в него и го повалил. Ранен вил и вторият разбойник, а третият, подгонен от кучетата, търтил да бяга. Така отбил нападението на разбойниците Куц Тодор, но и три месеца лежал от раната и останал завинаги куц.


   


    Куц Тодор е бил един от най-преданите и безстрашни ятаци на прочутия капитан Петко войвода и неведнъж му давал храна и подслон, когато пасъл бейските стада в Гюмюрджинско. Поминал се през септември 1913 година на 80 години.


   


    Шести род — Иван Стоев Караиванов, по занятие кацар. Той е от хората, взели най-активно участие в съграждането на черквата. Неговите боголюбиви подвизи не му попречили да бъде и комитски ятак; през зимата на 1903/1904 година той крил у дома си четнишкия войвода Пею Шишманов и склад на комитски пушки. Имал четирима сина и пет дъщери, някои от които живеят в Манастир, а другите са изселени. Починал в 1911 година на 73 години.


   


    Шестте родове, които споменахме, презимували заедно с жените и децата си и благополучно дочакали пролетта на 1891 година. Заедно с пролетта дошли и нови бежанци от Давидково. Първият от тях е Георги Николов Гьоргоолу, син на споменатия вече мухтарин на Давидково Никола Гьоргоолу. От тримата сина на Гьоргоолу той бил най-затъжеи за свободен живот и още се белеели преспите по Чилтепе, когато минал границата и задимил свой комин в Манастир.


   


    Гьоргоолу бил висок и кокалест, с уважение и „тежест”. Две години бил кметски наместник на Манастир. Занимавал се със земеделие и скотовъдство. Починал 95-годишен през октомври 1923 година. Оставил потомство от пет сина, три дъщери и многобройни внуци. По-голяма част от разказите в тая книга се дължат на тоя паметлив и сладкодумен старец.


   


    Гьоргоолу е бил последван и от своя брат Стоян Николов Гьоргоолу. И той като брата си бил „двойно наснован” (висок), много як. Преживявал от зидарство. Всяко лято отивал в Старозагорско и Чирпанско, където строял къщи и се връщал чак след Димитровден. През 1909 година му провървяло: селяните го избрали за кмет на селото след отцепването на Манастир от Дряновската община. Починал 66-годишен в 1931 година.


   


    През април 1891 година преминал границата и се заселил в Манастир и родът на Славчо Стоев от рода на


    Прахо, заедно със сина си Дичо Славчев. Стою бил миролюбив човек, благ и безкрайно отстъпчив, но неговият брат — Дичо Стоев Славчев, за разлика от брат си, бил човек „белалия”, упорит, свободолюбив и неотстъпчив, което направило живота му в Давидково твърде неспокоен. След самоволната Дичова женитба Бекир ага не искал да го види пред очите си и животът на Дичо станал тежък и несигурен. Това било главната причина за неговото и на баща му презаселване в Манастир.


   


    Дичо се занимавал с кацарство, по-слабо — със земеделие и скотовъдство. За известно време бил избран и за помощник кмет. Починалият през 1938 година Дичо Славчев остави многобройно потомство от четирима сина, четири дъщери, 27 внуци и 34 правнуци. Негов син е един от авторите на тази книга — Славчо Дичев.


   


    Десетият давидковски род, който намерил убежище в с. Манастир, е Трифон Николов Трифонов. Славчо, вторият му брат, се заселил в Петково, Гавраил — третият брат — в Искра, Първомайско, а самият Трифон — в Манастир. Този мълчалив и кротък човек се препитавал от зидарство и починал през март 1928 година на 90 години. Бил един от най-добрите зидари навремето.


   


    В априлската група преселници от Давидково влизали и братя Урумовци, Георги и Русин. Георги Урумов е оня същият нетърпелив и свободолюбив човек, който месец и нещо преди идването на русите заминал да ги среща заедно с Дичо Славчев Стоев и поради това бил наречен „комитата”. Георги Урумов е взел участие в покушението против Ахмед ага бинбашият през 1901 година. Тоя бунтовен и енергичен мъж неочаквано починал през 1909 година едвам на 48-годишна възраст, оставяйки пет сина и една дъщеря сираци, изселени по-сетне в Пловдив.


   


    Братът на Георги — Русин Стоев Урумов — се занимавал с кацарство. Починал през 1928 година на 100 години.


   


    Съвсем от друго естество е славата на родоначалника на дванадесетия заселнически род — Тодор Вълчев Вълчоолу, един потомствен овчар и виден кехая. Тодор Вълчоолу е син на преизвестния в Давидково Вълчо кехая. Самият той бил кехая и управлявал стадата на Емин ага от с. Фатирек, Гюмюрджинско. Лятно време Тодор Вълчоолу е докарвал бейските стада в Бахтерица, където били Еминаговите мандри.


   За Вълчоолу се говори, че само с един поглед можел да познае чужда овца между хиляда свои. Бил много тънък в сметките и макар че всичко бележел на рабош, никой не можел да го измами. Занимавал се с овчарство до преклонна старост. През 1908 година крил в дома си Пею Шишманов. Починал е през 1919 година.


   


    Тринадесетият заселнически род на Никола Тодоров (Колка) идва в Манастир през 1895 година. Дядо Никола бил вече твърде стар, но имал горещо желание да остави костите си на българска земя и никак не се двоумил да зареже родната си къща. Преживял четири години „на слободно” и през 1909 година починал. Продължители на неговия корен са трите му дъщери и единственият син — Власо, известен със своята иманярска страст. За него се говори, че ако се съберат дупките, които е разкопал за имане, можело да се побере едно училище.


   


    Заедно с дядо Никола през 1895 година се заселил и Петко Стоев — калайджият, скромна и тиха „мушица”.


   


    Следващата година (1896) към преселниците се присъединил и Никола Вълчев — кехаята. Преди да дойде в Манастир и той като брат си Тодор Вълчоолу бил главен овчар на Юсеин ага от Гюмюрджина и се ползувал с голямо доверие сред гюмюрджинските аги. Никола имал нещастието да се случи с овцете на планината Бахтерица, когато ранили Ахмед ага бинбашия и така попаднал в числото на заподозрените. Бил задържан, разпитван, пречукан и пребит, за да изкаже каквото не знаел. След тия жестоки побоища той отслабнал и „ударил назад”. Главната причина за преселването му са тия му злополучни преживелици. В Манастир ксхаята прекарал само четири години - до 1900-та, когато починал едвам 35-годишен, оставяйки шест малолетни дъщери.


   


    Шестнадесети род — Януковци, заселени също през 1896 година. От четиримата Януковски братя единият се заселил в Искра, Първомайско, другият останал в Давидково, а Тодор и Димо дошли в Манастир. Двамата братя са оставили спомен с това, че през зимата на 1876 година, когато настъпил в Давидково страшният глад, единствени те се осмелявали да прегазят преспите с жегари, отивали в Тополово и се връщали оттам, заденати с по 50 килограма кукуруз, за да нахранят гладните си деца. По този начин отървал хората от безбожния готованин.


    Стоян Ангелов увеличил манастирските преселници с още един пъдарин. Брат му Никола Ангелов имал караджелък.
   Тодор Николов пристигнал в Манастир заедно със зетя си Русин Николов. Тодор Николов е внук на Стефан Николов от Асеновград, който попаднал в Давидково още през 1820 година като самарджия, след кърджалийските безредици. В Давидково той намерил хубава работа, замогнал се и останал до 1878 година. След Руско-турската освободителни война синовете му се дигнали в Тополово, ала не намерили там хубав живот и техният син Тодор Николов се преселва в Манастир. Починал на 75 години в 1924 година.


   


    Деветнадесети по ред в Манастир се заселва Янко Стоев. Установил се в Делиминовския чифлик (Янковския чуфлик). Той починал на 105 години, а съпругата му — на 101.


   


    Двадесети — Стоян и Тодор Пехливанови. Тодор Пехливанчето бил десет години горски — един от първите горски служители в селото. Една година преди това, през 1907 година, в Манастир идва и един шивач Васил Тодоров Пехливанов.


   


    През 1900-та година се изселва от Давидково в Манастир и един от синовете на споменатия вече Тодор Шодоолу — Димитър, а също така и още един кацар — Кузман Стоев. Същата година се заселва и Симеон Николов.


   


    Покушението срещу Ахмед ага бинбашията станало причина да се изсели от Давидково и Ташо Стоянов. През 1909 година и той бил арестуван във връзка с „комитските истории” и предпочел да се махне. Син му Стоян Ташев бил известно време кмет, общински съветник и се занимавал с бакалия.


   


    В Манастир идва и Стою Русинов Урумов, един от действителните организатори на покушението срещу Ахмед ага бинбашията. Той излязъл корав човек, не изказал нищо и това го спасило. След три-четиригодишно миткане по затворите в Игридере и Гюмюрджина той излиза на свобода, но заплашен от Ахмеда, преселва се в Манастир, а след това в Среброво — единствен християнин сред българите мохамедани. Стою Урумов почина през февруари 1944 година на 85 години.


   


    От с. Карлуково дошли в Манастир и прогонените от турската робия Стою и Станчо Кирякови. Станчо Киряков през 1877 година е ходил като „мекереджия” с турската
войска чак в Плевен, попаднал в града и там изтърпял всичките лишения и несгоди на дълготрайната обсада. През 1897 година той и брат му прекосяват турската граница и се озовават в Манастир, където им подарили място за построяване на къща. И двамата братя били майстори — варджии. Стою Киряков освен това бил и черковен певец (навярно оттам и особеното благоволение на селото, което му подарило място за къща). Син му Никола Стоев Киряков, мъж прогресивен, скитал по Асеновград, Пловдив, София, а през 1941—1943 година като партизанин заминал за Югославия и бил убит в партизанския отряд в бой с немските завоеватели.


     Друг карлуковец, дошъл още през 1901 година, е Васил Харитев — една тиха и безметежна личност, прост терзия оставил двама сина и 4 дъщери. Не оставил никакъв спомен. Не такъв е случаят с Коста Стойчев Байрактаров, друг един карлуковец, който намерил убежище в Манастир. Причина за неговото изселване са комитските му дела. Байрактаров бил член на революционния комитет и куриер на същия. Заселил се е в Манастир през 1903 година и е бил дълги години полски пъдарин. Той е един от най-прославените свирачи на кавал.


   


    Последният заселен в Манастир карлуковец е Михаил Славчев — по занятие шивач, тих и благонравен човек.


   


    От село Момчиловци дошъл в Манастир Атанас Георгиев Чернев — воденичар. От Славейно — Стойчо Николов Струнчев и брат му Петко Николов Струнчев, Шишманов четник, по занятие зидар. През 1908 година се преселва от Славейно в Манастир и четнишкият войвода Пею Шишманов. Построил си къща, купил и бичкия в Имаретдере, където притежавал най-значителните „горски дялове”, и станал търговец на дървен материал. Неговите наследници се изселват през 1923 година в Асеновград.


   


    От с. Славейно са Димо Илчев от Кавгазовския род, и той зидар, Илия Тодоров Бручев, овчар, и Пею Маринов. Като ергени дошли от Момчиловци Костадин Пичуров, Костадин Чарпоков, Илия Илчев, Владимир Братанов, Андон Чакъров и Георги Солаков.


   


    От Самоков са се преселили в Манастир Коста Панов Стойков, бичкиджия, и Иван Димитров Велинов — също бичкиджия. Неговият син Георги взе участие в партизанското движение.


   


    От Борово е Панайот Р. Бедров.


   


    От Корча, Албания, дошли братята Петър, Лазар, Никола и Антон (1896 година). Всички са били работници в Бекираговата бичкия и отседнали като постоянни жители. Само най-старият брат — по прозвище Арнаутина — останал ерген до старост. Бил голям майстор чевермеджия и веселяк.


   


    Един от последните заселници на Манастир е Георги Димов от село Петково. Георги убил един от най-свирепите притеснители на българщината и затова бил принуден да бяга.


   


    Една равносметка върху споменатите родове-заселници на Манастир ще ни наведе върху следните по-съществени изводи:


   


    Прави впечатление, че повече от преселниците са занаятчии. От всичките 49 души, девет са били кацари, девет — зидари, трима — калайджии, седем — бичкиджии, двама — воденичари, двама — шивачи, един — варджия, един — черковен певец, трима — пъдари, един — горски, един — самарджия, петима — овчари и само трима — земеделци. Това говори за една по-свободолюбива и прогресивна чертица у занаятчиите, хора „утракани”, „обичукани”, които знаели да ценят свободата и не се плашели от рискове.


   


    Забелязва се освен това голямата плодовитост на заселниците, които бързо се умножават и някои от тях дочакват по няколко десетки внуци и правнуци.


   


    Не може да не се удиви човек и на дълголетието на манастирските жители, значителна част от които са починали над 75 години, като изключим случаите на преждевременна, насилствено предизвикана смърт.


   


    За да завършим със заселването, ще се повърнем, макар и за кратко, към годината 1891, за да видим какъв отзвук е имало изселването в Давидково.


   


    Новината за преселването на шестте рода давидковските селяни посрещнали спокойно, дори равнодушно: изселването на едните отваряло мегдан за останалите и те нямало за какво да скърбят. Не така спокойно посрещнал новината Бекир ага. Казват, че той място не можел да си намери от яд, задето не можал да предотврати бягството и заселването на шестте семейства в пределите на неговия най-любим чифлик. С гръмогласни псувни посрещнал новината и синът му Ахмед бинба шията, с тая разлика, че той се надявал да уговори изселниците да се махнат от Манастирище.


   


    Един ден през месец май, когато снеговете и по високите места на Чилтепе се стопили, Ахмед яхнал коня си и придружен от сейменбашията Дели Асана, отправил се право за Манастир — Нова махала. Манастирските жители работели около своите нови домове. Там се случил и Метексин Сукаров, митничар от с. Чепеларе. Ахмед поздравил своите бивши поданици, като се надявал, че те ще му поемат коня и ще отговорят на неговия поздрав с теманета и поклони, както е било от века, но жестоко се излъгал. Манастирци не само не приели поздрава, но гробно замълчали, сякаш не забелязвали пристигането на забитина. Дели Асан отчаяно им смигвал, но напразно: хората си чукали с теслите и не обръщали внимание на двамата конници.


   


    Ахмед бинбашият почувствувал изведнъж, че работата е „бозюк” (корава) и обърнал мекия край: започнал кротко да съветва изселниците да се върнат отново в Давидково. Обещавал им, вричал се в корана, че няма косъм от главите им да падне, но думите му пропаднали без отговор. Най-сетне сприхавият Ахмед не изтърпял и започнал да крещи и заплашва, че няма да им позволи да му се въвират под имота. Изправил се тогава Тодор Стойкоолу: „Ти забурави ли, рекъл, че се намираш на българско мясту. Твоят агалък за нас е свършил — мечка от тамбура не се плаши! Хаде ворви си!” Без нищо повече да каже, бинбашият обърнал коня и заминал за Давидково, побледнял от яд и страх, с попукани устни.
       Ахмед и втори път се опитал да влезе в преговори с изселниците, но граничарите го спрели на поста Св. Илия и не му разрешили да отиде в Манастир. Тогава помолил да повикат на границата Вълчо Георгиев, Гьоргоолу и Караиван да се уж посъветват. Когато те се явили, направо си казали на Ахмеда, че със своите разбойничества той ги е принудил да се изселят и че напразно се надява да ги върне. С това „дипломатическите” преговори приключили и Ахмед бинбашият, макар и със скърцане на зъби, бил принуден да приеме „де факто” съществуването на новото село Манастир..


11. ОБЩЕСТВЕНИ УЧРЕЖДЕНИЯ (черкви, училища, поща)


   


    Още ненаправили както трябва своите първи къщи (за къщите ще говорим в отделна глава), през 1892 година манастирските жители започнали да строят черква. Мястото било определено там, където е сегашната черква — по средата на селото. Черквата построили в рекорден срок — една неделя. Цялата черква била от дъски, включително камбанарията. От суха дъска изрязали и клепало, заменено сетне с желязно. Една от жените била назначена за клисар, със задължение в неделни и празнични дни да бие клепалото. За венчавки и кръщенки манастирци викали свещеника Атанас Василев от с. Горнослав. През 1896 година те успели да си доведат поп Георги Божанов от Тополово, Асеновградско, който попувал в селото цели двадесет години.


   


    През 1908 година манастирци се сговорили да направят „каменна” черква, която да побира умноженото население. Строежът бил започнат стремително, бързо и до есента новата черква била покрита. Вътрешната и́ уредба била завършена през 1920 година, а освещаването станало едвам през 1934 година. За тържеството дошъл епископ Харитон от Пловдив, десетина свещеници от съседните села и многобройни гости. Денят 14 юли се превърнал в един многолюден празник с големи свирни, гощавки и хора.


   


    Свещеник Божанов оставил спомен на човек силно мераклия на малиновото вино. Той сам приготвял това чудесно питие и сам го изпивал. Докато траел този негов „кратун месец”, попът не се явявал в черквата, а и хората не го закачали. През 1908 година поп Божанов е бил заместен от славейновския поп Ангел Инджов, наричан поради своя комитски нрав Дели поп. Преминаването на турската граница било за него едно приятно упражнение. Два карлакулака и един „демир тепеллия пищов” издували расото на тоя неспокоен поп и респектирали турските погранични войници, които не се и опитвали да го спрат.


   


    Свещеник Инджов прекарал в Манастир до 1911 година и бил заместен от калугера хаджи Теофил, който останал през войните и напуснал през 1917 година. След него се изредили няколко души, докато през 1928 година дошъл йеромонах Венеамин.


   


    Първото училище в с. Манастир. От всички преселници в Манастир само Комня Христева е знаела да пише и чете. Срам и ужас за мъжете помощник-кметове! През 1893 година, само една година след построяването на дървената черква, те решили да си направят и училище. Пролетта го започнали, есента на 1 септември го завършили. Шепата хора денонощно работили за своето училище с възхитително себеотрицание и обществено чувство. Едни дялали греди, други зидали, трети прекарвали камъни, четвърти — най-безпомощните — месили кал и носили за дюлгерите. Нямали още солиден покрив над главите си, но училище направили.


   


    Първият учител в новото манастирско училище е бил Георги Иванов (Гечо Солакът), родом от Момчиловци. Сам той нямал голямо образование (III клас по старому), но за безграмотните манастирци тоя третокласник даскал бил най-ученият мъж на света. Работата, която извършил той, е истински подвиг. Г. Иванов събрал в едно първо отделение всички 26 разновъзрастови деца от селото. През деня обучавал тях, а вечерта на същото място събирал възрастните мъже и жени, на които „отварял очите”. Трийсетина старци и мъже скрибуцали с кондилите, насядали около даскал Гьоргя — смирено, кротко и търпеливо редели буква след буква. Това ще да е било една покъртителна гледка, достойна за възпяваме и художествено претворяване.


   


    С течение на времето училището се оказало тясно и няколко пъти било разширявано. През 1922 година селото закупило къщата на Пею Шишманов и я превърнало в училище. Завършилите четвърто отделение продължавали образованието си в Чепеларе, на 25 километра, или в Тополово — на 55 километра. Това тежало на манастирци и те усилено започнали да действуват пред тогавашното Министерство на просветата за откриване на прогимназия. През 1922 година прогимназията била открита.


   


    Директор на новата прогимназия станал учителят Васил Тумбев от Габрово, един твърде прогресивен мъж, който дал комунистическа закваска на своите ученици. В гимнастическите упражнения той въвел и обучение в стрелба и за тая цел често водел учениците на Кадънин бук.
     Новото училище в Манастир е изградено през 1941 година. Започнато е на 21 юни и само за 75 дни то било иззидано и покрито. И то е дело на сговорчивите манастирски жители, които вложили в тая работа не само греди, камъни и хоросан, но и много любов.


   


    Освен стария учител Георги Иванов, в с. Манастир е учителствувал през 1901 година и Николай Вранчев от с. Устово, Смолянско.


   


    През 1903 година в Манастир учителствувал Христо Маджев от Самоков, заместен следната година от Иван Рускок oт с. Хвойна. През 1911 година дошла нова учителка — Мария Кисьова от Пазарджик, заместена следната година от Марийка Михайлова от София. На мястото на Михайлова преz 1913 година се върнал, за голяма радост на селяните, старият даскал Георги Иванов и останал до 1919 година. След това се изреждат много учители, от които по-дълго време са учителствували родените в Манастир Никола Т. Стойчев, Струnчев и Пею К. Панов — дългогодишен директор на училището, който направи твърде много за неговото обзавеждане и издигане на образователното му и възпитателно равнище.


   


    Пощата в с. Манастир е открита на 1 декември 1920 година. До 1900 година кореспонденцията се е пренасяла от Чепеларе с куриер — веднъж на седмицата. След 1900 година — три пъти седмично. Зимните виелици и преспите обърквали често „разписанието” на манастирската поща. Куриерът закъснявал понякога с десетина дни. Премеждията и подвизите на тия междуселски куриери не могат да бъдат описани в няколко страници.


   


    При земеделското управление през 1920 година една от инициативите на кмета на манастирската община Славчо Дичев е откриването на т. п. станция. След много административни перипетии, делегации, молби и заявления, събрания и заседания Министерството на пощите се съгласило да открие т. п. станция в Манастир, при условие да отпусне материалите, а населението да извърши работата по добиването и набиването на телефонните стълбове. Това обществено начинание било подето с ентусиазъм и само за няколко месеца линията Манастир—Петково била построена. В навечерието на 1920 тодина, през м. декември, от Манастир били подадени първите телеграми.


   


    Любопитно е да се отбележи, че имало хора, които подавали дневно по три-четири телеграми до разни свои роднини в Старозагорско и Пловдивско, за да се убедят, че са наистина свързани със света. Голямо възхищение предизвикали и първите телефонни разговори. Зашеметени от представата за голямото разстояние, което преодоляват, хората викат по такъв начин на телефонната слушалка, че прозорците на новата малка поща се полюлявали и звънтели. Месеци подред старите се събирали пред пощата и присъствувайки на тия гръмогласни телефонни разговори, оживено коментирали. Някои от тях надничали и през прозореца, за да видят как се „бият телеграмите”, и дълго съзерцавали тракането на чудния телеграф, който свързва манастирските пущинаци със света.


   



   


    12. БОРБИ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ („комитликя” и Балканската война)


   


    Преди да говорим за четниците във и около Манастир, няколко думи за хайдутството, или още по-точно — за преданията около хайдутството. Тези предания в Манастир и Давидково се отнасят до един легендарен хайдутин — Караджата, възпят в преизвестната родопска песен „Караджа и Каракадия”. Родопският етнограф и общественик Стою Шишков публикува един исторически разказ около тази песен, в който твърди, че възпяваният Караджа войвода е от Ахъчелебийско, богат скотовъдец и кехая. Той имал под надзора си 400 овце, от които половината на една чепеларска вдовица. През една люта зима всичките му овце измрели „докрак”. Като нямал с какво да заплати на вдовицата, отчаяният Караджа събрал двайсетина души деликанлии като него и на тая дружина станал войвода. По същото време в Смолян живеел един богат българин мохамеданин — Кара кадия, който се опитал с измама да зарови Караджата. За да отмъсти на Кара кадия, разгневеният войвода пленил двамата му синове и поискал откуп „ечкиня кожя алтъне” [1]. Шишков посочва в подкрепа на тоя разказ многото наименования на Караджово име в околностите на Смолян — Караджов баир, Караджови друме, Караджов камък, Караджова вода, Караджова дупка и т. н.


   


    П. А. Маринов и В. Димитров твърдят в книгата „Петдесет години Проглед”, че Караджа войвода е имал работа не с някакъв българин мохамеданин от Смолян, а с основателя на с. Соколовци — Шахонат, наречен заради черния цвят на лицето си Кара кадия. Караджа поискал веднъж от своя соколовски жител подслон, но Шахонат го „напъдил” и предизвикал с това гнева на Караджа, който отвлякъл синовете му и поискал срещу тях споменаваната в песента „мечкиня кожя алтъне” .


   


    Видяхме, че и в подножието на Чилтепе има местност Караджовата вода. В с. Мостово има също канари, които се наричат Караджов камък, има и в Давидково Караджов камък Това е дало повод на П. Делирадев да твърди, че Караджата е от Давидково. Трябва да добавим, че Караджов камък има и в околността на село Яврово, Пловдивско, и край Ситово и Добралък, тъй че въпросът с тоя подозрително популярен Караджа става още по-неясен. Съществувал ли е той изобщо или е някакъв митичен образ, събрал като във фокус хорските възхищения и въжделения — на това точен отговор не можем да дадем. Във всеки случай ние ще се спреме накратко върху местните предания за Караджа войвода с надежда, че поне малко ще улесним оня, който се заеме някога с изследването на Караджата или „Караджовия” мит.


   


    Едно давидковско предание говори, че Караджа върлувал около Чилтепе (Караджовата вода, чешма). Той направил калдъръма в тази местност, както вече споменахме, и там причакал веднъж хазната, та и́ отнел „тежки товари злато”. Тоя обир предизвикал ожесточена гонитба. Караджа закопал имането някъде между Чилтепе и Енихан, след това убил две циганки, та заровил и тях, за маскировка. За да не намерят дирите му, хитрият Караджа наредил да подковат конете обратно, а и хората му да обуят цървулите си също така обратно, та преследвачите да ги гонят в обратна посока. Мястото, където били закопани циганките — на седловината близо до Йозкаба, и досега се нарича Гробът.


   


    Друго местно предание перифразира една твърде банална приказка, в която се твърди, че двамата калайджии от село Петково при своите печалбарски странствувания проникнали чак до Ибсала в Турция. Там срещнали някакъв белобрад старец, който ги питал откъде са. Като научил, че селото им е близо до Чилтепе, той им казал, че между Енихан и Чилтепе има два гроба и в единия било заровено имане. „Изкопайте го, за да споминате дядо си Караджа!” Гурбетчиите, като се върнали, се наговорили да разкопаят гробовете, но единият извършил това сам, без другият да знае, и присвоил закопаното от Караджа войвода злато. Съдбата, разбира се, не останала безучастна към такава подлост и го „черптисало”, побъркал се.


   


    Малко по-земно и жизнено е преданието, което ни е разказано от дядо Атанас от с. Орешец. Караджа войвода ходил с петнайсет души по Суладско, Кръстов и Узуналан. Между тия петнайсет души имало и две девойки — хайдуткини, които никой не посмявал да закача. Не щеш ли — една от девойките забременяла. Узнавайки за това позорно нещо, Караджа поискал да накаже виновния хайдутин, но последният своевременно успял да побегне и намерил убежище в махалата Бьолмедже. Там негови ятаци го укрили. Все пак Караджа научил, че мизерникът е там, и поискал от селяните да му го предадат. Те отказали. Тогава Караджа нахлул със своите хайдути в селото. Като се намерил в опасност, „съгрешилият” хайдутин почнал да бяга, но бил застигнат от войводата и на място разсечен. За наказание Бьолмедже било запалено. Мястото, където е било то, се нарича сега Юртища. Три километра далеч от него било заселено сегашното село Орешец. А ето най-сетне и давидовското предание за Караджа. През една тъмна нощ хайдушката чета на Караджа се натъкнала на въоръжени хора в местността Каркъма. Пропукали пушки, завързала се престрелка и двама от най-обичните на Караджа хайдути били убити. Войводата плакал над своите простреляни другари и се вричал, че ще хване убийците и ще им „удари чукалата” (ще ги кастрира), за да не остане помен от рода им. На заранта, когато съмнало, се разбрало, че няма никаква потеря. Караджовата чета се била с една друга хайдушка чета, водена от тримата братя Тринго, Прахо и Тодор, които по-сетне били амнистирани от султана и се заселили — Прахо и Тринго в Давидково, а Тодор — в Славейно (Карлуково).


     По всичко личи склонността към „романтизиране”, тъй ярко проявена в родопската народна песен, и в тоя случай е до принесла за обогатяване на Карджавойводовите легенди, които споменаваме не като исторически, а като фолклорен факт.


   


    С името на капитан Петко войвода е свързано едно драматично събитие в Давидково, което започнало твърде невинно: през август 1878 година трима капитан Петкови четници се явяват при овчарите на Саръ Исен от Давидково, които пасли овцете около Енихан, заявяват, че те са комити на капитан Петко и взимат десет овни за ядене. Несвикнали с хайдушките порядки на прочутия капитан, Саръ-Исеновите овчари се оплакват на стопанина, а стопанинът — на бинбашията в село Долащър (Загражден). Същия ден от Долащър била изведена потеря, която се отправила към Бахтерица. Там потераджиите очаквали да хванат Петко войвода или неговия ятак — Стоян кехая. През една тъмна нощ мандрата на Стоян кехая била обсадена, но нито войводата, нито кехаята се намерили там. Подложени на разпит, овчарите казвали, че за Петю войвода те за първи път чуват, че нито са го виждали, нито го знаят.


   


    След тая ялова засада аскерът се върнал в Долащър, а Стоянкехайовите овчари незабавно съобщили на заподозрения комитски ятак. Стоян кехая разбрал, че е бил „накован” от Саръ Исена и че в Давидково за него вече нямало живот. Няколко дни той се криел неизвестно къде, а след това взел една нощ семейството си и заминал за Габарево, Казанлъшко


   


    Като не могли да хванат Стоян кехая, турците арестували Тодор кехая от село Славейно — заподозрян и той, че е ятак на капитан Петко. Заведен бил в Смолян и затворен в едни стая на третия кат. Тодор кехая опитал да подкупи ключаря като му предложил 50 лири, за да го пусне, но турчинът не посмял: „За твоят кабахат пари не вървят, за тебе — въже!” — рекъл той. През нощта кехаята разпасал дългия си пояс, завързал го на черчевето на прозореца и се спуснал оттам. Поясът обаче се оказал къс и Тодор силничко тупнал на земята Караулът зачул тоя шум и се спуснал да хване беглеца, но българинът бил човек силен и сръчен — сдавил заптието като вълк, задушил го с една кърпа, взел му пушката и търтил да бяга, последван от стрелба и викове „теслим!”, „дур!”. Тодор кехая, разбира се, нямал никакво намерение да спира, прескачал дувари, газил през вади и градини и с бързината на вятъра се носел към съседната борова гора, която най-сетне го скрила от преследвачите.


   


    От Смолян Тодор кехая дошъл в Чилтепе. Там се срещнал със Стоян кехая и след това отишли заедно в Тополово, преспали в дома на Тодор Стефанов от Давидково, а на другия ден заминали за Габарево, където се установили на постоянно местожителство. Срещу няколко лири двама българомохамедански бабаити — Сурото Какалоску от Давидково и Жугата от Кършилъ (Виево), натоварили багажа на двамата кехаи, взели семействата им и ги завели чак в Габарево.


   


    Прогонването на двамата най-сигурни ятаци разгневило капитан Петко и той решил да отмъсти жестоко на Саръ Исена. Една вечер неговите четници заградили стадото му, вързали овчарите и цялото стадо от петстотин овце взели и закарали в горите. За това комитско дело капитан Петко имал и едно допълнително основание — че тези петстотин овце били „каурска яма”, награбена от башибозуците от български овчари при отстъплението на Сюлейманпашовата армия. След извършването на тая хайдушка реквизиция капитан Петко проводил такъв един „комитски хабер” на Саръ Исена, че той, според спомените на Коста Байрактаров, „втреперал баджаците” и уплашен зарад милия си животец, хич и не помислил да се оплаква на забитина в Долащър. Само на Гьоргоолу мухтарина веднъж се доверил, като съжалил, че барем един овен за курбанлък не му оставил комитският войвода.


   


    „Комитликя” в горите на Чилтепе и Енихан не свършил и след като заминал оттам Петко войвода. За революционното-движение в Смолянско, или както местните хора го наричат „комитликя”, е писано от други автори. Ние смятаме за излишно да преразказваме вече известни неща и ще се ограничим да предадем само някои характерни случки и събития от това знаменито време, доколкото засягат те Манастир и манастирски жители.


     13. ЧЕТНИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ КРАЙ СЕЛО МАНАСТИР


   


    „Комитското време” край Манастир започнало някак незабелязано и мирно още през 1899 година, когато в селото се появяват шест души „македонци”, водени от един попрегърбен около петдесетгодишен мъж, на име дядо Петър, родом от Баракли Джумая, Серско. Неговите другари се казвали Узун Георги, Димитър Арнаудов, Христо Арнаудов и някой си Наум. Установяването на тази група край Манастир станало по нареждане на началника на пункта на Македоно-одринската революционна организация в село Чепеларе Вълчо Сарафов през септември на 1899 година.


   


    Дядо Петър се препоръчал на манастирци за майстор бичкиджия. Най-напред той се опитал да направи бичкия в Кенандере, но след това се преместил в местността Сарпборун и там направил „бичкията”. Наивните манастирци наистина вярвали отначало, че кроткият дядо Петър е бичкиджия, но скоро забелязали, че в тази бичкия нито тече вода, нито се бичи. Бичкиджиите вместо да точат трионите, точели на брус ножове, вместо да правят дъски — правели фишеклици. Вместо да вършат работа, излежавали се на поляната край един черен бакър, в който се варело овнешко месо, и не обичали много-много да им дохаждат гости. Станало ясно, че бичкията е само прикритие, а бичкиджиите не са никакви бичкиджии, а четници. Едни от тях отворили дори кафене в селото, известно под името „Комитско кафене”. Там революционерите си правели срещите, заговаряли и крояли как да засилят организацията, откъде какви пари да вземат, там се навъртали и по-будните чепеларски младежи, които Сарафов вербувал за организацията, и се събирали куриерските нишки от задграничните български села. Революционната група бързо се увеличавала с емигранти от Ахъчелебийско, та станало нужда организацията да наеме стаичка в махалата Караманица.


   


    Думата „четници” в ушите на манастирци прозвучала кат небесна музика. За тия „натъртени” от Бекираговата роби хора шестимата брадати македонци им се видели като несравними юнаци и те поискали да се възползуват от тяхното присъствие, за да разчистят своите сметки с Ахмед ага — бинбашият.


    Покушението срещу Ахмед ага се организирало в началото на септември 1899 година. Комитите възложили на Ахмедаговия аргатин Стою Урумов да им обади кога ще бъде межията за косене ливадите на Енихан. На тази межия, както винаги, щял да присъствува и Ахмед. Комитският план предвиждал да го „причукат” именно там. След като научил кога ще бъде межията, Стою Урумов уведомил за това комитите. Четири души македонци и двама присъединили се към тях Манастирски жители — Начо Николов и Георги Стоев — Комитата — се отправили към Бекираговските ливади на Енихан, жив да пленят или да убият давудювския бинбашия.


   


    Денят бил ясен и хубав. Мъжете започнали да косят, а двама души ахчии току се навъртали около казана с „капаната” (вареното месо) и туряли сухи дърва в огъня. В разгара на коситбата ето че се задали на коне Ахмед и вечно придружаващият го Дели Асан. Те отишли право при казаните, оставили конете и седнали там. Шестимата „отмъстители”, залостени в храсталаците, очаквали да шавне Ахмед към косачите, за да го стрелят, но бинбашият предпочел мухабета с ахчиите. Към обед взело да превалява и откъм казаните се чул гласът на Дели Асана: „Комшулар, идвайте да пладноваме!” Станало ясно, че Ахмед няма да „шавне” че няма дори да стане, за да го видят. Един от македонците решил тогава да отиде сам при Ахмеда, като се „присурне незабелязан в калабалъка”. Скрил той оръжието под дрехата си и заедно с косаджиите се упътил към казаните, където се раздавал курбанът. Изглежда, че той не се е държал съвсем неутрално и спокойно, взирал се в посоката, където е бил Ахмед, и пробудил с това съмнение у давудювския българин мохамеданин Кощил Саида, който вървял зад македонеца. Кощил Саид забелязал дори и оръжието на нападателя, скрито под широката му връхна дреха, тъй че преди оня да се накани да стреля в Ахмеда, Кощила го „светнал” с вилата по врата. Македонецът едвам успял да се задържи прав, обърнал се и стрелял с револвера в Саид. Пропукали и другите комитски пушки и се чули викове да се предаде Ахмед, че инак всички ще бъдат избити. Вместо да се пръснат обаче, българите мохамедани се сгъстили около Ахмеда, въоръжените „чактисали” пищовите срещу комитите и се завързала престрелка. Двама от българите мохамедани били убити, няколко от тях, в това число и Ахмед — ранени. Настъпила олелия, а бинбашият се качил на коня и „отпратил”, съпроводен и от Дели Асана.


   


    Смятайки, че Ахмед е убит, комитите се изтеглили нагоре към височините на Енихан, а мохамеданите взели да се пръскат. Алармираният от престрелката турски граничен пост на Тузлата скоро довтасал, но не намерили нито един човек.


   


    Когато кроили убийството на Ахмеда, комитите никак не предвиждали страшните последици от това кърваво начинание. Раненият бинбашия заповядал да бъдат задържани всички подозрителни „болгаре” и в заптийската одая на конака се намерили на бърза ръка Ташо Стоянов, Стоян Ташев, Ангел Стоев, Стою Урумов, чичо му Христо, Георги и Никола Панайотови и Никола Вълчев — кехаята. Димо Стоянов и Захари Георгиев побягнали, щом научили, че Ахмед е ранен.


   


    Ташо Стоянов през нощта успял да избяга. Останалите 7 души под силен конвой били изпратени в Игридере и там на ново разпитвани и заплашвани и измъчвани цели четири месеца. Никой нищо не изказал, пък и не знаели. Следователят ги освободил с изключение на двамата Урумовци и невиновния в покушението Ангел Стоев. Ахмед твърдял, че те са комитските ятаци и върху тях продължавали да се сипят ругатни, упреци и удари. Заплашени от тия безогледни жестокости, затворниците решили да избягат. С помощта на чакмака си Христо Урумов започнал да пробива стената. Накопаният трошляк и пръст те пренасяли в джобовете до отходните места на кауша и така в продължение на един месец успели да пробият стената. Пръв направил опит да се измъкне Стою Урумов, но се оказал дебеличък за тясната дупка и бил забелязан от караула. Стражата се вдигнала и тревога, започнала стрелба в дупката и Стою с голяма мъка се вмъкнал отново в кауша. След разкриването на тоя опит за бягство тримата били изпратени в Гюмюрджинския затвор и там останали още една година, след което ги освободили по недоказаност. Ангел Стоев скоро починал от побоя, а Урумовци се завърнали в Давидково.


   


    Макар и оздравял от раната, Ахмед бинбашията не преставал да отмъщава на предполагаемите комитски ятаци. Внушено му било от доносчиците, че такива са Петър Иванов Терзиев и Тодор Г. Гаджалов и той решил да ги премахне. С тая задача били натоварени Сурото Кокалеску от Давидково, Орманлъ Махмуд, Ферадаголо от Лъджата и Геур Лиман от Чамлажа. Убийството трябвало да стане тайно и далече от Давидково, за да не бъде свързано с Ахмеда.


   


    На 21 октомври 1901 година Терзиев и Гаджалов тръгнали с ратаите си за Гюмюрджина, за да купуват стока. При Бял извор те били настигнати от наемните убийци, които ги подминали незабелязано и ги дочакали на връх Аладък, на 12 километра от Бял извор. Още с първия залп куршумите пронизали Петър Терзиев и той паднал мъртъв на земята. Душегубците се изправили, за да видят „свършена” ли е жертвата им, и тогава ратаят на Петра ги попитал: „Какво направихте бе, Рамадан?”, а те, за да не оставят свидетели, застреляли и него с втори залп.


   


    Тодор Гаджалов се спасил като по чудо, защото на излизане от Бял извор заранта той решил да се отбие през с. Узундере, където имал някаква работа, с условие да се чакат с Петра в хана при село Кирили. Така, без да знае, той избягнал явната смърт. Научавайки за смъртта на своя другар, Гаджалов помолил егридеренския каймакамин за разрешение да пренесе тялото на Терзиев в Давидково. По внушение на четниците там било извършено голямо погребение с много шум и много речи. Ахмед съжалявал привидно за тоя „хаталък” с Петра и се правел загрижен за неговите наследници. Турският военен лекар в Игридере — Садък бей, който лекувал раните на Ахмед бинбашия и знаел всичките му кроежи против българите, в пристъп на човещина разкрил на Гаджалов пъклените замисли на Ахмеда и го посъветвал незабавно да бяга от Давидково. Гаджалов обаче дочакал погребението и чак след това решил да напусне родното си село. Закупил имота на Мериф ага от Балкан махле, но пак не се изселил.


   


    Завръщането на двамата Урумовци от Гюмюрджинския затвор подействувало на Ахмеда влудяващо. Решено било тайното им погубваме и традиционният джелатин Сурото отново бил натоварен с тая поверителна задача. За щастие този път заговорът бил разкрит от хаджийката — първата жена на Сурото, българка мохамеданка от рода на Русинчови, която знаела, види се, своя български „корен” и овреме предупредила Христо Урумов, че се канят да го „салдисат”. Без да се мае, Христо идва в Балкан махала, намира българина мохамеданин Ахмед и му предлага да си сменят имота и къщите. Ахмед приема само за няколко часа и Христо Урумов се преселва в съседната на с. Манастир Балкан махала.


     Хаджийката не успяла да научи, че на Сурото е платено „салдисването” (затриването) и на Стою Урумов. Той бе друго е щял да бъде умъртвен, ако не подействувал и тук слепият случай. Една заран Стою натоварил оралото и се отправил да оре в местността Кьороолова бичкия. Като пристигнал там, текнало му да остави аргатина, за да оре, пък той заминал с мулето в Гърковица да събира лескови прът за кацарски обръчи. Преди да тръгне, Стою оставил на аргатина си кебето, за да се завива през нощта (нивата била голяма и трябвало да се преспи). Събирал Стою лескови пръти, натоварил ги, закарал ги на баща си в Манастир, където преспал, и заранта се върнал на Кьороолова бичкия. Изненадал се, като видял, че воловете са още вързани. Изненадата била заменена с ужас, когато намерил край загасналото огнище аргатина си мъртъв, потънал в кръв. На стотина крачки от лобното място той открил и утъпкано местице, откъдето се прицелил Сурото. На другия ден Стою Урумов посъбрал каквото имал у дома, натоварил го на мулето и се преселил при баща си в Манастир.


   


    Покушението срещу Ахмед бинбашия не минало безнаказано и за манастирци. Давидковският първенец се досещал откъде духа комитският вятър и скоро в Манастир почувствували неговото отмъщение. Една банда, подсторена от Ахмеда, възглавявана от споменатия Орманлъ Махмуд и Кокалеското Суро, започнала редовно да преминава границата и да отвлича добитък. За две-три години били откраднати 28 мулета. За бедните манастирци това било истинска съсипия. Ловките разбойници на два пъти нападали стадото на братя Куртеви в местността Лъките, но не успели нищо да задигнат. След известно време те го нападнали за трети път и успели да заделят около стотина овце. Овчарят Шарифоолу овреме съобщил в Манастир. Въоръжени селяни настигнали крадците в местността Гьоля и ги заставили да изоставят плячката.


   


    След раняването на Ахмед четицата на дядо Петър се увеличила с нови хора — повечето бежанци от Горноджумайско. Четниците преминавали често границата и за дълго се губели в турска територия. Само един от тях оставал да пази „бичкията”.


     Присъствието на върховистката революционна организация започнало все повече да се усеща: организирано било нападение край Смолян върху известния българомохамедански богаташ и първенец Сиври паша, но вместо него бил ранен посиненикът му хаджи Нурия. Това имало за последствие масови арести между българите в Ахъчелебийско. Нападнат бил хаджи Салих от с. Райково, заредили се наказателни акции върху шпиони и предатели. Извършил се опит да се плени за откуп Исеин паша от Енуздере. По-състоятелните ахъчелебийски първенци били заставени да помагат с пари, но парите все не стигали и затова през лятото на 1901 година пунктовото ръководство замислило да вземе от турска територия едно цяло стадо ялови овце, което да продаде в България и с получените средства да си набави оръжие. Тази „операция” била възложена на македонската четица на дядо Петър. Тя спряла своето внимание върху стадото на отманлийския ага, което идвало от Гюмюрджинско на летуване в планината Бахтерица. Кехая на това стадо бил Стою Цветински от село Долно Дерекьой. Стою не за първи път имал работа с комитите, които неведнъж се явявали при него и неведнъж му искали брави за чеверме. Ето защо, преди още да настъпи обичайното време, той изпратил яловите брави (йозът) на „гизльо” (зимуване) в Гюмюрджинско. Без да знаят тези маневри на кехаята, четниците изпратили двама души, за да поискат уж две-три овце за чеверме. Спокоен, че яловите овце били вече на безопасно място, а четниците са само двама, Стою кехая грубо им отказал. „Тогава дай ни малко сирене и масло да се нахраним!” — помолили го четниците, когато разбрали, че яловото стадо не е там. „Ако даваше Стою кехая всекиму масло и сирене, нямаше да чува Бахтерица” — троснато им отговорил Стою. И ги изпратил без нищо. Двамата четници се върнали при другарите си и предали какво им е рекъл Стою кехая. На глада и умората тези груби думи на кехаята паднали като масло в огън и тозчас малката четица решава да задигне цялото стадо. Четата била разделена на три части: двете се насочили към съседните турски постове, а третата отишла на мандрата, разгонила овчарите и подбрала към българската граница цялото стадо, деветстотин дойни овце. Турските постове на Крушева чука и Тузлата дочули стрелбата в Бахтерица и започнали да се притичват на помощ, по срещнали пушечния огън на четнишката засада и били парализирани. До другата заран цялото стадо осъмнало на българска територия, западно от Енихан, до манастирската мандра. Тоя ден четниците опекли двадесет чевермета. На следващия ден стадото било придвижено към Сарпборун и Ахматица. Оттам през Каракус било докарано в Караманица, а след това през Рожен и Бобово хилядата овце се озовали в землището на село Стойките. Четниците, повече бивши овчари, пасли овцете по пътя и ги доили, варили „куркмач”, клали и пекли чевермета, докато стигнали в подножието на Карлък, в околностите на селата Гела и Сулиша. Там имало най-широка „йория” за пасене на овце, местността била отстранена от пътища, та имало възможност не само спокойно да се пасе стадото, но и да се направи хайдушка мандра с помощта на местни овчари. Една мандра без рабош и кутлове, където се яло и раздавало и разпилявало мляко и сирене без сметка.


   


    Хилядното стадо вързало комитските ръце и мандраджилъкът взел да им дотяга. Втръснало им се и сиренето и маслото, и чеверметата, а и станало вече ясно, че започва търсенето на овцете. Тогава комитите решили да ги изколят и направят на създърма и пастърма. Но за тая работа се искали товари сол — откъде? Тогава те решават да колят, да раздават и ядат. По 20—30 овце на ден се одирали и пращали на революционния щаб, временно наместен поради опасност от преследване в Самарджицките колиби. Пращали се товара клани овце в Пловдив, Станимака и Чепеларе, и навсякъде имало „свои” хора. Но хилядото овце лесно се не свършвали, та се обявила и продажба на „живо”. По за четири-пет лева всеки можел да си купи от тези пленени агови овце. Селяните от Гела, Сулиша и Стойките се възползували от тая „яма” и прибрали от комитите изостаналите, неизклани овце, след което мандрата била съборена и следите на „аферата” най-старателно заличени. И тъкмо навреме, защото оплакването на Стою кехая достигнало в Цариград и българското правителство било заставено по дипломатически път да даде съдействие за издирването на завлеченото стадо. Една смесена комисия заедно със Стою кехая започнала издирването, но безуспешно. Търсенето продължило през цялата зима. Установило се, че овцете били продавани от четника Бечо Гоздев. Против него било заведено дело пред Пловдивския окръжен съд, но по „недоказаност” то било прекратено. На Стою кехая разрешили да ходи по всички села и където познае крадени овце, да си ги вземе. По този начин той събрал 170 брави, които закарал на отманлийския ага. С това „аферата” с овцете се приключила, като на четниците останало името „чевермеджийте”.


   


    „Аферата” приключила за българите, но не и за турците, които решили да си отмъстят по същия начин, т. е. като заграбят стадо български овце с помощта на турската гранична стража, находища се над Манастир. Обстоятелствата така се стекли, че невинна жертва на турското отмъщение станал мирният манастирски жител Никола Георгиев Куртев. На този кротък човек било съдено да заплати строшените „чевермеджийски грънци”. Ето при какви обстоятелства: Никола заедно с братята си имали тупавица, където манастирските жители си валяли абите. Недалече от тупавицата, в местността Лъките бил ятякът (кошарата) на манастирското селско стадо, което пасял българинът мохамеданин Ариф Шерифоолу, родом от Старково, „качек” (дезертьор) от турската армия. Да се завлече стадото, да се отмъсти на „кавурите”, едновременно с това на Шерифоолу — дезертьора — ето какво замислили турските постове зад Чилтепе:


   


    Една нощ те се спущат към „ятяка” да го заграждат, но кучетата се разлайват. Никола Куртев, комуто било ред да пази тупавиците, дочул ожесточения кучи лай, грабнал мартинката и се спуснал към кошарата, като гръмнал един-два пъти в посока на шума. Нападателите се разбягали, усмирили се кучетата и тишината се възстановила. Никола пак се върнал в тупавицата, но я заварил обрана: докато тичал той към стадото, нарочна група от нападателите пребъркала тупавицата и задигнала къде каквото намерила.


   


    Турците разбрали, че за да вземат стадото, трябва преди това да се справят с пазача на тупавицата, и не закъснели отново да я нападнат. Една нощ, както си дремел, Никола усетил изведнъж, че тупавицата е спряла. Скочил моментално и загасил фенера, погледнал тогава през пролуките и забелязал, че горе, на „гребените” (където водата се влива във варадя) има хора с фесове и пушки. Откачил мартината от дувара и гръмнал в турците. Някой изохкал, чуло се тупурдия и „фесовете” изчезнали в тъмнината. На сутринта на същото място, край варадя Колю намерил кръв. По кръвта проследил, че нападателите пресекли границата при местността Гьоля. Двете последователни несполуки не отчаяли турците и те не забавили третото си нападение. Този път дошли денно време, когато селското стадо пасло под спомена-
тата местност Гьоля. Овчарят си посвирвал с гайдуницата и нищо лошо не очаквал, когато се задали неочаквано неколцина въоръжени манафи и заслизали бързо към овцете с цел да ги заградят. Ширифоолу се опитал да „съшика” овцете след себе си като за кърмило, но не успял, стрелял веднъж с пищова си, почнал да бяга и гръмогласно да вика „Овцете откараха-а-а-а-а, отидоха овцете!”


   


    Манастирци чули гърмежа и виковете на Шерифоолу. Камбаната моментално забила тревога, засъбирали се хора, кои с пушка, кой с брадва, и бързо се затичали нагоре към Гьол, застигнали стадото и го върнали. Никола Куртев също чул гърмежите и виковете и също се притекъл с маришката си на помощ, но като по-стар и мъчноподвижен, изостанал и не забелязал кога стадото се върнало. Когато стигнал границата и забелязал, че никого няма, той оставил пушката си настрана, седнал и запалил цигара, да си отдъхне. Но ето че както си пушел и тананикал (той бил гайдаджия и обичал да си попява и посвирва), задали се откъм Капаклъбунар трима турски граничари, манафи. Те вървели с пушки на рамо, един зад друг. Пръв ги забелязал Никола, но помислил, че ще минат и подминат, а и не му се искало да стреля, защото — както сетне разправял той — първият, дето ги водел, имал брада и ако стрелял в него, децата му щели сираци да останат. Той ги пожалил, но те него не пожалили: хвърлили се неочаквано върху него и го вързали. Закарали го на поста, оттам — в Ардино. Няколко дена го разпитвали и като не намерили вина, освободили го да си върви. Колю си тръгнал, но на входа го срещнал давудювският Ахмед ага. Тоя заклет душманин на манастирци представил Коля пред каймакамина като най-заклет комита. Нищо неподозиращият Никола Куртев бил застигнат от заптиите, вързан отново и пратен в Одринския затвор. Там бил съден и осъден „юс бир сене” (сто и една години) затвор. И все пак късметът на Никола Куртев проработил, макар със закъснение: амнистията след Илинденското въстание разковала и неговите пранги и той жив и здрав се върнал пак на тупавицата си в село Манастир.


   


    Чевермеджийските подвизи на Петровата четица, като предизвикали дипломатически конфликт с Турция, допринесли твърде много за правителственото решение да се разтурят нелегалните чети на територията на България. Много четници били интернирани, а някои от тях, Даракчият и други, станали полицаи и се заели с преследването на бившите си другари. Началникът на пункта Вълчо Антонов, наричан още Сеченката, заминал за Хасково и Върховисткият революционен пункт в Чепеларе престанал да съществува. Но дядо Петър останал. Заедно с неколцина свои четници той отново се установил в бичкията край село Манастир, като си казвал, че този път наистина изоставя рязането на турски глави, за да реже чамови дъски за каци.


   


    Две думи, за да завършим с „върховисткия период” на дядо Петковата чета. Като махнем патриотарската глазура, наслоена върху тези отколешни събития, и трезво преценим действията на тази чета, ще се види, че революционното отстъпва на старите хайдушки, да не кажем, хайдутски похвати. Вместо да облекчат положението на българското население в Турско, те още повече го влошават. Те предизвикват репресии, без да могат да ги предотвратят или отбият с революционния замах и съкрушителния авторитет на един Петко войвода. Най-лекомислено се съгласяват да „пречукат” Ахмеда, а след това се оттеглят в Имарецкото и спокойно си пекат чевермета, докато разкарват техните сподвижиици от кауш на кауш и трошат кокалите им но занданите.


   


   


    Деветстотин и втора година минала в пилене на триони, бичене на дъски и ядене на качамак. През деветстотин и трета из Чепеларско духнал нов революционен повей, този път не откъм Върховистката, а откъм Вътрешната революционна организация. В Чепеларе дошъл Гоце Делчев, заобиколил района и установил ново ръководство начело със славейновския учител Пею Шишманов, който възглавява революционната организация в този край.


   


    Пею Шишманов е местен, роден в Славейно, следвал военното училище заедно с Гоце Делчев, но го напуснал и се върнал да учителствува в родното си село, където през 1901 година създава тайна организация. След като възглавява Чепеларския революционен пункт, той го премества в Славейно, откъдето се набират и повечето четници, но всъщност седалището на пункта не е в Славейио, а в бичкията на Колю хаджи Петров в местността Имаретдере, край село Манастир. Заедно с тази промяна и Манастир придобива едно по-особено значение за революционната организация, като най-близко свободно село до границата, което служи както за снабдяване, така и за убежище на четата и нейните ръководители.


     Без да се впущаме в подробности, които са извън обсега на тази книга, ще отбележим накратко действията на Пею-Шишмановата чета, доколкото са свързани те със село Манастир. Новата революционна дейност започва с установяване на връзките, организиране на куриерските канали, вербуване на четници, ушиване революционно знаме и доставка на оръжие. В Пловдив се изливат бомби, зареждат се от пиротехника на четата Таню Стоев и се складират в Манастир. В Манастир пристигат и пушки. Домовете на Кара Иван и Т. Вълчоолу се превръщат в арсенали на Шишмановата чета. Духът е на висота, желанието за подвизи — голямо. Четниците решават да заявят на турците своето присъствие и вземат решение да се нападне турската митница Каракулас. Обсажда се постът, открива се пушечен огън от двете страни, който алармира турската застава в с. Долащър и оттам при стигат подкрепления. Видели се натясно, четниците отстъпват в съседните гори, а турските граничари срещат привлечените от престрелката български граничари, командувани от началника на пограничната рота капитан Андреев. Насмалко да избухне повсеместна престрелка, но българският капитан и турският юзбашия влизат в преговори и успяват да предотвратят въоръжено сблъскване.


   


    Преди още да настъпи пролетта, дядо Петър отново зарязва бичкията (за кой ли път) и около него започват да се събират четници от разни краища. Бичкията край Манастир е тясна да побере тия мълчаливи и брадати люде, които идват неизвестно откъде, та става нужда да се „разквартируват” по съседните колиби и къшли. Лятото на 1903 година организацията посрещнала с двеста въоръжени четника, между тях и няколко жени-четнички.


   


    На Каракус се водят военни занятия, стрелби се „произвеждат”, тревоги се дигат за пробване на революционния кураж и, разбира се, всички говорят за предстоящото въстание, което завинаги ще реши съдбата на поробените български краища.


   


    Междувременно четниците вземат решение да разчистят една своя сметка с новия граничен капитан Пенчев — събитие, което се разиграва също така в околностите на Манастир под върха Чилтепе. Капитанът е провинен в това, че спазвайки официалните нареждания, пречи на комитите свободно да преминават границата. Пею Шишманов му устройва засада при Капаклъбунар. Капитанът обикалял границата, придружен от своята охрана. Трима войници вървели доста напред от капитана, а той — след тях, качен на кон, весело си подсвирквал. Четниците пропуснали охраната, а когато капитанът ги наближил, изрипнали напреде му с насочени пушки и му извикали да кротува. Стреснатият капитан не оказал съпротива и бил завлечен навътре в гората, където Пею Шишманов го заплашил, че ако продължи да пречи, ще го нарежат на парчета. Капитанът обещал, но когато на другия ден той минал през същото място и забелязал, че зад кладите се крият четници, заповядал на войниците да открият огън. За да се избегне разправията с този упорит и честолюбив капитан, Шишманов телеграфирал на македонските водачи в София Сарафов и Гарванов да уредят преместването му. Това наистина било извършено. Преместен някъде към Батак, капитан Пенчев се поболял от преживените вълнения и починал.


   


    При обявяването на Преображенското въстание в Странджа четата развява знамената и се отправя към Ахъчелебийско, като старателно се прикрива, за да не бъде забелязана. По височините на Сакарка, Кралюв камен, по върховете между Хасовица и Райково кръстосват нейните поделения няколко дни, след което се завръщат гладни, дрипави и недоспали пак в Имаретдере. Защо не влиза четата в бой, когато в Странджа въстанието вече кипи? Защо е изчаквала, от какво се е предпазвала? Това са въпроси, които тепърва ще изискват точен отговор и разяснение. След това завръщане опиянението преминава, четниците се разотиват по своята работа, още повече правителството също взима мерки против тях и в Имаретдере остава да се подвизава под върховното ръководство на Пею Шишманов една неголяма група, в това число „арамиите” на дядо Петър. След кървавото потушаване на Илинденското и Преображенското въстание революционните кроежи на четата не отивали по-далече от това да сплашват турците, за да не притискат раята. За авторитета на четата сред ахъчелебийските аги говори фактът, че през 1904 година били завлечени общо около 200 броя ялови овце от стадата на турските аги в село Кършилъ (Виево), без никой от тях да направи оплакване до властите. Тези овце били направени на пастърма и създърма и с тях преживели четниците през зимата. През следващата — 1905 година, по заръка на войводата Пею Шишманов турските аги от село Еркюприя проводили току-речи драговолно 30 тлъсти еркича за прехранването на четниците.


   


    За разлика от Вълчо Антонов Сеченката, който винаги налитал на рязане, без да държи сметка за хала на местното беззащитно население, Пею Шишманов бил много предпазлив и предпочитал да застрашава и заплашва, да респектира и вразумява, вместо безогледно да тероризира с калъча. А когато наистина трябвало да се прибегне до „калъча”, той извършвал работата с безкрайна предпазливост. Такъв е случаят с убийството на Пантата — един от най-злонравните турци в Ардински район, който шпионирал четата и преследвал нейните ятаци. Наказателна група от петима души, водени от помощник-войводата П. Манджуков, минали границата и се отправили за Ардинско, където около две недели дебнали този Панта, докато най-сетне му направили засада и го „пречукали” в местността Катраница, когато се връщал от пазар. „Работата” била така майсторски извършена, че властта не се и усъмнила това да е комитско дело.


   


    Със същата предпазливост бил премахнат и Мехмед Дели Еминов, наемател на десятъка (ондалъка) в района на село Виево, който бил мразен поради жестокостта и грабежите си над раята еднакво от българи мохамедани и от християни. Даже Адилаа, бившият къраагас в този район и Пеюв дост, също давал мнение тоя звяр да се „очисти”. За да не съ буди никакво подозрение, Пею Шишманов наредил това да се извърши, когато Мехмед отива към Гюмюрджина. Така и било направено. Когато минавал край село Буково, Ардинско изтрещели няколко пушки и Мехмед Дели Еминов паднал мъртъв, без да гъкне. После го и обрали, за да мине и това убийство върху сметката на местните българи мохамедани разбойници.


   


    С каква осторожност действувал Пею Шишманов в такива случаи, се вижда и от случая с убийството на Сали Мехмед от Върбина (Сойчук), също наемател на десятъка, притеснител и грабител. Той бил човек на Исеин паша от Енуздере, поддържал връзки с влиятелни турци и се чувствувал и сигурен, и силен да прави каквото си иска. За неговото „очистване” четниците изчакали да отиде той на Станимашкия катър панаир. Когато заедно със сина на едни влиятелен турчин от Ардино Сали Мехмед тръгнал да се връща, на


    Хин кая четата го причакала и двамата спътници били пленени. Довели ги край Манастир, след това ги прехвърлили към Сарпборун, а сетне извили към Имаретдере и Ахматица, където цяла една седмица пленниците преживели сред комитите. Уплахата на Сали Мехмеда минала, той влезнал в разговор със своите похитители, като им предложил да даде огромен откуп. Имало хора в четата, които се доста съблазнили от Сали-Мехмедовите лири, но Пею Шишманов, който знаел последиците от аферата с хаджи Нури (сто души затворени в Одрин и триста души бити, разкарвани и триста майки разплакани), изпратил лирите по дяволите и наредил на дядо Петър да изпълни комитската присъда над двамата задържани. Дядо Петър ги уж повел към с. Върбина, за да се споразумеят там за откупа, и но пътя им „теглил ножа”. Заровил ги сетне и ги затрупал така, че никой нищо не подозрял.


   


    Това са и по-главните събития в четата от 1903 до 1906 година. След Хуриета четата се разтурила. Пею Шишманов престанал да бъде войвода, преселил се в Манастир, а сетне в Станимака и се отдал на мирен живот.


   


    Ако преценяваме революционната дейност на Пею-Шишмановата чета по отрязаните турски глави, по извършените нападения и покушения, ще намерим, че тя е прекалено мирна в сравнение с дейността на върховисткия началник Вълчо Антонов. При едно сериозно вглеждане обаче в нещата ще се види, че истинският народен защитник и войвода е Пею Шишманов, а Вълчо Антонов е само един своеглав конспиратор, който не държи никаква сметка за последиците от своите действия. Той развърта калъча, без да мисли, че подхвърля беззащитното население, своите съчувственици и ятаци на смъртна опасност, докато Пею държи тоя калъч вдигнат и готов за удар, което вразумява не един или двама посечени, а триста и двама непрокопсаници като тях, които могат да очакват удар всяка минута.


   


    Ето защо сред населението Пею Шишманов е оставил чудесни спомени като умен, спокоен и човечен мъж, който немалко е допринесъл за облекчаване робската съдба на среднородопското население в Турско.


   


    Освен Коста Байрактаров, от манастирските жители в Шишмановата чета е участвувал и Стойчо Колев Патричката от с. Славейно (преселен в Манастир през 1905 година). Стойчо
Колев изпълнявал длъжността „водач” и често преминавал границата, за да изпълнява войводските поръчения. При едни такова преминаване той бил забелязан от „манафите” на турския пост и те се спуснали да го преследват. Стойчо ударил през гората и оставил далече зад себе си преследвачите, но излизайки на поляната в местността Сърнето, неочаквано се натъкнал на засада и бил заловен. Закарали го на поста. Стойчо оставили в един ъгъл, докато конвойните се оправят за път, а останалите започнали да се веселят под звуците на една тамбура. Стойчо, който бил много добър свирджия на тамбура, поискал от манафите позволение да им посвири той. Взел тамбурата, засвирил и те занемели от възхищение. След това обърнал на хоро и така разиграл манафите, че те изпохапали от умора и станали вир-вода.


   


    Доволни, че тъй чудесно ги е развеселил и разиграл, те освободили Стойча да си върви, дали му на това отгоре тютюн, сварили му кафе и му заръчали, когато поиска, всякога да им отива на гости, за да поиграват.


     Нашето описание на „комитликя” ще завършим с няколко думи за края на Ахмеда бинбашият, чието име тъй често споменавахме досега. През 1899 година Бекир ага се поминал и Ахмед наследил неговите имоти и богатства. Ахмед е бил, тъй да се каже, на върха на своето благополучие и могъщество: враговете му били съсипани и прогонени зад пределите на Турция, изплашеното население кротувало и безропотно се подчинявало на неговите разпоредби и прищевки. Осемстотин души „хаскер” от граничната застава държал той под своята команда и пет пари не давал за неколцината „едепсизе”, които разваляли от време на време рахатлъка на пограничната му стража.


   


    Краят на това блажено „бинбашийско време” настанал през октомври 1912 година. При настъплението на българските военни части той побягнал заедно със своите гранични войници и спрял чак в Гюмюрджина, надявайки се, че дотам българските бойници няма да стигнат. Но ето че една заран като гръм от ясно небе се разнесла новината, че български войници патрулират край града. Скрилият се в една къща давудювеки господар, щом забелязал сивите български фуражки преоблякъл се и тръгнал под прикритието на нощта към Портолагос, достигнал Енидже, прегазил реката Карасу и се на станил в Саръшабан. Изтощен от страхове, ядове и глад, заболял от дизентерия и там починал тоя последен среднородопски феодал, захвърлен под един сайвант за сушене на тютюн.


  Балканската война през 1912 година е за родопското население освободителна война. Освободителна е тя и за подложеното на бандитски репресии гранично село Манастир, което изнемогваше под „тежестта” на неспокойната турско-българска межда. Балканската война започва от Манастирско землище и завършва горе-долу там. Тя влезе в историята на селото не косвено, като едно съдбоносно национално събитие, а пряко и заслужава поради това да отделим в нашата книга мъничко място и за нея.


   


    Балканската война е описана и „преописана” в много военни и граждански съчинения. Действието на всяка рота и полурота е точно отбелязано, знаят се броят на щиковете, на жертвите, на пленените. Начертани са в подробни схеми боевете и маршрутите, тъй че в това отношение няма какво ново да прибавим. Балканската война е обаче не само един барутен взрив, а преди всичко психологически, патриотически взрив. Натисканата в продължение на петстотин и четиридесет години национална пружина през октомври 1912 година беше изведнъж освободена и тя шибна „турчина” със страшна сила. Това голямо и важно нещо в Балканската освободителна война не се чувствува в задръстените с артилерийска и пушечна статистика военни съчинения. Там не се усеща нито възхитителният патриотически порив, нито настъпилата след това ужасна депресия в духа на войската, когато освободителният етап във войната преминава и победоносните български полкове биват хвърлени от Фердинанда в сръбско-българската военна авантюра. Личните впечатления в това отношение са много попълни, по-жизнени, да не кажем много по-точни, и затова ние ще си позволим да предадем