14. СПОМЕН НА СЛАВЧО ДИЧЕВ ЗА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
„При обявяването на войната аз бях мобилизиран в запаса на армията и пратен по граничния пост Кумините, западно от Имаретдере. Това беше междинен пост с 5 души, началствувани от подофицера Коленцов от с. Тополово. Преди да се съобщи, че войната е обявена, срещу 5 октомври 1912 година почнаха да се чуват топовни гърмежи откъм Мустафа паша (Свиленград). След това се зачуха гърмежи откъм Тъмръш, все по близо и по-близо, а към обед се обадиха планински оръдия от Караманджа. Всички войници от нашия пост се радвахме, че най-сетне дойде часът за разплата.
Към обед забелязахме да идват срещу нас група войници от турския пост. Изскокнахме от землянката и почнахме огън петима срещу петстотин. Обади се и българският пост от Имаретдере.
Престрелката продължи до вечерта. Командирът на пограничната рота, капитан Михайлов, пристигна от Манастир задъхан, поздрави войниците и им каза, че тука е важен стратегически пункт и има опасност турците да се опитат да го заемат. Докато да отговори подофицерът, войниците в един глас извикаха, че докато има жив, един жив между нас, няма да пуснем турски крак да стъпи в окопите.
Към 12 часа полунощ пристигна заповед да атакуваме турски пост пред нас. Приближихме пълзешком (два междинни поста по петдесет души и четници десетина). От турския пост не се обади никой. Хвърлихме бомба в поста — пак мълчание. Влязохме там и го намерихме изоставен. Огънят незагаснал, всичко разхвърляно, току-що бяха напуснали и побягнали турските манафи. Задигнали бяха само военното снаряжение. Всички запаси — брашно, захар, зехтин, кафе бяха в поста. Това беше първата плячка.
След няколко деня нашият взвод получи задача да мине през с. Кутела и Кършила, да ги обезоръжи и излезе на Черни връх. Към 11 часа четата на Стефан Калфа от Чепеларски район започна да настъпва вдясно от нас, по билото в посока на Кършила. Без да знаят, че ние сме български войници, откриха пушечен огън по нас, който продължи един час. Опитахме се да ги вразумим, като накарахме сигналиста да свири български сигнал, но те като чуха тръбата, започнаха да уточняват стрелбата. Викахме: „българи”, „българи”, но и това им послужи да уточнят мерника и куршумите започнаха да приплющяват по-наблизо. Стана опасно. В това време бяхме посрещнати от Садък Кършалийски — бивш четник при капитан Петко, а впоследствие при Пею Шишманов, който дойде при нас с бял байрак от с. Кутела. Той съобщи, че в Кутела няма турска войска. Калфовите четници не стреляха връз парламентьора и това ни подсказа нашето спасение. Казахме на Садък да вдигне една риза — знак, че и ние се предаваме. Те, като видяха ризата, не спряха да стрелят, но завиха левия и десния фланг да ни пленяват. Ние не гръмнахме нито един патрон, понеже знаехме, че това е българска чета. Когато дойдоха при нас, взводният подофицер Коленцов взе да ги ругае: „Абе вие кьорави ли сте, че ние сме българска войска, защо се излагате бе, хайвани с хайваните?”
Четниците се оттеглиха като посрани в посока на второто било, което води към Устово.
В Кутела намерихме само няколко мартини, които прибрахме. Всички ни посрещнаха като братя. Там Садък Кършалийски им беше главатарят и затова населението бе добре настроено.
Настъпихме в разгънат строй и обкръжихме с. Кършила, откъдето очаквахме съпротива. И Садък бе с нас. В Кършила също никой не се съпротивяваше. Манафите бяха минали оттам и побягнали. Обезоръжихме местното население, като събрахме мартините, а в къщата на Раифаа — турски запасен юзбашия, намерихме десет сандъка патрони маузерови и сто маузера, които нови-новенички бяха останали в суматохата. Тези военни припаси изпратихме в Славейно, където беше пристигнал вече Пею Шишманов с четата, а взводът войници и десетината четници вечерта заехме Черни връх (Студенец). На Черни връх престояхме няколко деня. Обезоръжихме околните българомохамедански села — Тикале, Леска и др.
Четата на Пею Шишманов от 100 души за три деня се увеличи на 200 души — все доброволци от Славейно и Петково. Но от първия ден още се разбра, че не може да се поверяват важни задачи на тях, като неподготвени военнослужещи. Имаше случаи, когато поставим постове от такива доброволци и като отивахме да ги сменяваме, не ги намирахме там.
След няколко дена се получи заповед да настъпим в посока Пандажек—Топуклу (Средногорци). Още през деня бяхме изненадани: неприятелят откри огън отляво от нас, откъм с. Сойджук от джамията и околните сгради. Насочихме се към селото да го обкръжим, но и тук се случи грешна престрелка с наши. 6-та допълняща рота, която се бе окопала на връх Света неделя над Сойджук, откри огън, но не в селото, а срещу нас (озовали се бяхме едни срещу други). Помислиха ни за турци. Тази престрелка продължи до смрачаване. На заранта атакувахме селото Сойджук, но нищо не сварихме. През нощта манафите го бяха напуснали и побягнали отвъд Арда.
Нашият взвод с четата заеха селото Пандажек, като изпрати пост да охранява моста, който минава през Арда за Мадан. Вдясно от нас беше трета погранична рота на капитан Сапунджиев. Той имаше пост на кемерния мост над Арда който свързваше Средногорци. През нощта на отвъдния бряг, около Средногорци, изведнъж изникнаха хиляди огньове. Ние се зарадвахме, че най-сетне фронтът откъм Македония е завил и са дошли български части. Пратихме един четник и един войник до лагера на Сапунджиев, за да пита кои са тия български части насреща. Тая връзка не се върна. След два часа чакане замина втора връзка, изпратена от командира на четниците Пею Шишманов. Към зори втората връзка се върна и докладва, че Сапунджиев не знае кои са тия войски.
В това време чухме ураганен пушечен огън около лагера на трета погранична рота, който продължи, докато хубаво се разсъмне. Почнаха да пристигат при нас разпръснати войници от трета погранична рота, които казаха, че са нападнати внезапно от неприятеля. А ние забелязахме, че през моста на Средногорци преминават войски и като минат, разгъват се във вериги. Едновременно с това започна да свири военна тръба. Обаче нито нашият сигналист, нито подофицерът можаха да разберат каква е тая тръба и за какво свири. Едно момче от четата, на име Петър Делилярчето, пристигна сн предния пост и съобщи: „Господин Шишманов, тая тръба е турска пехотинска и свири настъпление.” „Откъде знаеш?” го попитаха. Той отговори: „Аз съм служил три години в турската армия и разбирам от сигналите на тяхната пехота.”
Ние бяхме вече откъснати от 3-а погранична рота и трябваше да отстъпим най-малко 6 километра, за да не бъдем пленени от настъпващата турска армия. Мястото беше открито. Имаше само едно било, по което можехме да се изтеглим. Оттатък билото бяха все българомохамедански села, враждебни, а отсам — турската армия. Ние — по средата. Пею Шишманов нареди да се изтеглим, като минавахме по двама. До вечерта се изтеглиха всичко двеста души горе на връх Чифте Мозар, където почнахме да се окопаваме. Междувременно разбрахме, че армията, която настъпваше, бе на Явер паша. Имала за цел да настъпи към Чепеларе—Пловдив.
Армията на Явер паша се спря на левия бряг на Арда и вместо да настъпи, започна да се окопава. Две денонощия тя бездействува и това позволи на нашите войски да пристигнат. Първа дойде дружината на майор Долапчиев с две планински батареи и две картечници. Разузна къде е разположен противникът и още на сутринта откри огън. Времето беше страхотно лошо, студено. Сняг прехвърляше, а студът не даваше възможност нито за почивка, нито за сядане. Дадена бе заповед нашите предни постове да отстъпят, за да не ги пленят турците. На разсъмване се даде заповед за общо настъпление. Нашите части откриха огън. Неприятелят отговори, с тая разлика, че той имаше по-силна артилерия. Докато нашите оръдия биеха две, отсреща се обаждаха петдесет. Престрелката продължи до вечерта. През нощта едно арменче, беглец от турците, артилерист, се предаде на българските войски и разказа точно къде са турските батареи. Това улесни нашите артилеристи и с точна стрелба те накараха да замлъкнат турските батареи. Междувременно дойдоха ни на помощ и други части. На втората заран се почна артилерийски огън отдясно на нас, от което разбрахме, че през нощта е пристигнала голяма подкрепа. До обед артилерията стеела ожесточено, а следобед взе да намалява стрелбата на турската артилерия, от което се виждаше, че турците са обърнали гръб.
Турската пехота почна да се връща обратно, да минава моста. Започна отстъпление, макар че нашите обстрелваха моста. Мръкна се при това положение. На третия ден нашите войскови части настъпиха и преди да минем река Арда, предните части довели двама войника с извадени очи — живи. Разбра се, че те били пленени на поста при моста още първия ден. Били измъчвани да кажат какъв е броят на българските части, а те отговаряли, че е 500. Турците не предполагали, че са толкова малко и продължили мъчението. Ония повтаряли —500. Извадили им тогава очите. Майор Долапчиев, като видя ослепените, целият се затресе от плач и позеленя от яд. Даде заповед до всички настъпващи части всичко живо да минава под нож, от селищата камък върху камък да не оставят. Най-страшната картина беше през тая нощ. Пред нас пламнаха десетки села и махали, кучета залаяха и завиха, говеда ревяха, коне цвилеха, деца пискаха, чуваха се женски гласове и гърмежи. Тая картина продължи 24 часа.
В една махала видях подпалена къща и чух рева на добитък, опитах да отворя вратата, като я ритнах с ботуша. Отвън, от сокака нахлу дим навътре в дома и животните не излязоха, а се свиха още по-навътре. След това покривът се срути и ги затисна. Всичко се изгуби в пепел. Дожаля ми.
Оттам настъпихме в посока на Златоград, през селата Буково, Муково и не зная кои още. (Центърът на войските преследваха Явер паша по шосето Ксанти—Гюмюрджина—Дедеагач—Фера и при Фера е бил пленен от български опълченци.)
При влизане в Даръдере (Златоград) забелязахме пред моста отвъд някаква наведена черна фигура. Офицерът помисли, че е турчин и зареди под моста динамит, за да го дигне. Забързахме да го изпреварим. Щом минахме моста обаче, видяхме, че това не е мъж, а някаква жена, забулена с черно фередже. Дръпнах фереджето нагоре, хвърлих го и видях, че е стара баба, може би повече от 90-годишна. Такава слаба в лицето, че щипка месо не можеше да хванеш от нея. Тя плачеше. Попитахме я:
— Защо плачеш, бабо?
Изненадани бяхме, че отговори на български:
— Доживях да видя български солдати.
— Та какво, че си ни видяла?
Вместо отговор тя ни запита:
— Има ли някой от Ески Заара?
— Има — потвърдихме ние.
— Има ли от (еди-кое си) село? — попита бабата и назова името на селото, което съм забравил.
Ние потвърдихме, че има войници от това село.
— Аз съм от това село! — каза тя.
— А защо си тука? — попитахме.
— Кърджалиите ме доведоха робиня, малко момичет и ме продадоха на Брахом бея. Беят беше хубав чилек, изкути ма и като пораснах, ме ожени за сина си.
Ние и́ рекохме:
— Е, щом е тъй, довечера ще ти дойдем на гости!
— Нимойте, мило, духода, че таман се сметаха кучетищата (турските войници) и ако дойдете, ще се уплашат дечинкине.
— Е, тогава хайде се стегни да те натоварим на една кола, че да те проводим във вашето село! — рекохме ние с любопитство какво ще каже.
— Нимойте ма хала, мило, имам юзбашия син, внуци и внучки! Кому да ги оставям. То моето. . . са е своршило!. . .
Така се разделихме и продължихме по-нататък. В Златоград турската войска беше отстъпила и казармите бяха празни. Нашият командир разбрал, че запасните войници от Ерма река напуснали фронта от Кърджалийския турски отред и се върнали с оръжието в Ерма река. Беше намерил и списъка на мобилизираните запасни войници от Ерма река, на брой 83. Извика ме и каза, че ми възлага да заловя дезертьорите. За да не отслабва настъплениието, бяха ми дадени само трима войника и десет души милиция, младежи от Даръдере, въоръжени с мартини. Пристигнахме късно в Ерма река. Беше мъгливо и роникаше дъжд. Селото е в един стръмен дол и лесно беше да се заварди от двата му изхода. Запазихме изходите с постове от милицията. Влязох в селото с войниците, тъмно — рог. Отправяме се към джамията — мечита. В мечита сварихме един възрастен ходжа. Преструвах се, че заминаваме отпуск за България и попитах може ли да ни приеме да пренощуваме в мечита. Отговорът беше: „Касу вас люде тува нема место” (очите му злобно светнаха). Един от милиционерите от Даръдере каза, че тука има един Ахмедаа, който има разбиране в български дух. Отидохме при него в крайната къща. Никакво движение нямаше по улиците и беше много тъмно. Тихо потропахме на външната врата. Излезе един около 55-годишен строен мъж, среден на ръст, набит „аклъ-башанда”. Предложих му да ни приеме да преспим, че сме отпускари. Той каза: „Хошгелдим, буюрунус!” — весел. От това се виждаше, че наистина няма зла умисъл към нас и лошо чувство. Поставих часовой на външната врата, а той настояваше: „Тука нема нужда от девря (часовой), моята къща е сигурна”, но ние му казахме, че такива са нашите военни обичаи, да не се безпокои.
Ахмед ни въведе в една застлана с юргани стая (щеше да жени момиче и това беше чеизът). Опитахме се да махнем юрганите, да ги не цапаме, обаче той се възпротиви. Нахрани ни и при лягане му казахме: „Ние утре рано ще заминаваме и ще те викнем да отвориш.” Рече: „Когато искате, аз съм на тетик, без това не мога да спя.” През всичкото време не заспах, като мислех по какъв начин да обезоръжием 84 души запасни войници — ние, десетината българи. Към 2 часа след полунощ тихо потропах на Ахмедовата врата. Обади се. Носеше на ян кюстек (препасан през врата) часовник и рече: „Чауш, много е рано още, лягайте да спите.”
Помоли ни да ни направи кафе да пием и тогава да вървим. През това време, докато свърши с кафето, аз му казах, че нашите войски вече минаха и те са напълно подчинени на българската власт и нареждания. Неговият отговор беше: „Не видяхме, га минаха и го знаем.” Запитах го кой им е мюдюрът. Той каза името му. Накарах го с един войник да отиде да извика мюдюра, без никой да разбере. Отидоха и се върнаха с мюдюра. Обясних на мюдюра, че ще си остане мюдюрин, но ще изпълнява заповедите на българските власти. След това го попитах има ли върнали се войници от турската армия. Той отговори утвърдително. Тогава заедно с един войник го изпратих, за да събере оръжието на дезертьорите.
Оттам преминахме Родопите и се озовахме в Беломорието при с. Исикя, минахме Ксантийското поле и стигнахме при Булустра на Бяло море. Четата беше разформирована по заповед на военното министерство, а ние се върнахме на гарнизон в Даръдере.
Ние останахме пак на същия гарнизон, като се пущаха големи части от гарнизона всеки ден из турските новопокръстени села, да не би да въстанат. Не след много време съобщиха, че башибозук преминал Енос—Мидия, възпламенил местното население и продължавал настъплението към старата турско-българска граница, като вършел страшни жестокости.
Едната полурота от 4-а погранична рота беше изпратена на върха Св. Костадин да охранява шосето, което идва от Ксанти, Щахин — Даръдерските менковски бани. Втората полурота беше в Даръдере, пръсната из околните села. Един ден трима наши войници бяха изпратени на пазара, за да проверят башибозука дали се вълнува и докъде е стигнал башибозушкият валяк. Двамата войници залегнали вън от пазара, а третият Иоску — католик, влезнал сред пазара да разбере какво е положението. Изневиделица му нанесли такъв удар с цап (турчин го ударил), че едвам останал на крака и почнал да стреля върху публиката. Докато се изтегли при другарите, бил убит, макар че другите двама открили също огън. Това беше първата жертва от башибозука.През следващите дни бяхме изпратени двама войници от втора полурота на Св. Костадин да разузнаем какво е положението в Менково на баните. Всичко беше мирно и тихо дотолкова, че ние решихме да се окъпем. Бяхме въшлясали. Като влезнахме в басейна, изправихме пушките и почнахме къпането. В това време дочухме конски тропот — галоп. Погледнахме през цепката на вратите и видяхме, че двама гръцки кавалеристи вървяха галоп по шосето към Даръдере. Грабнахме пушките голи. Те заминаха, без даже да обърнат очи към банята. В това време се облякохме набързо, пресякохме шосето и обяснихме на втора полурота за виденото. Взводният командир на полуротата ме изпрати със записка да докладвам на командира на ротата капитан Михайлов. Командирът заповяда да натоварят едно муле с бомби, да го закарам на втората полурота, за да се раздадат на войниците, та в случай на нападение от гръцка страна да се отбраняват. Оръдия и картечници нямахме.
Късно през нощта пристигнах с мулето на Св. Костадин, където беше бивакът, но за моя изненада нищо не намерих там. Нямаше хора, освен моята собствена раница. Разбрах, че хората са отстъпили (побягнали) по посока на Петровица. През нощта отидох в една близка махала, извиках един българин мохамеданин и му заповядах да тръгне пред мен. Той ми беше водачът. След два часа забелязах, че наблизо блещукат цигари. Това беше втора полурота — почиваше. Докладвах заповедта на капитан Михайлов, че трябва да охраняваме Св. Костадин до втора заповед, но всички подофицери и командири се отказаха от тая заповед. Това беше първата проява на деморализация в нашата рота. Казаха: „Командирът, ако иска, нека да стои в Даръдере, ние нямаме намерение да се оставяме в плен на гърците или башибозуците!”
Един-единствен подофицер, на име Димитър Калцата, от с. Тополово, беше на мнение да се върнем обратно в ротата. Всички единодушно отказаха. Заедно с подофицера се върнахме с мулето, натоварено с бомби. Късно през нощта слязохме при полуротата, където имаше и 20 души заложници, българи мохамедани, първенци от Даръдере. Тук се случи втора изненада. По срещното било се виждаше, че се движат повече от стотина фенери, които пълзяха към върха Св. Костадин, от където трябваше и ние да минем при отстъплението. Не можехме да ги изпреварим. Фелдфебелът Митърчов и командирът Михайлов се съвещаваха накратко откъде трябва да пресечем, за да отстъпим. Казаха на заложниците: „Вие сте местни, познавате пътищата, ще ни намерите път, който да излезе на Елехча!” Те казаха, че знаят една пътека и по нея — дано да минем. В тъмното обозът с казаните най пострада — почнаха да думкат по канарите и това се слушаше на километри. Фелдфебелът извади калъчката да сече българите мохамедани, че го били излъгали, но се оказа, че освен тая пътека друга няма. Докато съмне, излязохме в с. Елехча. Съставихме пушките на пирамида, даде се заповед за почивка и готвачите заклаха едно теле, за да го сготвят. В това време, още не бях ме заспали, чуха се два гърмежа, подобни на оръдие. Войниците изпаднаха в паника, помислиха, че противникът ни е пресякъл пътя и всяко закъсняване означава плен. Без да чакал никаква заповед, стегнаха раниците, грабнаха пушките и почнаха да отстъпват. Командирът в това време бе заспал. Ординарецът му съобщи, той стана и почна да вика: „Чакайте, момчета, къде отивате!” Те отговаряха: „Ако искате, вие почивайте, ние ще отстъпваме, не искаме башибозукът да ни пленява!”
Командирът нямаше какво да прави, тръгна с нас. Излязохме на върха Печинско, откъдето получавахме прехрана за гарнизона в Даръдере. Охраната на складовете бе напуснала и я нямаше. Намерихме хляб — планини, сирене.
Вечерта стигнахме в Устово. Цялото българско население беше в паника и хората ни ругаеха. „Вие като бягате, нас къде оставяте?” А други се молеха на командира да освободи по един-два катъра от обоза, за да могат да си приберат най-необходимите работи и да бягат. На заранта се научихме, че един майор заминал към върха Петровица с най-младия 37-и набор. Той срещнал нашата втора полурота и я молил да тръгне с него, за да запрат башибозука. Взводните се съгласили може би от немай как, но като тръгнали в пътя, докато изминат няколко километра, един останал вляво, друг вдясно и до върха цялата полурота изчезнала до последния човек.
Когато се съмна, командирът измени пътуването: вместо за Смолян, тръгнахме към дефилето за Чепеларе. Вечерта стигнахме в Чепеларе. Настаниха ни в училището. Бяхме около 250 души в полуротата. Подофицерите казаха, че утре тук ще издадем оръжието и ще ни освободят. Бяхме изненадани на заранта, че от 250 души едвам бяха останали около 80, а останалите избягали. Командирът заповяда всеки да си замине в селата, без да предава оръжието.
Най-страшната картина беше, когато излязохме на Калъч-борун (към Манастир). Всички горички на Калъчборун, Момина вода, Касъмдере, Имаретдере бяха препълнени от жени, деца, мъже, старци, отстъпили от Смолянско, от българските села. Стигнахме в Манастир. Първата заповед от кмета беше с пушките заедно да излезем и заемем старата турско-българска граница Чилтепе—Енихан, а башибозукът в това време беше пристигнал на срещния рид срещу Давудюво—Киселица— Кокошката. Цялото село Давидково беше дошло в Манастир (българите).
Башибозукът бе спрян от недеморализирани доброволци и млади войници. В това време цели колонии попове бягаха към България, без да се спират никъде. Стефан Калфа, който с такъв салтанат влезе в Златоград и оправяше там българите мохамедани, се изгуби и никакъв не се видя. 37-и набор спря башибозука.
По време на този „отлив” към старите предели българското население от Беломорието, Златоградско и Смолянско беше силно застрашено. Това особено се отнасяше за някои от кръстените българи мохамедани, които станаха прицел на башибозушкия фанатизъм. Хакев беше накълцан на парчета на пазара в Златоград, брат му Серафим повели вързан, за да го обесят в Кърджали, но като видели, че е полумъртъв от изтезанията, окачили го на една върба и горкият този мъж увиснал на примката. Същите башибозуци заклали в Смолян на моста един „нов българин”, на име Христо, затова че и той поискал доброволно да се покръсти. Подобна участ слетяла и една жена в село Арда, затова че най-усърдно ходела на черква. Тя искала да бяга с българите в старите предели, но башибозуците я застигнали и моментално я съсекли за назидание на другите „нови болгаре”.
Така завърши за нас Балканската война. С тая разлика, че границата вместо на Чилтепе бе на Кокошката.”
Към спомените на Дичев няма какво особено да добавим. Детайлите в неговия разказ показват как несигурно се е движила стрелката на военното щастие, как въодушевлението и храбростта са воювали подръка с плячкаджийството и бъркотията. Особено интересен според нас е „дезертьорският епизод” на Ерма река, който разкрива разложението в турската войска и нежеланието на българите мохамедани да воюват с българската войска. Случаят с „кърджалийската робиня” е всъщност най-внушителната морална обосновка на буреносния освободителен поход, а лошият обрат през тринадесета година твърде безпощадно и точно ни разкрива една дълго премълчавана от буржоазните историци страница от Балканската война, завършила с пълното освобождение на Родопския край.
15. ПОЛИТИЧЕСКИ ПАРТИИ. ОБЩЕСТВЕНИ СЪБИТИЯ СЛЕД ОБЩОЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА. ПАРТИЗАНСКО ДВИЖЕНИЕ
Манастирските заселници дошли от Давидково политически „девствени”. Партиите им били непонятни и хората се чудели какво има да делят българи с българи. При първия избор селяните гласували за правителството, т. е. за партията на Стамболов. На 7 септември 1896 година се образувала втора политическа партия — народняшката, а по-късно в селото се появили радослависти и демократи. Водачи на стамболовистите били Никола Вълчев и Стоян Ташев, а на демократите — Стоян Гьоргоолу, Никола Колев и Георги Караиванов. Селската маса не е била опартизанена и когато се поминали водачите — поминали се и партиите.
Първото гласоподаване на манастирци станало на 17 ноември 1896 година в седалището на Рупчоска околия, село Хвойна. Манастирци отишли на тоя избор заедно с лъкавските българи мохамедани. При биенето на два цигански даула те минали през с. Дряново и стигнали в Павелско. Там още ги посрещнали агитаторите на депутата Хаджикалчев и започнали „кандармата”. В Хвойна манастирските гласоподаватели попаднали под кръстосания огън на Али-Ризовите застъпници и техните рупчоски противници. Тогава за първи път те вкусили от горчивия мед на българския политически живот.
Радославовите избори през 1910 година вече говорят за едно нараснало политическо оживление, за разгарянето на политически страсти. Изборът е бил назначен за неделя, а още от петък жандарските патрули забранили всякакво движение. Въпреки забраната съмишлениците на демократическата партия започнали да се събират през нощта в дома на Стоян Колев. Една непредпазливост на Никола Арнаутина обърнала вниманието на патрула и пред вратнята на Стоян Колев се завързала буйна препирня. Събраните у Колев трийсетина души излезли, притичват се и радославистите и в тъмнината, насред улицата, започва ожесточен бой с колове и юмруци. Работата стигнала дотам, че се намесил дори командирът на заставата и встрастените манастирски политикани опитали на гърбовете си граничарските приклади. Гласоподавателите били тероризирани, обискирани, изборите фалшифицирани и, разбира се, правителствените спечелили.
Балканската и Общоевропейската война пръснали мъжете във военните части, размесили ги с хора, политически грамотни, и мобилизираните се завърнали с една по-зряла политическа закваска. През 1919 година в Манастир възникнала организация на Българския земеделски народен съюз (БЗНС), а през 1920 година — и организация на Българската работническа партия (БРП), в чието заздравяване взел особено участие учителят в Балкан махала — Стайко Кафеджиев. „Дюлгерската маса” дава първите членове на Работническата партия в Манастир, която оттук нататък все повече взима участие в политическия живот на селото, докато в навечерието на 1944 година се превръща в първостепенна политическа сила. Мнозина от членовете на БРП се свързват с партизаните и допринасят за въоръженото Деветосептемврийско въстание. Преди да дойдем обаче до този героичен период, ще се спрем на събитията, които го предшествуват.
Европейската война беше за Манастир едно тежко преживяване. Шейсет души от мъжете заминаха на фронтовете, след като мнозина от тях не бяха си добре починали от Балканската война. Мулетата бяха реквизирани. Още през втората година от войната настъпи глад. С определеното за войнишките семейства държавно жито общинарите злоупотребяваха и присвояваха част от реквизирания добитък. Хората за почнаха да гладуват. Когато фронтът се разпадна и демобилизираните се завърнаха, в произведените през 1919 година избори земеделската партия получи болшинство. Едно от първите начинания на новия обществен съвет беше съденето на злоупотребилите общински чиновници. Привлечени бяха повече от 40 души свидетели и предварителното следствие безспорно установи вината на секретар-бирника и кмета, но делото се проточи. Обвинените успяха да „обработят” свидетелите и седем души от старците, които бяха най-сигурни свидетели, така видоизмениха своите показания, че обвинението пропадна. Прокурорът подведе лъжесвидетелите, но насрочването и на това дело се проточи; старците един по един измираха и не дойде ред никой да бъде съден. . .
През 1922 година, след много финансови и бюрократични мъчнотии, беше издействувано да бъде включено в държавната пътна мрежа шосето от Югово за Манастир. Същата година бяха раздадени на безимотните и малоимотните селяни 480 декара ниви и ливади от държавния поземлен фонд.
Девети юни 1923 година беше за Манастир пълна изненада. На тая дата заранта се получи телеграма до кмета със следното съдържание: „Имаме сведения, че бившите министри Спас Дупаринов и Димитър Гичев са забягнали към вашия край. Наредете тяхното арестуване и ги представете в управлението ни — околийски началник Ловчанов.”
Кметът беше изненадан и силно разтревожен от телеграмата, но не и́ даде гласност. В три часа следобед дойде нова телеграма: „Дружбашкото правителство рухна. Образува се ново правителство на реда и законността. Никой да не вярва на разпространяваните от дружбашите непроверени слухове. Всеки да си гледа мирно и тихо работата.”
Сега вече беше съвършено ясно, че е извършен преврат, но кога и как — това още не се знаеше. На 10 юни започнаха да се връщат манастирските калайджии и дюлгери. Парализиран беше целият стопански живот, спряха всякакви сделки, а трудовата част, която бе започнала пътя Югово—Манастир, веднага се изтегли.
На 16 юни последва трета телеграма до кмета: „Арестувайте дружбашкия кмет, председателя на дружбата, дружбашките съветници и ги представете в управлението ми! (п) Станимашки, околийски началник Ловчанов.” Очевидно кметът трябваше да се яви в околийското управление. По пътя за Станимака той срещна чета зидари, водени от Иван Пехливанов. Като разбра закъде е тръгнал кметът, Пехливанов се хвана за косата: „Бе ти луд ли си да отиваш на вълка в устата? Марица почервеня от дружбашка кръв!” Въпреки това Дичев замина и на другия ден той се яви пред Ловчанов.
— Кой си ти? — попита го Ловчанов.
— Кметът на село Манастир! — отговори му Дичев. Ловчанов скочи като ужилен и започна да крещи:
— Какъв кмет си ти, дружбаш с дружбашина, ти не си никакъв кмет, за такива кметове като тебе — въже! — Едновременно с тия думи той натисна звънеца. На вратата се показа секретарят на околийското управление Порфиров, който беше преди това четири години секретар на управлението през земеделско време, но беше успял да се приспособи пред превратаджиите.
— Донеси акта! — заповяда Ловчанов.
Порфиров излезе и се върна бързо с една преписка, на която с едри черни букви беше написано: „Обвинителен акт против дружбашкия кмет на село Манастир Славчо Дичев.” Ловчанов взе акта и започна да чете съчинените от Порфиров обвинения в несъществуващи злоупотреби и разхищения. Докато траеше четенето, в стаята на Ловчанов влезе сговористът лидер на адвокатите Петко Разсуканов. Той изслуша мълчаливо четенето и направи на Ловчанов само една бележка: актът да бъде внесен в прокуратурата.
Този акт попадна в ръцете на бившия учител в Балкан махала, комуниста Стайко Кафеджиев, следовател, който не го придвижи, а когато времената се поуспокоиха, следователят Кафеджиев прекрати акта като невалиден.
Така завърши земеделското управление в Манастир.
Цанковата власт пропадна на изборите през 1931 година, въпреки полицейските мерки да бъдат на всяка цена спечелени. В Ардинско, където решаването на изборите с полицейска сила е традиция, всички жандари, пъдари, акцизни и горски бяха дигнати на крак. За да не се допусне пренасяне на блокарски бюлетини от Кърджали, околийското управление нареди блокада на всички пътища. На тази блокада е щял да овръхлети давидковският пълномощник на демократическата партия Стоян Пеев, който носел в дисаги бюлетини за Давидково, но негови съмишленици го предупредили овреме и той вместо да върви по главния път, тръгнал по незнайни кьорави пътеки, през гори и планини, без да се отбива в никакви села. Полицията проводила конни стражари по петите на Стояна. но те загубили следите му и той благополучно преминава покрай Загражден, за да дойде на манастирската мандра при Енихан, с муле, съсипано, цялото в пот и пяна. В манастирската мандра се случва по същото време Славчо Дичев, комуто Стоян Пеев разправя как е преследван и пита какво да прави. Славчо Дичев го посъветвал незабавно да скрият дисагите с бюлетините. Току-що свършили това, на мандрата пристига, яхнал бързоходно муле, давидковският общински пъдарин Али бей. Забелязвайки Стояна Пеев отдалече, той сваля карабината и радостно се провиква: „Падна ли ми най-сетне в ръцете? Тръгвай за Давидково! Арестуван си по нареждане на кмета!”
— Вашият кмет — намесва се Славчо Дичев — може да командува на Давидково, а не в Манастир. Кой ти позволява да заплашваш хората в мандрата?
Опирайки в кораво, Али бей яхва отново мулето и хваща пътя за Давидково, а Стоян Пеев остава на мандрата да си бие главата как да прекара дисагите с блокарски бюлетини в Давидково, за да не пропадне изборът. За негов късмет в същото време се задават, идващи от Манастир, давидковски българки мохамеданки. Пеев и Дичев съобразяват, че тези жени могат да пренесат бюлетините, спират ги, раздават им ги и ги отпращат по живо по здраво за Давидково. И блокарските бюлетини заминават, без никой в нищо да се усъмни. Али бей чака на пусия до среднощ и се завръща, за да доложи на кмета, че блокарска бюлетина в селото не е припарила. Това, разбира се, не попречило, когато да се преброяват гласовете в деня на избора, 70 % от бюлетините да се окажат блокарски. За първи път българомохамеданското село Давидково гласува против правителствената партия! Дотолкоз управлението на Цанков е било противонародно и противно.
16. МАНАСТИР ПОДПОМАГА ПАРТИЗАНИТЕ
През май 1944 година част от манастирските жители се включиха в помощ на съпротивителното движение. През май същата година една вечер в селото идва командирът на родопската партизанска чета „Никола Шишманов” — Братан Шукеров, придружаван от Ташо Карамитев. Същата вечер те се свързват със Стойчо Колев Патричков, у когото Шукеров е квартирувал през 1942 година, когато е бил участъков зъболекар на селото. От Стойчо Колев двамата партизани отиват в дома на Александър Тодоров Куртев и там остават четири дни. През това време те подробно уговарят с Куртев и Патричков снабдяването на четата с брашно и хранителни припаси. От този ден нататък домът на Александър Куртев, зимникът и плевнята му стават едно сигурно убежище на партизаните, както и домът на Коста Панов.
Явките между манастирските ятаци и партизаните се извършвали на Св. Илия, Каркъма, Вълкови дупки, Дългите блата и Имаретдере. В прехраната на партизанската чета започнали да взимат участие все повече хора от Манастир и до юли в това отношение не е имало особени затруднения.
На 4 юли 1944 година в дома на Александър Т. Куртев идват Братан Шукеров и Стефан Златев, за да назначат следващата явка, на която е трябвало да бъде занесена храна и на останалите партизани, местността Караджова вода. При явката на Караджова вода партизаните и Ал. Тодоров се уговарят следващите им срещи да станат вляво от колибата на Ст. Пешев, местността Каркъма. На 5 и 6 юли Александър Тодоров заедно с Иван Панов извозват на уреченото място храна за партизаните. На 7 вечерта Александър Тодоров, придружен този път от Георги Куртев, Васил Атанасов, Димитър Иванов Симеонов, отново се отправя за явката с един товар продукти. Когато групата минава през Алиходжовото за Каркъма, забелязват човек, който дава парола с чукане. На манастирските ятаци това се вижда подозрително, защото паролата им с партизаните била „Елено моме”. Те успяват да се позакрият, отминават по-нататък и след малко се озовават пред колибата на Стоян Ташев, където сварват пред един голям огън партизаните. След като им разказват каква се е случило, Шукеров изпраща хора, за да разузнаят кои са тези, които се навъртат край Алиходжовото. Разузнавачите скоро се връщат и довеждат със себе си група партизани от отреда „Георги Бенковски”, а именно Васил Балевски, Генко Гюлев, Георги Згрипаров и Иван Папров. Партизаните от „Бенковски” идвали от с. Леново, което превзели за няколко часа и направили митинг. При тая среща двете партизански групи решават да извършат акция и в с. Манастир.
Александър Тодоров и останалите партизански помагачи подготвят някои от патрулите и на 9 юли партизаните влизат в Манастир, без пушка да пукне. Общинарите се предават без съпротивление, предават и пушките. Партизаните изгарят архивата и след това правят митинг, на който разясняват програмата на Отечествения фронт. След като посплашват секретар-бирника и взимат от него дума да стане човек [1], населението поканило партизаните на обща трапеза, която свършва със свирня на гайди, веселби и хора. Привечер партизаните натоварват на два катъра провизии, сбогуват се най-сърдечно с населението и заминават.
На другия ден властта блокира селото с едно отделение войници под командата на един поручик и кандидат-офицера Костовски. Разположени били 12 поста около селото и поручикът издал заповед да не се изнася навън от селото нито една филия хляб. Той изисква освен това 10 комплекта цивилно облекло, за да изпрати разузнавачи из горите, но и от това нищо не излиза, защото войниците съвсем неохотно изпълняват заповедите на поручика и вместо да ходят и разузнават, излежават се под еловите сенки и вечерта се връщат с известие, че от партизаните няма и следа.
На 24 август запасният кандидат-подофицер Благой Тодоров, съмишленик на партизаните, при назначаване на постовете ги размества така, че да остави свободни „канали” за преминаване. Той сваля поста от Митюва чешма — в дерето при циганите, като се мотивира, че партизаните е по-вероятно да дойдат по дерето. Сменя и поста от Св. Илия и го поставя на Каркъма и дава по този начин възможност на ятаците да изнесат през нощта около 45—50 килограма продоволствие.
Още в началото на блокадата по инструкция от полицията бил подирен за разпит Георги Иванов Велинов, който успява да се изтегли при партизаните. Арестувани били Пею Панов и
Иван Костов Панов. Уведомени за тия арести, партизаните скрояват план — ако арестуваните бъдат заведени към Асеновград, по пътя да ги освободят. Поручикът обаче не се особено престарава и арестуваните остават в Манастир, а снабдяването на партизаните, макар с повече предпазливост и рискове, продължава до самия Девети септември 1944 година. Тогава се узнават имената на главните ятаци Пею Панов, Георги Велинов, Иван Костов Панов, Ташо Вълчев, Александър Куртев, Георги Куртев, Васил Атанасов Тодоров. Между тези борци е и Никола Стоев Киряков. Завършил основното си образование в село Манастир, той от ранна възраст заминава за Асеновград, чиракувал в сладкарници, гостилници, после в Пловдив и оттам заминава за София, където се свързва в 1941 година с партизанското движение. Убит като партизанин неизвестно къде в Югославия.
Ето какво пише в своите неиздадени спомени за участието на манастирските жители в съпротивителното движение един от партизаните от чета „Никола Шишманов” — полковник Ташо Карамитев: „В Манастир ние виждахме прекрасни условия за устройване снабдителна база и крепост на партизанското движение в Централните Родопи. Съвместната ни работа с партизаните от Асеновград налагаше често партизански групи, достигащи до 150 човека, да отсядат в Манастир и около селото. Това движение през с. Манастир изискваше да се осигурява продоволствие, цървули и облекло за партизаните. Плевнята и къщата на др. Александър Тодоров се превърнаха още през пролетта на 1944 година в щаб и скривалище, където денуваха и провеждаха съвещания партизанските командири Братан Шукеров и Благой Пенев. Колибата на Георги Тодоров и останалите колиби около с. Манастир служеха за явки. Там другарите Александър и Георги Тодорови и други непознати ни донасяха храна и служеха за връзка с Чепеларе, Давидково и Момчиловци.
Не само мъжете, но и жените от Манастир активно поддържаха партизаните, като приготовляваха храна за тях, перяха партизански дрехи и изнасяха хляб, когато жандармерията не пущаше мъжете да излизат извън селото.
Прави чест на жителите от Манастир, че те се наредиха в борческите редици на нашия трудов и героичен народ в борбата му срещу монархофашизма, мракобесието и
17. СЪСЕДНИ СЕЛИЩА
Едно от най-близките до село Манастир е Балкан махала, заселено там през 1850 година. Основателите му са жителите от Давидково: Балигажа, Емни Гажа, Мазъра, Ахмед Салих Куцото, Хасангара н други, начело с Шериф ага (Кара Шериф). Землището на Балкан махала е част от Общия балкан, затова се е и нарекло Балкан махала. Кара Шериф постепенно завладял една пета от нивите, ливадите и горите в землището на новата махала и станал нейният неоспорван първенец. Той закупил и една пета част от планината Гърковица, построил си чифлик, имал 5 чифта волове, 700—800 овце, 40 глави едър добитък (мулета, крави и коне). Шериф ага бил много съобразителен и находчив стопанин. Той довел вода до своята къща, направил там вир, а от вира до нивите прокопал една вада. Боклукът от торището пренасял до нивата по тази вада, като го на сипвал в нея.
Шериф ага единствен в селото имал „ачик одая”, в която приемал приходящи гости и случайни минувачи. Всеки гостенин на одаята имал и право да се нахрани с айран и хляб. Шерифът не давал айранът да се пие и като забелязвал такова нещо, взимал паницата, вдигал я на полицата и сърдито по учавал гостенина: „Бърканицата, айол, се яде, не се пие. Пиенето е сърбогъз!”
Най-голямата слава на Шериф били неговите овчарски кучета, които били дресирани да познават овцете на своя господар. Ако случайно някоя чужда овца се вмесела в стадото на Шерифа, кучетата веднага я откривали и разкъсвали. Той имал волове, каквито никъде в Родопа нямало — черни като гарвани, правороги, едри, с лъскава козина, като че намазани със зехтин. Когато Шериф ага тръгнал да се изселва и потеглил за Турция, единственото, което взел със себе си, били тия два черни вола. Той вървел напред, а те подире му с по една „тътралка” на врата. Той пушел чибука с начумерено тъжни лице, а те мълчаливо следвали любимия си господар.
Балкан махала не се увеличила. Присъединили се в нем само двама чуждоселци, привлечени от две хубави момичета — Салих Богутлията от Богутево и Сулю Сюлюманов от Крушево.
През 1902 година балканмахаленци се изселили в Турция
Цялото село Манастир, заедно с жените и децата, излязло на турско-българската граница да изпрати своите „комшии”. Две години след това двама от изселниците — Чиню Мехмедов и Салих Вретеното, се завърнали, за да се разтъжат с родните места. Със сълзи на очите си разправяли за теглото, което преживели в Мала Азия. Пръснали ги там на групи от по 5—10 души на 50—100 километра едни от други. Горещият климат и маларията много мъчно се търпели от свикналите на студена вода и прохлада балкански жители, та мнозина преждевременно загинали. Местните жители — „манафите” — „налитали” на белите българки мохамеданки и мъжете се видели в чудо как да бранят жените си. „Тюрклюкът е тука — завършвал Мехмед Мешев, — нека да ми турят шепка, въз шепка — на шепка, я се не махвам оттука!”
През 1903 година в запустялото село Балкан махала се заселили давидковците: братя Ченгалови, Панайот Георгиев, Христо и Георги Стоянови, Гаврил и Стоян Шодови, а по-сетне към тях се присъединили Илия Иванов Терзиев, Петър Тодорин Колев, Христо Стоев и Христо Урумов. Това са били все хора малко или много препатили от тежката ръка на Ахмед ага. След заселването на „болгарете” в Балкан махала джамията била веднага разделена на две: едната и половина обърнали на училище, а другата — на черква. През 1946 година там беше построено ново училище.
Основателите на Балкан махала били повечето зидари. Техните потомци работят сега в мините и селището все повече придобива физиономията на типично миньорско селище.
Махала Крушево се намира на час и половина път от Карамушица, 6 километра южно от Лъкавица. Разстоянието между Крушево и Манастир е около 15 километра. Селото не е много старо: заселено е от лъкавишки жители през втората половина на XVIII век. Първите заселени в Крушево лъкавичени били Афуза и Пехливана. Афуза направил сая за козите в местността Орехите, а Пехливана — при Длеговия врис. Скоро Пехливановците и Афузовците се намножили, присъединили се и други мохамедани от Лъкавица при тях и селото „рипнало” на 32 къщи със 178 жители (1885 година).
Докато станат крушите, Афуз много „ядове брал” с козите стада, които бродели на воля около новата махала и гризели нежната корица на овошките. Афуза седял на прозореца на своята колиба и дебнел с мартинката: щом навлизали козите в „емишлика” и започнели да гризат кората на дръвчетата, стрелял с мартината „на месо”. По този начин успял да опази овошките и оставил спомен за себе си.
Джамията и мечита към нея са построени по инициатива на Афуза, също и „кемерлият” мост, който обслужва населението и сега.
18. КРУШЕВО — БАЛКАН МАХЛЕ — МАНАСТИР
Жителите на Крушево се изселили през 1902 година. Това изселване станало организирано и тайно, за една нощ. Манастирският шивач Васил Харитев, който се намерил там по това време, бил вързан от бежанците, за да не ги издаде. От тридесет и девет семейства останали само две: семействата на Ахмед Кьоралов и Ахмед Брахъмлиев. Между изселниците имало и пет души въоръжени с мартини, които придружавали мулетарския керван, овцете и говедата. Тъкмо да пресекат границата в местността Кафалов гроб, бежанците били забелязани от българските митничари и се завързала престрелка. Намесил се и турският аскер от Крушова чука, след това и граничарите от българския пост и се завързало истинско сражение. Сред тая суматоха под прикритието на тъмнината всички стада и всички бежанци успели да преминат. Заловени били само пет мулета и отведени в чепеларската митница.
След изселването на махалата там придошли неколцина нови жители и заедно с трите, останали от 1902 година семейства, възстановили отново махалата, която през 1956 година наброяваше 71 жители.
Среброто е от най-близките до Манастир махали, разположена край реката Сребърница, на 5 километра от селото. В тази махала имаше фамилно име Попратилови, каквато фамилия има и в Райково, намираща се в родствена връзка с Попратилевци от Среброто. Двама души, братя, се наричаха Компиреви (първите жители на Среброто, които започнали да сеят картофите в тази махала). Остатък от българския произход на сребърнишките българи мохамедани беше и фамилията Белюви (Осман и Салих Белюви), както и фамилията Чукаловци. Салих Чукалов, който се изселил през 1900 година, свирел много хубаво на гайда и бил най-прочутият певец на стари български песни.
Ахмед Сапуна е свързал своето фамилно име с това, че той пръв започнал да употребява сапун в махала Среброто. Стари хора от Среброто казваха, че друга една фамилия Бозовци (Ибрахим Бозов и др.) била „раздвоена” от станимашката фамилия Бозовци. Чутна фамилия в Среброто са и Паларовци. Тяхната известност е от 1912 година, когато Осман Паралов пожелава да възприеме „болгарско” име Иван. Осман е „фукара” човек, дълги години водил аргатски живот из първомайските и стаиимашките села, обигравал цяла Тракия с кирия, за да продава картофи, катран и борина, достатъчно видял и чул, за да разбере какъв е неговият корен и каква е кръвта в неговите жили. Заедно със себе си той покръства и своя син от Хасан на Никола. С това име си остава момчето дори след 1913 година, но се махнал от селото и заминал за Пловдив, за да не докривява на ходжата и на неколцината фанатизирани старци — българи мохамедани в Среброво.
Малко по-драматичен е случаят на Мехмед Ибров от с. Давидково, преселен в Манастир, който през 1932 година сам поискал да бъде преименуван от Мехмед на Никола и с това така лошо разгневил брата си, че той на два пъти се опитал да го убие. И този нов Никола — Ибров — се вижда принуден да бяга от Манастир в Кърджали, където живее и сега.
Среброто винаги е било съставна част от Манастирската община. През 1901 година всички жители на тая махалица се изселиха в Турция. На тяхно място още през следващата година се заселват давидковските мохамедански родове: Ахмед Балджиев, Ахмед Саликов, Алибаша и Ахмед Кехая, Салих Мелезов, Осман Поравлов. През 1956 година Среброто имаше 88 жители. През 1957/1958 година там бе открито първоначално училище с 24 ученика.
Доста по-голямо от Среброто е село Джурково, разположено в една гориста пазва на басейна на реката Джурковска. През 1902 година заедно с други българи мохамедани от Лъкавския район се изселили и джурковци. На тяхно място дошли от Момчиловци Панайот Вълчев (Дели Панайот), Атанас Калайджиев, братя Янчеви и други. Към тях малко посегне се присъединява нова група и Джурково малко по малко се възстановява. В долния му край живеят — остатък от старото поселение — родовете на Муржуви, Бумбарови и др.
Напоследък около Джурково са открити археологически находки, които говорят, че селото е съществувало навярно и в древността. В местността Малката ливада край Джурковска река са намерени глинена чаша, следи от некропол (старо гробище), голям съд с три дръжки, глинена чаша с две дръжки, сребърна карфица, медна гривна и три броя медни монети от времето на Константин Велики (306—336 година). [1]
Знаменитост на с. Джурково беше навремето един от неговите основатели — Панайот Вълчев (Дели Панайот), родом от Соколовци, Смолянско. Едър на ръст, висок, с кокалесто лице и „корави” очи, той имал внушителен изглед и падал малко ,.комита”. Неговото бабаитско поведение дразнело много турците и това е всъщност причината, която заставила Дели Панайота да се засели в Джурково. Той имал около триста овце и минавал за един от заможните хора. По твърдоглавие и физическа сила дъщерите му приличали на баща си. Най-малката от тях — Дана — пасяла овцете по-добре от мъжете овчари. Ходела с калцуни като мъжете и в калцуните носела касапски нож. На кръста си опасвала „силях” с пищови, а в ръката си винаги носела една дебела дрянова гега. Ергените я съзерцавали издалече, но не смеели нито да я наближат, нито да я закачат. Викали и́ „Дели Дана”.
Сам от комитска закваса, Дели Панайот дал своите моми на четници. И двамата му зетьове: Пею Т. Шишманов и Георги Петров — били в дружината на Пею Шишманов (войводата).
Когато през 1912 година Шишмановата чета била отново сформирана, към нея се присъединил и сам Дели Панайот. Ушил си една гугла от сърнешка кожа около 40 сантиметра висока, отпред и́ зашил лъв, а над лъвчето — пиринчен кръст. В дружината се явил в тоя „каяфет”, яхнал на кон, и останал чак до свършване на Балканската война. Когато четнишкият отряд се спуснал по петите на отстъпващите турци, Дели Панайот се прекръстил и рекъл:
"Майната му майна, света Богородичко, помагай да сметеме турците!”
След това сбутал кобилката и държейки с една ръка сърнешкия си калпак, препуснал след знаменосеца на четата.
Джурково все повече се модернизира. Свързано беше с шосе, доведено беше електричество и селото става все по-хубаво и спретнато. В по-голямата си част населението му намира препитание в близките мини.
Съседно на Джурково е и Дряново — едно от най-старите и големи села в Лъкавския басейн. В един новонамерен турски документ от 1576 година са отбелязани имената на двама джелепи, дряновските жители Димитър Калко и Стоян Черногор . Това е сериозно указание, че през 1576 година селото е било още българско. Точното време, когато е помохамеданчено, не се знае, но в околността на Дряново съществуват много свързани с кървави предания местности, като Турчиновото дере, Бабино сърце, Червен камък, Свети Илия, Света Варвара, Черква, Градище, Балабаново, Момина вода, Манолевото, Краснова колиба, Света Богородица и др.
Според едно предание родът на Ахмед Топалов е дошъл от Павелско, Себих Русев — от с. Горно Арбанаси (Горнослав), а Бакларевци — от Момчиловци, където родствениците им живеят и сега.
Дряново е родното място на Емин ага, „аговият помак”, първенец от долината на Юговската река и главатар на един „ръкав” от лъкавските башибозуци, които взели участие при потушаването на Априлското въстание. Същият Емин активно участвува като организатор и предводител на Сенклеровия бунт през 1878 година. Българските доброволци, които потушили този бунт в Лъкавския район, опожарили селото, но през 1885 г. Дряново е отново възстановено и то, според статистиката, е имало 104 къщи със 790 жители.
Край селото има и няколко махалици: Върли чучул, Реки те, Свети Гьорги, Проглед, Бабино сърце и др. При Червения камък в местността Стифуре личат и досега развалини нл черква. В споменатия документ от 1576 г. покрай другите сели се споменава и Стифуре. Вероятно то се е намирало в едно именната местност край с. Дряново, а по-сетне е било изселено, неизвестно по какви причини.
Най-известното и най-голямо селище в басейна на р. Лъкавица е днешното руднопромишлено градче, наречено Лъки възникнало и развило се в местността Ортакол (Средището). До неотдавна (към 1955 г.) на това място се намираше само една общинска сграда, а в местността Ибрахимови колиби джамията и мечетът, където всеки петък се стичаха на молебствие жителите на съседните колибарски махали Чуката, Свирливица, Бозовото, Гъгнево, Идризовото, Шарково, Сареминя, Салих чауш, Букаловото, Ибишевото, Ибрахимови колиби, Баралия, Бельоското и Мемишооловото. Освен за жителите на тези махали, Ортакол се е смятал за духовен и административен център на махалите по десния бряг на р. Сребърница, а именно: Сребърница, Балигажа, Пандагузови колиби, Долен и Горен Чатрок и Пропола.
Според местното предание местността Лъки се наричала някога Въпи (вдлъбната местност). Местности с такова наименование са известни и на други места: в Македония — с. Въпи, Костурско, в с. Яврово също има местност Въпи. Преди помохамеданчването на селата Борово, Белица, Карамуш, Дряново, Джурково, Лъкавица и др. населението им се е събирало на панаир в местността Въпи, която след „изверяването” получила името Станкова лъка, а оттам — днешното и́ наименование Лъки.
До 1910 г. Лъки е била местност, покрита само с ливади. Според сведение на местния жител Асен Мешов там не се раждало нито ръж, нито царевица, защото падало често „балсара”. По южните склонове на местността обаче имало някога лозя. Едно голямо старо лозе в югозападната част на Лъки доскоро е съществувало и кютюци от него се намират запазени и до днес. Ливадите били заобиколени от гъста млада гора („Чалий”), в която се криели зайци. Те били толкоз многобройни, че лъкавските ергени ги трепели с „тоеги”, а не с пушки.Първият, който се заселил в близост с ливадите на Ортакол, бил Ариф Смаилов от Дряново. Това станало след Сенклеровия бунт през 1880 г., когато Дряново било опожарено и голям брой от жителите му се „разнесли” по други места. Тогава възникват по съседните бърда махалите Брайковица и Петкос, а край ливадите се появяват още три-четири нови къщи, някои от тях запазени и досега. Когато през 1955 г. започна усилена експлоатация на рудниците, Лъки бързо се разви и само за десетина години жителите му достигнаха числото 7000!
Що се отнася до далечното минало на Ортакол, едва ли може да се приеме, че то винаги е било „гола”, ненаселена местност — „лювадища”. Едно свидетелство за старото население в тая местност е разкритото при построяване на новата фурна старо християнско гробище.
Най-значителното старо селище в околностите на Станкова лъка, което често се бърка със съвременното Лъки, е село Лъкавица. Заедно с лъкинските колиби то е наброявало през 1885 г. 1158 жители, имало е 4 джамии, 4 имами и 4 ходжи. Асен Мешов, 87-годишен, жител на с. Лъкавица, ии разказа едно предание, според което лъкавчани са преселени от Тикале при „първото изверяване”. В настъпилата суматоха едно „племе” тикалци успяло да се откъсне и намерило убежище в недостъпната и дива местност, където е сега Лъкавица. Там в „мешелокан” то си направило „колибки, та никутро да ги не види”. И сега край селото има местност Тикалския врис (извор).
Бягството на тикалци обаче не ги спасило от „второто изверяване”, което засегнало не само Лъкавица, но и съседните му села Дряново, Белица, Джурково, Карамушица и др. Спомен от това събитие е местността Костанина вода, наречена тъй по името на мома Костана, която решила вместо да приеме турската вяра, да се обеси на една ела до извора, наречен на нейно име — Костанина вода.
Като се вземе предвид, че в списъка на джелепкешаните от 1576 г. Лъкавица не се споменава, много е вероятно през това време тя наистина да не е съществувала, т. е. да се е заселила на сегашното си място по-късно, от друго място (според местното предание — от Тикале). Що се отнася до помохамеданчването на лъкавчани, то ще да е станало едновременно с „помохамеданчването” на Дряново и другите села в този район, най-вероятно — през втората половина на XVII.Спомен от „християнското време” са звънките български наименования на лъкинските местности: Топилата, Гроба, Скелята, Дупката, Коритцето, Киселица, Мешовски дъбак, Пчелата, Колибите, Горна Киселица, Ушите, Черковата, Слепата падина, Чатрошки дол, Усипа, Усипаните камъни, Краликулаковото, Ливадките, Малинока, Чуката, Два чучура, Урват, Портите и др. Освен това в Лъкавица е имало доскоро запазени старославянски обичаи, какъвто е традиционната молитва за дъжд, наричана в Лъкавица „пемперуга” (не „пеперуда”, каки е в другите села). Тя се състои в следното: събират се жените, пълнят бакърите и ведрата с вода и заливат една жена, непременно да е вдовица. Едновременно с това и пеят молитвата за дъжд.
Интересно предание има запазено в Лъкавица и за местността, наречена Тюлюменската суда. Според това предание селото било нападнато от „тюлюмене”, които искали да го ограбят. Най-напред те мирно и кротко дошли като бейски пратеници — дошли да събират „бейлика”, и мирно и кротко били приети от селяните. Но когато започнали да викат мъжете един по един и да ги нудят за пари, тогава някой си Садък Хумчовски извадил своето „пищолпще” и разбива с него главата на един от тюлюмените. Настъпила суматоха, лъкавските мъже награбили оръжие и вкупно нападнали неканените гости, които хукнали в тъмното да бягат и без да видят накъде отиват — набутали се един след друг в Тюлюменската суда. Там всички те намерили смъртта си. Една сабя само се била закачила на един габър, та сто години седяла там окачена, за да напомня за това страшно и кърваво събитие.
В Лъките живели Дели Ахметювците — фанатизирани местни деребеи, които участвували в разграбването на Перущица и Батак. Под тяхно влияние някои от лъкинските колибари участвували в Сенклеровия бунт и предизвикали с това отмъщението на доброволците, които опожарили домовете им.
През 1902 г. по-голямата част от лъкавчани се изселват, но ги заместват други българи мохамедани и Лъкавица продължава да играе средищна роля в басейна на р. Сребрица. Осемте ходжи и имами раздухвали свирепостта и фанатизма на колибарите. Особено свиреп бил някога един от потомците на Дели Ахметя Лъкавски — Гунгаля. След убийството на Дели Ахметя Гунгаля се провъзгласява за лъкински ага и започва да „командари” тоя край, независимо от българските власти,които не смеели дори да стъпят там. Митнически стражар не смеел да се вести в Лъките, горските стражари заобикаляли това опасно място, а бирниците идвали на три години веднъж, и то с българомохамеданска схрана. Въоръжен с една мартина, Гунгаля безцеремонно се разправял с всеки, който не зачитал неговата воля, превърнал се в самовластен феодал. Този човек създава големи грижи на българските власти и особено на митничарите по Каракулас и те вземат решение да го премахнат. Един ден на Лъкавица се отправят двама митнически стражари от Чепеларе. Единият от тях носел фалшифицирана заповед от околийския началник, според която Гунгаля се назначавал за чауш (старши) на мястото на избягалия с карамушенските преселници Асан чауш. Другият от стражарите носел заредена винтовка.
Двамата стражари пристигнали в Лъкавица точно на „джумая гюн” (петъчен ден). Край джамията имало събрани повече от 200 души българи мохамедани, които пушели и си приказвали. Там бил и Гунгаля със своята мартина. Един от стражарите го повикал малко настрана и му прочел заповедта за „назначение”, като устно му предал освен това заръките на околийския началник, че отсега нататък каквото и да се случи в Карамушица, той ще бъде отговорен. Славолюбивият българин мохамеданин се възрадвал, че най-сетне бабаитлъкът му е оценен и той става неограничен господар на цели три села (Карамушица, Белица и Борово). В своята залисия той не забелязал, че другият стражар се тули нещо зад едни храсти и се мъчи да го вземе на прицел.
Винтовката изгърмяла, Гунгаля изревал и се хванал за корема, след това рипнал и с два скока се прехвърлил през оградата на съседната къща заедно със своята пушка. Хората се разбягали. Стражарите залегнали и взели позиция за стрелба, но раненият българин мохамеданин не давал никакви признаци за живот. След дълго чакане стражарите принудили собственика да влезе в двора и той им известил, че лъкавският бабаитин е издъхнал.
През 1902 година голяма част от българите мохамедани от Лъкавица се изселват в Турция — кое от фанатизъм, кое от простотия, а до известна степен — по вина на местните български власти, жандари и стражари, които сплашват това население.
Сега от старата Лъкавица (Лъки), като изключим дуварниците на изоставените махали, комай нищо не е останало. Дрипавото „средище” е превърнато в един кокетен планински градец със стройно извисени седеметажни сгради, свързан с хубави шосета, електрифициран и водоснабден. В селото има средищно училище-пансион, флотационна фабрика и старото население се е почти претопило с фабричните работници и миньорите
В Лъкински район село Карамуш (сега Кормисош) било заселено през първата половина на XIX век от Пехливана Осман, който на това място оградил къща и си направил „чуфлик”. След него дошли и други, главно безимотни българи мохамедани от Колашеп, Хамбардере, та селото понараснало. След известно време карамушци закупили от известния Стоян кее (Стоян кехая) от Давудюво пасбището Мемишлерица и част от Гърковица, като опожарили по-равните им части и ги разорали за ниви. Нивите засявали с ръж, овес, а в по-ниските места и „мисирчак” (царевица), която употребявали за каша и за качамак. Развъждали овце, кози и особено пчели.
Карамушенската мера била разделена на две от границата установена през 1878 година между Източна Румелия и Турция. Това предизвикало карамушенските жители да не признават Румелия. Бунтът на малкото, сбутано българомохамеданско село останал недогледан от румелийските власти и Карамуш прекарал току-речи автономно чак до 1886 година когато след съединението на Южна със Северна България границата била твърдо установена. Жителите на Карамуш преживели твърде тежко тези времена. Отбил им се куражът и подучавани от своите аги, замислили да се изселят в Турция. Може би това временно настроение е щяло да премине, ако Христо Калеев от Станимака, бивш съдебен следовател, не се появил, за да улесни преселването на карамушенци. Този българин, партизанин на либералната партия, личен познайник с Радославов, обещал на всички да извади „пашипорти” за свободно преминаване на границата с добитъка, при условие, че преселниците ще го снабдят с пълномощни да стопанисва техните къщи, плевни, ливади, ниви, градини и гори за вечни времена. При липсата на купувачи в едно село, което вкупом се изселва, българите мохамедани предпочели да харижат недвижимите си имоти срещу свободата да преминат границата с овцете и говедата си. По този начин в една година време Калеев станал единствен владетел на село Карамуш, на Мемишлерица и част от Гърковица — собственик на около 800 овце
и толкова кози. При заминаването си карамушенци продавали по два лева овцата и по 10—15 говедата, та не било мъчно за Калеев да си събере свое стадо. Освен от карамушенци Калеевото състояние доста понараснало и от паричните възнаграждения, които му давали боровци и беличени, за да им уреди „пашипортите”.
За влиятелния мъж, който давал и по нещичко на дядо Радославов, ваденето на тези „пашипорти” не струвало никакви усилия, та скоро всички желаещи от трите споменати села се снабдили с документи и заминали.
Калеев се настанява в Карамуш. През 1906—1907 година държавата пристъпва към разпродажба на някои безстопанствени имоти в съседните на Карамуш села Белица и Крушево, принадлежащи на изселени българи мохамедани, които нямали възможност да ги продадат. На обявения търг заедно с неколцина „копартми” (безимотни) българи се явява и Калеев, който взима на безценица по-голямата част от тези имоти и разширява твърде много своите карамушенски владения. По същото време жителите на село Долашер (сега Загражден), които падат в пределите на Гърция, предлагат на Калеев да му продадат собствената им планина Гърковица в територията на България, разбира се, на една невероятно ниска цена (320 лири). С тази нова придобивка Калеевото „феодално владение” опряло своите граници до Манастирското землище. При толкоз гори и пасбища Калеев нямал и наум да се занимава със земеделие. Той изоставил нивите да обраснат с треви и млада гора, преобърнал всичко на пасбища и започнал да продава пашата в тези пасбища на каракачаните срещу заплащане на значителната за ония времена сума от 40 000—50 000 лева за един сезон. Докато каракачаните пасли в пространните Калееви пасбища по Гърковица и Мемишлернца, манастирските жители, побити горе на високото под Чилтепе, се чудели къде да дянат своите кози и овце. А когато горе завалявал сняг, те взели да попасват късна есенна паша от Калеевата Гърковица. Но това не минало безнаказано. Частният горски стражар на карамушенския владетел Учика донесъл на господаря си за тези нарушения и Калеев му наредил да съставят на манастирци актове. Един жандар се появил в Манастир, пратен бог знае от кого, и започнал да извиква манастирските селяни да се подписват на някакви бели листове, наричани с новото и гръмко име „актове”. На простодушните и наплашени от турските власти манастирски жители тази нова загадъчна дума „актове” произвеждала страшно впечатление и те започнали да ходят при Калеев и да го молят да унищожи актовете. Бившият съдебен магистрат, напипал веднъж „меката жила” на манастирци, лесно се справил и с тях: искал кому пет, кому по десет овце или кози и скъсвал актовете пред техните очи, като събрал по този начин повече от 150—200 овце и кози. Благодарните му манастирски жители се разотишли и вече не посмели да стъпят в Гърковица.
Една горска комисия по яйлашките въпроси в Чепеларско и Станимашко отчуждава в полза на държавата част от горските владения на Христо Калеев и му оставя само имотите в с. Карамуш с горите в Каратепе — конфискувани след Девети септември от държавата поради участието на Калеевите наследници в един противодържавен заговор.
Единствено турско село във водосборния басейн на Юговската река е Белица — Беличе, както се нарича в един турски документ от 1576 година. [1] В този документ — турски реквизиционен регистър за събиране овце — се споменава името „джелепкешана” Димитър Мирко, обложен с натурален данък 50 овце, обстоятелство, което ни говори за българския облик на селото по това време. Белица е разположено в най-хубавата котловина по Карамушенската река, заобиколено с пасбища и гори. Над селото има връх Кръстов и развалини от стара черква, възстановена в параклис през 1907 година от група боровски жители. Голяма част от местностите около Белица са си запазили българските имена, а други са „потурчени”, като например местността Клисари (черковно място). Че Белица е старо българско поселище, потвърди се през 1960 година, когато при направата на пътя се разкриха по средата на селото старите християнски гробища. Очевидно Белица поне до 1576 година е съществувало като българско село, което сетне, неизвестно при какви обстоятелства, било „презаселено” с турци, дошли според местното предание от Кърджали, Юрукли и Кабач, Ардинско. Навярно българските жители на Белица били застрашени от „турчене”, та се разбягали или пък били избити и на тяхно място се заселват турци. По-определени са преданията за помохамеданчването на селото.
Село Борово е село в басейна на Юговската река, съседно на Белица, което имало, изглежда, и неговата историческа съдба. Както Белица, така и Борово фигурира в регистъра на джелепкешаните от 1576 година със същото си име Борово, от което село „Стоян, син на Другуш”, е бил заставен да предаде за изхранване на султанската войска 30 овце.
От християнското минало на селото са останали много имена на местности, като Айгьорги (Свети Гьорги), Къщища, Гърлото, Суватя, Айникола (Свети Никола), където при разравяме на грамада е намерен кръст и кандило. Открити са и стари християнски гробища в средата на селото, в което са намерени пръстени, кандила, паници и други останки от някогашни християнски погребения. Кара Исеин Мехмедов Сюлтаров починал на 110 години, но е оставил следното предание за помохамеданчването на Борово:
Идват един ден в селото юзбашия и мюфтие със сеймени. Мюфтието още с идването си отишло в родната си къща (то като момченце било взето за еничарин и завършило в Стамбул медресето за ходжи). Майка му, като го видяла, почнала да бяга, но младият мюфтия и́ извикал да почака: „Не бягай, не ме ли познаваш? Аз съм твой син!” Юзбашият поставил каракол (постове) на пътищата, а мюфтият започнал да убеждава — първо собствените си домашни, че мохамеданската вяра е по-силна и по-права от християнската и че по-хубаво ще бъде за тях да станат мохамедани. Домашните на мюфтият от нямане какво да правят приели да си сменят вярата, но сестра му Рада отказала и побягнала в една съседна на селото пещера, наричана сега Радината пещера, ала сеймените я застигнали, вързали я и насила я потурчили.
Къде с „кандарми”, къде с юзбашийските заплахи селяните, с изключение на тези, които ги нямало, били принудени да приемат „правата” вяра. В рода на Павловци единият от двамата братя се случил в това време овчар в Чаушово (сега Добростан) и си останал християнин. Другият му брат, който приел мохамеданството, запазил семейното си прозвище, като само го преиначил от Павловци на Паловци. Тази фамилия живяла в Борово до изселването на „правоверните” му жители в Турция през 1914 г. А Павловците от Добростан дълго ходели да си взимат пая от наследството в Борово.
Същата легенда има и втори вариант, а именно, че след като се крила дълго време в пещерата, Рада успяла да побегне в Бачковския манастир, а оттам — в Шейтанкьово (днешнот Косово), където се омъжила за някой си Бързински, който бил „рода” с Бързинските от Борово. Говори се още, че който не искал да приеме исляма, карали го в Дряново и там го подавали от канарата, наречена Турчин дереси. Ако и тогава не се съгласявал да си завие чалма — бутали го в пропастта.
Една особеност, която буди недоумение, е тази, че както и Белица, така и в Борово мохамеданите минавали за турци, за разлика от българите мохамедани — повечето говорели на турски. По всяка вероятност това се дължи на обстоятелството, че при помохамеданчването, което е било съпроводено с жестокости, голяма част от коренните жители се разбягали, а останалите се размесили с надошлите от „кърджалъка” турци и постепенно усвоили техния език. Боровската местност, която се слави с мекия си климат и голямо плодородие, е привлякла достатъчно инородни пришълци, за да се претопи езикът на малцината местни хора.
Всичко това обаче никак не може да скрие християнското минало на селото, в което местностите носят чисто български наименования: Голямо бързе, Кладен, Лювадите, Долен Пропол, Горен Пропол, Свети Костадин, Гъбище, Краище, Върли дол, Дупката, Черешката, Паничерица, Чукарата и др. Местността около Борово изобилствува с пещери, по-известни от които са: Гарал дупка, наричана още Черна дупка, Ангеловите дупки в местността Гюргенликя, Напуската дупка, която събира до 200 кози, историческата Рада дупка, Белка дупка, Кай дупка и др. За икономиката на селото тези дупки са играли много голяма роля и особено за неговото скотовъдство. Хладни лятно време, а зимно време — топли, обширни и проветриви, те били идеални свърталища за домашния добитък, най-вече за козите, които можели там и да зимуват, и да летуват, заобиколени от пространни „мешелици” и „букаци”, където намирали изобилна паша. Много е вероятно именно дупките да са били първоначалните свърталища на овчари и козари, които отседнали в тази благодатна за тях местност и създали своето село Борово.
За основаването на селото съществува и едно предание, според което първите заселници на Борово произхождат от с. Давудюво (сега Давидково). Преселването оттам ставало постепенно. Първи дошли жителите, които имали тука ниви и ливади, кошари и саи. Най-напред те си направили временни колиби, а сетне си оградили постоянни къщи. Сочат се дори като първи преселници давидковските жители Алия Салаков, Салих Одаджиев и Хасан Салихов, от които водят наименованието си трите стари махали — Салаковската, Одаджиевата и Хасанкьоската. Всичко това е възможно, т. е., че давидковските жители Салаков, Одаджиев и Харенкьов, а вероятно и много други са се преселили в Борово, но че те са го основали — това не може да е вярно, като се има предвид, че съществуването на Борово е засвидетелствувано още през 1576 г., когато в него са живели Стояновци, Драгушовци и други коренни българи, откогато са и параклисите „Св. Никола”, „Св. Костадин”, „Св. Илия”, „Кръстов” и др.
Нова глава в живота на с. Борово започва през 1903 г., когато в него се заселват българи-бежанци от Горно Дереке (Момчиловци), а именно седмината братя Бедровци: Костадин, Стоян, Никола, Анастас, Петър, Станчо и Игнат, заедно с баща си Райчо Пеюв Бедров. Скоро подир това дошли в Борово и семейство Грибачови — четири души братя, та се събрали около 20 души „мажири”, които сложили началото на „християнската колония” в Борово. Ето как според 80-годишния Костадин Райчев Бедров е станало „презаселването” на Борово през 1903 г.:
От 1901 до 1903 г. братя Бедровци, най-вече Костадин и големият му брат Анастас, започнали да се „мешат в комитликя”. Горно Дерекьой било чисто българско и комитите в него се чувствували като у дома си. Родопският войвода Пею Шишманов имал тука много приятели и ятаци, които снабдявали неговата чета и я информирали за движението на турците. Но случила се веднъж беда, която поставила комитските хора в Дереке в голяма опасност: един „комита” от Карлово, изтерзан от тежкия комитски живот, решава да се върне у дома си, но когато да мине границата — заблуждава се и попада на турския пост. Пленяват го, изпитват го, мъчат го и успяват да научат от него току-речи имената на всичките комитски помагачи.
Новината за залавянето на четника дезертьор се разнесла бързо и силно разтревожила комитските ятаци. Костадин Бедров побързал да напусне селото, на ден 26 септември той прехвърлил тайно границата и заминал през Бачковския манастир за Стара Загора, където работел през летния сезон като зидар. Същия ден, след тайното заминаване на Костадина, в къщата на Райчо Бедров дошли жандарми, изпратени от мюлязимина на граничната застава в Горно Дереке. Райчо казал, че синът му е отишъл да коси ливадите отвъд границата, и че на другия ден ще се завърне. Това било само една маневра, за да се печели време. Бащата разбрал като за какво идвали жандармите и решил незабавно да се махне, за да не попадне под ударите на турското полицейско правосъдие. Събрал каквото можал, натоварил го на мулето и заминал през границата за с. Манастир.
На другия ден жандармите пак дошли в къщата на Райча Бедров, но намерили вратите заключени. Като разбрали каква е работата, разбили вратите, ограбили каквото се намерило и напуснатия дом и побързали да занесат на мюлязимина неприятната вест за бягството на двамата Бедровци. Под ударите на мюлязимина попаднал тогава големият брат Анастас: той бил вързан и закаран в Пашмакли (Смолян) като ятак на комитите и опасен за държавата човек. В Пашмаклийския затвор Анастас престоял до 4 октомври, когато — кое с молби, кое с рушвети — близките негови хора успели да издействуват освобождението му. Анастас се върнал, но като знаел, че за него живот в Турско вече няма, решил и той да прехвърли границата. Комшията му Тасо, виждайки, че Анастас товари багажа си да бяга, решава да го последва. Досетили се двамата да вземат и годеницата на Костадина със себе си и така минават границата — двамата мъже с младата жена.
Времето се случило студено. Започнало да вали и натрупал „сняг до коляно”. Бежанците спрели в една колиба на Момина вода и там останали 20 дни, но студът скоро ги прогонил и те слезли в с. Манастир при Райчо Бедров, който бил на „гости” у зетя си Станчо Киряков. Намерението на семейство Бедровци било да останат в новозаселеното с. Манастир, но Станчо им казал, че това е лудост. Обяснил им, че зимата в Манастир започва от Димитровден и свършва на Гергьовден. Показал им заснежените височини в подножието на Чилтепе и добавил, че сняг ще ги затиска цели осем месеци. Разказал им освен това колко много и често вали в Манастир, колко е влажно там и студено, какви лоши ветрове го бият. Как жито не става, боб се не ражда, а само с овес и ръж се не живее и т. н., и т. н. Но Станчо им казал и друго: ако те търсят ново заселище, най-добре ще е да отидат в Борово, където някой си турчин заминавал за Турция, та си продавал имота с къщата. Там според Станчо било топло, заветно, земята била питомна и всичко раждала, тъй че най-доброто, каквото можели да направят, било да отидат на такава „питомна земя”.
Бедровци послушали зетя си и заминали за Борово. Наистина Мехмед Куковички продавал къщата и имота си — около 40 декара ниви и ливади. Пазарили се да вземат всичко това за 40 лири. Дали капаро 20 лири и се върнали в Манастир, за да си вземат децата. Но когато пак дошли в Борово, заварили цялото село наежено, дето ще влязат в него „каури”. Мехмед Куковички се отказал от пазарлъка, но след шумна дандания, в която се намесили и българските власти от Белица, пазарлъкът бил възстановен и Бедровци влезнали в своето „старо-ново” жилище. Повикали тогава Костадина от Стара Загора и преселническото семейство заживяло своята първа зима в Борово. Костадин се оженил за годеницата си. Това било първата християнска сватба и първата им радост, една от малкото радости за преселниците, които започнали да изпитват мъката на бежанците, попаднали в чуждо място, заобиколени от враждебни хора. Те нямало с кого да се съберат, с кого дума да си прикажат. Киснели в одаята около оджака, греели се на огъня и чакали пролетта, за да се махнат от това проклето село. И щели навярно да осъществят своето намерение, ако не умряла сестрицата на братя Бедрови. Тя била заровена в Борово, а нейните близки не посмели да напуснат гроба и останали завинаги там. През пролетта дошли нови преселници. След време те закупили една нива и построили на нея първото българско училище. Направили си подир това и черквица. Мохамеданите посвикнали с тях и заживели криво-ляво заедно. Тъй прекарали до 1914 г., когато мюсюлманите решили да се изселят в земята на Пророка.
В поминъчно отношение селото било от най-добрите в целия Лъкински район. Около 1910 г. в него имало 8000 овце, 12 000 кози, 600 глави волове и 400 мулета. Боровци произвеждали толкова жито от своите балкански ниви, че след като задоволявали своите нужди, карали го за продан в Станимака, където имало особен „боровски пазар”. Те снабдявали с жито и лъкавчани, и манастирци било със заплащане, било чрез смяна с картофи. Освен жито (ръж и пшеница) боровци произвеждали и царевица. Картофи започват да се сеят там след идването на дерекьовските преселници. Селото притежавало 3000 дка орна балканска земя, но тя раждала като в полето, защото изобилно я торели с кози и овчи тор.
Борово се намира на 1550 м надморска височина, заобиколено от била и мощни върхове, които го пазят от студените северозападни и североизточни ветрове. То цялото е върху южния склон на Белишката река. Името си е получило навярно от девствените някога иглолистни гори, които са покривали неговите околности. Сечени за „четуна”, с която зимно време са хранели овцете и козите, горени и изкоренявани, с течение на времето те изчезнали, за да се запазят тук-там по високите и непристъпни места.
Интересно е, че в околностите на Борово, на сравнително големи надморски височини, отлично виреят черешите, сините сливи, зарзалите и други овощни дървета. В селото виреят дори орехите, което е „живо” доказателство, че местността попада в границите на един климатичен оазис, който се отличава със сравнително мека зима и смекчени температурни крайности.
Борово в административно отношение се числи към Лъкинската община и ако Лъки се слави със своята руда, това запратено в подоблачните висоти родопско село заслужено печели славата на едно от най-красивите среднородопски места.
1. ПОМИНЪК
КАТРАНДЖИЛЪК
Катранджилъкът е бил един от най-старите занаяти на давидковци. Той особено процъфтявал във времето, когато се опожарявали горите за пасбища. Изостаналите след такива пожари борови дънери много бързо се наливали със смола и давали голямо количество смола. Приготовлението на катрана в онова време ставало по следния начин: избират се такива дънери, в които има „налив” на смола. За това могат да послужат и чворовите части от борикови дървета или корени. Ситно насечените парчета и трески се поставят в един кюп. Втори кюп се закопава в земята до самото гърло, само че празен, подобен на първия кюп. Първият кюп се поставя с „устието” надолу, но не да се допират „уста в уста”, а малко да се „разминават”. След това около пълния кюп, който стърчи над земята, се запалват сухи дърва, но така, че огънят да не прониква в кюпа. Борината вътре започва да се топи и по една чучурка се влива в долния, закопан в земята кюп. Захлупеното гърне не поема отникъде въздух, иначе борината в него веднага ще пламне. Смолата тече, докато се „пресуши”. По този начин се добива много чист и доброкачествен катран.
Катранджии в Давидково били най-сиромасите и предимно от средата на българите мохамедани. Натоварен в качета, те „разкарвали” катрана по „долните” села (полските) и го продавали за смазване на каруците и за „илач”.
В Манастир катранджилъкът не се е развил, навярно защото по северния склон на Чилтепе няма достатъчно „борняви дървета”, а и катранът не се е достатъчно ценял, за да стане източник на препитание.
КАЦАРСТВО
От занаятите в Манастир най-добре се развило кацарството. Голяма част от първите преселници били „фучаджии”, кацари,
които попаднали изведнъж сред една девствена смърчова гора — великолепен и безплатен материал за кацарството. Освен това процъфтяването на лозарството в Асеновградско и Първомайско осигурявало сигурен пазар на кацарските произведения и особено на чебурките за пренасяне на грозде. Тези благоприятни условия направили от кацарството един хубав и доходен занаят.
Кацарите употребявали само дъските на „бялата ела” (смърча). Избирали само „правожилни” дървета, които лесно се разцепват. Кои са „правожилни” и кои „вити”, познавали по браздите на кората и още по-сигурно — като правели „засек” с брадва. Дърветата се отсичали само в периода на „мъзгата”. Отсечено по време на мъзгата, дървото съхнело само за два три месеци и „звънтяло като камбана”. Дървета, отсечени прел есента, съхнели три-четири пъти по-дълго, били тежки и много нетрайни. Цепенето на дъските ставало с брадва „по на две”: най-напред разцепвали трупчето на две, след това всяка половина още на две, всяко парче — на две и т. н. Ако цепенето за почне от единия край, дебелата част на трупчето „тегли” дъската и тя излиза към края по-тънка.
Произвеждали се дъски с размери 2,5 сантиметра дебели и от 2 до 2,5 метра дълги. Нареждали ги на четиристранна ракла, на ветровито място, за да съхнат, и се работили чак след една година.
Кацарски инструменти:
Кацарска брадва, „остра като оса”. С нея се цепят и дялат дъските. Тесла — „за додялване”, трион — за изрязване на дъските, тукмак — за набиване на чемберите, голям струг — за изравняване тънките краища на дъските, извлек — нещо като рукан за „извлицане”, изглаждане дъските отвътре, когато е вече готова кацата. Вътор е инструмент за направа на жлеб по дъното, когато кацата е вече „събрана”. Рукания — служи за заглаждане външната страна на дъските, след като са предялани с брадвата. Пирингла — пергел за отмерване на дъното. Магаре — нещо подобно на стол, на което кацарят сяда и с помощта на менгемето закрепва дъските, които рендосва. Пилата служи за заглаждане на ръбовете, а сбирката е малко менгемце, което служи за закрепване на дъските за чембера, когато кацата се „събира”.
Изработването на каците се извършва по следния начин: дъските се издялват най-напред с брадва, уравнява се повърхността им грубо. След това с помощта на руканя се заоблят и заглаждат от външната им страна. По-нататък тесните страни на дъските се изравняват с рендето, наричано още струг. Вече „стругосани”, дъските са готови за „събиране”. „Събирането” става с помощта на дървени чембери (обръчи), наречени „калъпе”. От вътрешната страна на чембера се поставяли дъските. Първата се затяга за чембера със „сбирките”, до нея се нареждат другите дъски, докато се напълни калъпът. С помощта на приготвените лескови чембери кацата се затяга, изравнява се с „трионя” в двата края, поставя се на менгемето и с извлека се прави на дъното жлеб — „вътъросва се”, и тогава се поставя дъното. Последната работа е начукването на чемберите.
Каците биват: големи — за зеле (дълги един метър), „юч карашлъци” — около 60 см високи, за туршия — „пуперки”, „сиренарки”, „гроздарки” (чебуре), бурила за биене на мляко, ведрички за доене на овцете, каци за масло, сирене и отвара, бъркални каци за мандрите, плоски каци за возене на масло и сирене (за да прилягат по-удобно на семера) и т. н.
Освен каци, бъкелчета и бурилки, кацарите изработвали големи овчарски лъжици, копани и „кутлове” за чукане на лук. Копанките и кутловете се правят от „върги” (естествени нарастъци по дърветата), защото „в тях дървото е тъй оплетено, че и да го чукаш, и да го цепиш — не чуе”. Голямата овчарска копаня хваща шест оки, малката — три, с нея мерят млякото на Костадиновден. Лъжиците се правят от явор, дървото е „леко и не мирише”, а и лесно се работи.
Готовите кацарски произведения кацарите натоварвали на мулета и разкарвали из полските села, Асеновград, Първомай и Хасково. Най-хубав за продажба сезон бил „есенно време, преди гроздобера”.
БИЧКИДЖИЙСТВО
Бичкиджилъкът е сроден на кацарството занаят, който особено процъфтява след Руско-турската освободителна война. Първите бичкиджии в Манастир са братя Никола, Петър, Лазар и Андон Панайотови, родом от Корча. Те работят на Бекираговата бичкия. След тях идват от Самоков втора група бичкиджии: Коста Д. Стойков и Иван Д. Великов, които „бичиха” на различни бичкии чак до 1944 година.
Бичкиите се покривали с дъски. Строени от бичкиджиите, работели на вода. За да се получи по-голям водопад, се изкопавал арк (вада). По него водата стигала до коритата, а презкоритата — до „варадя”. Коритата на бичкията са няколко, дълги от четири до пет метра, дървени, изкопани, за да минава водата по тях. Образува се водопровод от 15—16 метра. Самият варад е около 14 метра висок и зависи от качеството нл водата.
По липса на пътища, за по-лесно изнасяне на полето са се произвеждали само дву- и триметрови дъски. На двуметровите, един см дебелина, са казвали бичме, а 2 см на 25 ширина — унлуци, 3 см (35 см) на 3 м — арабалъци.
Първата бичкия била построена в Общия балкан от Али ходжа, внук на Аджи ага. След него построяват свои бичкии Бекир ага, Дели Емин, Алиша и Имама от Давидково. Слел заселването на Манастир някои от тези бичкии запустели, а другите били закупени от манастирци. През 1900 година дядо Петър построил бичкия в Кенандере, а Христо Арнаутина — на Имаретската река. На същата река прави бичкия и Пею Ив. Шишманов — войводата. В Дядова река работеше черковната бичкия, а в местността Османски дол — кооперативната. От всички бичкии черковната се запази до най-късно. Преустроена във воденица, тепавица и електрически банциг, тя съществува досега.
ЗИДАРСТВО
След кацарството от занаятите в Манастир най-много е било развито зидарството (дюлгерството). Една трета от всички заселени в Манастир жители били зидари.
Преди заселването си в Манастир зидарите отивали на работа в беломорските села. Тайфите се стягали още от февруари. Всяка тайфа имала „чета-башия”, главен майстор, който сключвал пазарлъците и определял чирашката „плата”. Бъдещите зидари започвали работа още като малки десетгодишни деца. Чирашкото тегло било голямо: те носели кал и камъни по скелите, а освен това перели майсторите, кърпели ги, а и манджа им варели — „люта трахана, отгоре с малко шарлаганчев, един въртелек”. Чиракуването продължавало понякога по осем и десет години. Майсторите нямали сметка да про-
извеждат нови майстори, едно, че по-голяма заплата трябвало да им се плаща, а и мъчно се намирали общи работници, които да носят камъни и кал. Церемонията по въвеждането на един чирак в майстор била проста: завивали му чалма на феса. Понякога майсторите се изхитрявали, та връзвали чалми на чираците, за да искат и за тях майсторски надници (когато пазарлъкът се правел „на „гюлнюк”). Един от най-известните манастирски зидари — Стойчо Колев Патричката — разказваше за своя чираклък:
„На единайсет години баща ми ма проводи да „педепсам” занаята. Седем години чиракувах, преди да ме направят майстор. На едно място работих четири години, на друго — три. Само че третата година не довърших: нарамих да си вървя, защото майсторът ми беше урсуз човек, не ми показваше усталък. Пo му се искаше все чирак да съм, да му нося киреч и кал. Веднъж се надух и си тръгнах — в едно гюмюрджинско село бяхме. Лятно време — хора никакви, пък и да имаше хора, беломорците не се ловят на такава тежка работа, каквато е зидарската. Цял ден ма следи майсторът от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, да ма пита защо съм го напущал. Я си все мълчах. Чак на третия ден му казах, че ми е мъчно, дето не ми е показал нищо, че само ме е карал да му влача кал и киреч, пък не ми е показвал „усталък”. „Това ли било? — викна майсторът. — Я ела си сега, де ще видиш какъв усталък ще научиш от мене!” До вечерта запасах престилка и ма изпрати да зидам, пък един от майсторите накара да носи киреч и вар. Сетне и чалма засуках, станах значи майстор, ама как — ей тия двете ми ръце питай!”
След изселването си в Манастир зидарите вече не смеели да отиват в Турско. Тръгнали тогава да работят по Старозагорско и Хасковско, пак както и по-преди — на „тайфи” с чета-башия. Когато тръгвали от селото, пеели дюлгерската песен:
Момчета, бално ли ви е,
момчета, жално ли ви е,
как щеме, холан, да идим
нах ная Зара чуена,
чуена, пък не видена,
хайде ще да я видиме.
Станаха та ми търнаха,
минаха даше високо
слезнаха в поле широко,
стигнаха Зара гуляма.
Момчета жално писнаха
кайно гергьовски агнета
за бистра вода студена
и още сянка дебела.
Не само водата не харесвала на свикналите на планинската прохлада зидари, но и храната им не винаги била в ред. Случвали се чорбаджии — „циции”, които хранели зидарите само с рядка чорба, а зидарите пък им отмъщавали, като „бутали” повече кал в дуварите, ковели пирони, където трябва и не трябва, и така срязвали дъските, че „вървели зян” (похабявали се). Инак занаятът си не „засирали”, правели хубава и здрава работа, та всяка година намирали „готова” работа.
Дюлгерският занаят бе твърде тежък, свързан с дълго отсъствие от дома, затова на хората „окото им било” все в земеделието и живата стока. Нивите около Манастир обаче били малко и около 1899 година имотната криза започнала така да се чувствува, че хората замислили за ново преселване. На следващата година започнали да се изселват българите мохамедани от съседните махали и станало възможно да се закупят имоти на безценица. От това мнозина безимотни „дюлгеркьове” се възползували и напуснали занаята, тъй че от 1900-та година зидарския занаят останали да упражняват само неколцина по-млади хора.
ЗЕМЕДЕЛИЕ
Между първите изселници от Давидково в Манастир чисти земеделци били малцина. Те още през първата зима на 1890 година разбрали, че манастирският балкан е нещо твърде различно от топлите и припечни давидковски местности. Първите манастирци се заселили на 8 септември, а на 13 септември паднал 50-сантиметров сняг. Зимата ги просто „затиснала”. Приготвеното „зайре” останало в Давидково и малкото „жива стока”, която манастирци успели да доведат със себе си, се намерила в смъртна опасност. Българите мохамедани от Балкан махала и Среброто се притекли тогава на помощ и благодарение на техните „заеми” малкото мулета и овчици оставали живи до пролетта.
Стреснати от тежката зима, кацарите превърнали домовете си в работилници, денонощно дялали, ковали и рендосвали, та смогнали още през март да направят каци, натоварили ги и след три-четири дена се завърнали от Тополово с по малко царевица и жито, които ги изкарали „на лято”.
През пролетта на 1891 година манастирци започнали да разкопават нивите, за да сеят овес, ръж и „компир” (картофи). Никой от тях не разполагал с волове и тази първа сеитба се извършвала с копачи. Нивите, които манастирци засели, били повечето стари пожарища, девствени още и „рожделиви”, та станала добра реколта. Не всички обаче успели да я приберат, защото и през тази година първите несполуки обезкуражили доста манастирски жители и те почувствували, че земеделието при 1600 метра надморско равнище не е никак сигурно и на него в поминъчно отношение твърде малко може да се разчита.
Освен суровия климат, които пречел на земеделието, този поминъчен отрасъл не можел да се развива и поради липсата на достатъчно площи. Хората трябвало да придобиват нови ниви, като с триста мъки опожарявали гората, след това бавно и трудно изкоренявали „пенюгите” с копач. Този начин за придобиване работни площи не е могъл, разбира се, да задоволи глада за земя и очите на населението се обърнали към чифлика на Ахмед бинбашият. Една група от четирима души, възглавявана от Вълчо Стоев Куртев, първа се досетила да влезне в пазарлък за придобиването на този чифлик през 1896 година. Пазарлъкът бил извършен тайно, защото Вълчо Стоев и тримата негови съучастници имали намерение да задържат за себе си най-хубавата земя, а останалата да разпродадат на населението. Колкото и тайно да била извършена, сделката, тя стигнала до ушите на останалите манастирски селяни и предизвикала силна тревога и възмущение. Всичко живо настръхнало. Не се приказвало нито за празник (денят бил Ивановден), 7 януари ст. стил, 1906 година, нито за годежи и сватби, а само за „чуфлика”.
Вечерта на същия ден четиримата „чифликчии” отишли да честитят именния ден на Иван Янчев (Анчо). На същото място отива и друга една голяма група селяни. Дума въз дума, между едните и другите започва разговор за „чуфлика”, който се превръща в оживена препирня, а малко по-късно — в крамола. Всички заедно излизат от дома на Анчо и се отправят към кметското наместничество, където възмутеното болшинство сваля кметския наместник Вълчо Г. Куртев и провъзгласява нов — Георги Николов Георголов. Нему селяните дават пълномощие да отиде с двама други в Давудюво при Ахмеда и да препазари чуфлика за сметка на цялото село. Ахмедаа това и чакал, та вместо 170 лири, за колкото първоначално бил спазарен чифликът, притурил още пет и ги поискал в брой. Сумата била изтеглена от БЗК банка в Чепеларе, заплатена и погасявана след това в продължение на 10—15 години.
Ахмедовият чифлик бил разделен на 39-те манастирски семейства, което подобрило малко поминъка на населението, но, разбира се, далече не заситило острия глад за земя .
Малко по-благоприятно станало положението, когато през 1902 година започнало изселването на българите мохамедани от Балкан махала и Среброто. Манастирските жители използували тоя сгоден момент, накупили си евтини ливади и ниви и земеделието позакрепнало.
В обработването на земята манастирци опитали първоначално да приложат традиционната система на „сюрюмите”
1. Изброяваме семействата, участвували в разпределението на чифлика, за да засвидетелствуваме един етап в развитието на новото село Манастир, към 1906 година: Георги К. Георголов, Стоян Колев Георголов, Иван Стоянов Кехайов, Атанас Колев, Христо Куцтодоров, Вълчо Т. Вълчев, Иван Ст. Урумов, Кузман Стоев, Русин Николов, Тодор Н. Стефанов, Никола Панайотов (Арнаутина), Катътка Вълчева, Трифон Николов, Станчо Киряков, Тодор Хр. Куцтодоров, Начо Колев, Вълчо Г. Куртев, Никола Г. Кур тев, Тодор Г. Куртев, Георги Начоолу, Атанас Трифонов, Велко Николов, Никола Трифонов, Тодор Стойкоолу, Тодор Ст. Урумов, Лазар Панайотов, Петър Панайотов, Андон Панайотов, Никола Г. Колев, Тодор Щурото, Димо Стоянов, Петко Стоев, Станчо Киряков, Радич Киряков, Дичо Славчев, Стоян Ангелов и Никола Ангелов.
2. Сюрюмите са една твърде интересна система за обработване на земята в Родопите, която заслужава по-подробно изследване. В старата давидковска мера е имало пет сюрюма: Петровере, Честока, Стари хлявове, Преслопа и Казър борун. Всеки сюрюм се сеел на пет години веднъж: първата година — ръж, втората — овес, третата година стърнишката оставяли несеяна и неорана, за да служи за пасбище. Там поставяли мандрите. Четвъртата година нивата почивала — „келемия”, а петата година през лятото я „угарили” и есента отново засявали с ръж. Тая плодосмяна, която великолепно възстановявала производителността на почвата, се извършвала с такава точност, че селяните изчислявали възрастта на своите деца по сюрюмите. Примерно: Митър Колев се родил, когато на Петровере било ръж. Оттогава четири пъти там е засявано ръж, значи е точно на двайсет години.
която бащите и дедите им практикували в Давидково, но тука работните земи били така разхвърляни, че не могли да се образуват нужните пет дяла и сюрюмите не могли да се приложат. Все пак и тук е била спазвана периодическата плодосмяна: ръж, овес, картофи, угар (зимно, лятно, „компир”). 3а възстановяване плодородието на земята нивите са били естествено наторявани с овча или говежда тор.
Земеделските сечива за обработване на земята били прости и примитивни. Новите пожарища се обработвали с „казма” (копач), защото дънерите пречели да се пусне там орало. На вече разработените ниви оранта се извършвала с най-обикновено дървено рало с палешник. Части на оралото: воище. Воището се „хваща” за ръчицата на 10—15 сантиметра нагоре от „плазището”, като влиза със своя заострен край в нарочно пробита дупка. Воището не е право, а леко изкривено там, където „чивията” го прикрепва към „плазището”, което се състои от уши и ръчица, хомот, жегли с „повързи”. В Манастир коженият привой е непознат, хората са си служили с три железни халки. Освен това при сенокоса селяните са си служили с „тарпана” (коса), която наточвали с „биле-камък” (точило), чук и наковалня. Сеното се е прибирало с „гребло”, направено от десетина дървени зъбци, а се е обръщало с вила. Превозвали го на „свиткове” или „бандаци”, а сламата — във „вързоле” (направени от върви). В чеиза на всяка булка е трябвало да има „чол” за сушене на жито, направен от вълна с кълчищна основа.
От земеделските култури най-много сеели ръжта, овеса и ечемика, а по-сетне и картофите, „компир”-а. На изорани през есента места засявали „летните” посеви — ръж, овес и ечемик. „Летниците” ставали за жътва през септември. „Зимното” сеели през септември след една лятна оран и двумесечна почивка на нивата — „угар”. Реколтата се прибирала през август. „Компирът” се засявал през април на подготвени от есента угари или стърнишки, подсилени с оборски тор. Край домовете в градините се е сеело фасул и грах. Поради голямата надморска височина овощарството в Манастир не е потръгнало. Колкото има круши и ябълки, дават малък добив и плодовете нямат захарност.
Значително място от земеделските имоти заемали ливадите. Косенето ставало от Петровден до края на юли. Те били периодически почиствани от тръне, камъни и наторявани с оборски тор.
ОВЧАРСТВО
Тясно свързано с ливадарството в Манастир е овчарството — поминъчен отрасъл, който след кацарството е заемал най-значително място в икономиката на манастирските жители. От Давидково преселниците докарали много малко овце, „колкото без хич да не е”. Пасбища имало, но нямало достатъчни ливади за добиване на сеното, нужно за изхранване на овцете, тъй че в първите години числото им много бавно нараствало. Бързо увеличение на „живата стока”, в това число и на овцете, настъпило около 1901/1902 година, при изселването на българите мохамедани от Карамушица. Манастирци докарали оттам закупени на много достъпни цени около 250 овце, които послужили за „домазлък”. Войните попречили бързо да се увеличи броят на тези овце, но все пак към 1918 година в Манастир имало 4000 овце и кози и 300 глави едър добитък. През 1939 година овцете нарастват на 10 000, а оттам насетне непрекъснато намаляват, за да стигне числото им през 1959 година 2800.
Местната порода овце води своето „потекло” от Давидково и Карамушица. Това са дребни овце с живо тегло 25—30 килограма. От тях рядко може да се настриже повече от 1 килограм вълна, с цвят жълт и жълтобял. Средният млеконадой от тези породи овце не надминава 10—12 килограма за сезон. Балканските овце са като „юмрук”, стегнати, рядко боледуват. Бейските овце, които са идвали на лятна паша по Чилтепе, Имарецкото и Енихан, били по-едри, много по-млечни, но и „по-каба”.
През 1944 година в Манастир за първи път започва подобрението на местната порода овце, като се кръстосват те с планински меринос. През 1950 година подобрението продължава с помощта на кавказки меринос. Сега 80 % от всички овце в района на с. Манастир са местна подобрена порода, с мека вълна и увеличена млечност.
Овчарството изисквало не само труд, но и големи познания и опит. Не всеки е можел да стане овчар: изисквало се да е бил дълги години „малешина”, овчар на „йоза” (яловите) и чак след това можел да стане овчар на дойните овце — „сегмалджия”. Сегмалджият трябвало да знае всичките особености и капризи на овцата, как се пасе и пази, как се храни и цери.
Овчарската зима започвала от „Касум” (Димитровден) и траяла до Гергьовден — шест месеца. От Димитровден нататък, докато паднат дебели снегове, пашата е твърде кратка и каквото „закачат овцете”, им е кяр. Падне ли сняг, те се прибират в „егъла” [1] и започва храненето им със сено и елови клонки — „четуна”. Овцете се хранят навън от егъла, като предварително се утъпква снегът, за да не „стъпват” сеното с краката си. Купчинките се слагат по на два метра една от друга, за да ядат по седем-осем овце едновременно от всяка купчина. Храненето се повтаря пет-шест пъти през деня, следва водопой и подир това овчарят затваря овцете в „егъла”.
Свечери ли се, овчарят вика кучетата, дава им хляб и им посочва къде да лягат, за да пазят овцете от вълци. Самият той се прибира в колибата и там, край огъня, дреме „на тетик”, готов всяка минута да скочи, ако лавнат кучетата.
Овцата е деликатно животно и особено в периода на бременността лошата храна много я поврежда. Овчарят трябва да внимава сеното да не е запарено, нечисто и загнило, да не е „сланясало”, инак бременните овце се „бръктисват”. Трябва да им се пази през това време и спокойствието, да не се струпват при кърменето и водопоя, да не се подплашват, защото и това може да стане причина за бръктисване.
Зимуването на овцете продължава до към февруари. След това стадата се изкарват в топлите полски зимовища и там, при удвоени грижи, започва ягненето на овцете. Най-прочути зимовища били беломорските пасбища и мери край Гюмюрджина. След 1912 година — свободните мери и „келмешета” из Тракийското поле. И тука пашата е свързана с опасности, ако например овчарят изведе овцете, преди да се е стопила сланата. Голяма опасност през тия ранни паши представлява отровната трева „челекмета”, която наподобява минзухара и расте заедно с него. Гладните овце охотно я пасат и само едно денонощие след това се бръктисват и умират. Овчарят трябва да познава „челекмета” и да не пуща овцете да пасат на такива места, където расте тази отровна трева.
В началото на март овцете започват усилено да се ягнат. Това са тежки дни за овчарите, които денонощно трябва да бодърствуват и да помагат за сполучливото ягнене. В това време гората вече се раззеленява, пашата се увеличава, същевременно настъпва и най-опасното за болести време.
След като се завърнат стадата от полето, през май овцете се отделят от агнетата. Единият овчар отива с агнетата, яловите и кочовете, а по-добрият — със сегмала, дойните овце. Изгражда се мандра — на голяма нива, за да се използва торът.
Мандрата се прави, след като се определи пасището, където ще летува сегмалът, докато трае доенето на млякото. Мандрата е дъсчена постройка. Едната половина вътре служи за поставяне бъркалните каци, а другата е вдигната от средата 20 сантиметра по-високо и служи за жилище на мандраджиите. До вратата от горната страна е поставен оджалък за голям казан, в който се топи сиренето. На другия край на горната страна, на един метър височина от земята, се прави серген (нещо като маса, на която се поставят паниците, лъжиците, хлябът, солта и пр.). В долната част на мандрата се поставят каците за бъркане, три-четири-пет каци, а до тях — каца за сурватка. На другия край на същия ред — каца за съхраняване на маслото. Бъркалните каци са цилиндрични, за да може по-удобно да се бърка млякото. Бъркането става с помощта на „четал”.
След нагласяването на мандрата се гради „дукат”, отдалечен 20—30 метра от мандрата. Дукатят е заграден с колове или „жерди”. Към мандрата се поставя четвъртата стръга с три отвора, през които минават овцете една по една. На отворите сядат овчарите-доячи по двама. Отпред стръгата има „котара”, където се събират издоените овце. След първото издояване на овцете всичкото мляко се сварява в казани. Като изстине вареното мляко, поставя му се подкваса и то се сгъстява подобно на меко сирене. На другия ден заранта идват всички стопани с ведрици, нареждат се на столовете пред стръгата и всеки дои своите овце. По традиция, преди да почне доенето на овцете, стопанинът пуща сребърна монета от 1 или 5 лева във ведрицата. След издояването на овцете млякото се измерва поотделно на всеки стопанин от авторитетни хора, с предварително приготвени мерилки. Най-малката мерилка е дървена лъжица, която се нарича „кутел”. Има кутел от дървена паница, която събира 50 лъжици. Който е надоил един кутел, ще получи 50 пъти повече от своите овце. 50 кутела големи са половин мяра. Сто кутела — една мяра, а една мяра е 200 оки. Следователно един кутел — две оки.
Тъй премереното мляко се прецежда в каците и му се слага мая от сирище. След 30—40 минути то става телеме, което се раздава.
Кой колко мляко е надоил се означава на рабош поотделно, като се отбелязва и дъмгата на стопанина (всеки стопанин си има отделна дъмга — значка, белег на гърба на рабоша). Който най-много мляко е надоил, той ще го вземе пръв. Той се казва първобач. Този ден се нарича „предой” — св. Костадин и Елена — Костадиновден. За курбан се колят няколко тлъсти агнета или овен.
Към обед месото е сварено, сиренето — оцедено. Трима души раздават яденето: един раздава сиренето, един — курбана, друг — млякото. Всички се нареждат на поляната, застлана с кичени халища. Първо сядат гостите и след като се нахранят, започват да ядат стопаните. Жените на стопаните донасят баници, а за по-весело — и ракия. Свирят гайди, хората се веселят, пукат с пищови и пеят песни. Свършва обедът и тогава настъпва време да се пазарят сегмалджии. Пазарят се най-добрите и им се плаща в натура с мляко. Един овчар получава две мери, а башсегмалджията — 20 кутела повече от другите. Овчарлъкът и тук има тънкости: доенето трябва да става всеки ден по едно и също време. Овцете се доят сутрин и вечер — два пъти.
Заедно със сегмалджиите се нагласят доичари — на 100 овце по един. Те внимават нито капка мляко да не оставят неиздоено. Първото доило по традиция се давало на попа. Попът е там — светява вода. Последното доило на мандрата се дава на ковача. На третия ден заранта млякото започва да се дава на първобача, първия стопанин.
Сегмалът е много капризен и от най-малкото стресване или , сплашване — намалява млякото. През деня овцете трябва да имат пълно спокойствие. На необичайно място ако се пасат-губят млякото. Закъсняване или избързване в доенето — също „губи” от млякото.
За да определят точно кога да се доят овцете, овчарите поставят гегата отвесно и по сянката определят кога да се дои. Обработването на млякото е също „тънка работа”. За нея се поставя опитен специалист мандраджия. От него зависи дали млякото ще даде добър процент сирене, хубаво сирене и масло. Башмандражията с поглед само трябва да разбира млякото, когато се бие, дали е топло или студено, избито ли е или трябва още да се бие. Колкото и да е благоприятно времето, на млякото в началото трябва да се ударят 1200 тукмака за два часа. След 20—25 дни млякото почва да се избърква с около 800—900 тукмака за час-час и половина (защото се сгъстява и омеква).
След „избиването” на млякото маслото се прибира от каците, а суроватката — матана, се изсипва в казана, стопля се дотолкова, доколкото да се „обсече” самият матан. Сиренето се свърта за петдесет минути. То пада на дъното на казана, а суроватката се налива в нарочна каца, където ще остане 24 часа. Сиренето се поставя в нарочни вълнени цедилки, за да се доизцеди. След 24 часа суроватката се връща в казана и се възварява добре. Тогава се „обсича” на отвара. Тъй обсечената отвара се налива в торба — урдалник, за да се изцеди. Готовото брънза сирене и отварата се осоляват: на 11—12 кг отвара — 1 кг сол, и се поставят в качета.
Когато овцете се разлъчват от агнетата, те блеят и се тревожат, млякото им е „серт”, нервно е, „кораво” и лесно не се отделя маслото. Трябва два пъти повече да се бие, отколкото нормалното мляко. Като „преболее” овцата, млякото се „успокоява” заедно с овцата.
Макар некачествено, брънзата сирене било най-любимото сирене на стопаните.
След като всеки стопанин получи своето мляко, което трае около два месеца, мандрите се разделят по на малки стада, а от добитото мляко правят „яхлъ пийнир” — мазно сирене. Третият „ред” мляко е гъсто. То се подквася, събира се в големи каци и се казва „брано мляко”. Трае през цялата зима.
Някои по-тертиплии овчари правят следното: от най-гъстото мляко, след като добре го сварят, наливат в мехове (овчи или кози), слага му се малко сол и се завързва здраво, за да не може да прониква въздух. През зимата, подобно на масло, се вади и яде. Кожата изпуща излишния цвик и млякото още се сгъстява, та става като масло.
Брънзата сирене (тулум пийнири) се прави така: набива се тулумът така, че да не влиза отникъде въздух, и се завързва. От тулум сиренето е много меко, докато в каца то става твърдо като „киреч”.
През август кочовете се отделят от овцете и се държат отделно до Петковден. Така подготвените за коч овце се „намърлюват” за 12—15 дни.
При пасенето на малките шилета овчарят спазва следното: сутрин шилетата да спят „до слънце”, докато падне росата, да се успят като малки деца. Ако по-рано пусне шилетата, на устните им се изсипват „брусници”, дълго време страдат и не могат да пасат. През деня овчарят трябва да подбира сенчести дървета, където да лежат. Да ги пои в началото поне три-четири пъти на ден, защото много блеят и много вода им се пие от притеснение и умора. Нощно време йозът лежи на игрек, незаградени „свъртаща”. Овчарят спи „кушку” (леко), за да може да чуе, когато чановете се разцънкат и кучетата почнат да лаят. Той трябва да познава кучетата на какво лаят. Когато лаят на вълк, кучетата завиват, а когато на мечка лаят подобно на човек — силно и „гъсто”. Овчарите в миналото посели силяхлъци с пет или шест отделения, покрити отгоре с капаци. Силяха опасвали върху аления пояс. Отпред завирали пищова, голям овчарски нож, кавал, чакмаклък, харбилик, рог, добре ошарен за барут, шила, игли, конци и др. На гърба си овчарят носел чанта от козя кожа, „извадена на табак”, окичена с пискюле и върху тях нанизани спици — „баянци”. В чантата слагал гайда, хляб, катък за ядене, а често пъти — „чевермица”.
Имало е овчари, които като засвирели с кавал, овцете от мелодията разбирали кога трябва да кротуват, кога — да вървят подир овчаря от пашата за кошарата или обратно. Овчарят като се почувствувал „кехая”, отивал в Гюмюрджина при куюмджиите да му излеят чанове по вкус и табиет. Поръчката му била да излеят една дизия чанове, наредени от най-малката джура до единджи или секизииджи деве. Най-малката джура тежи 200 грама, а най-голямата — до 5 оки. Те са 13 бройки. Поставяли в тях по желание и сребро, за да издават по-ясен звук. Освен чановете овчарят нагласял и „батали” — един или два големи тюмбелеци, които заменяли тъпана на „музиката”.
Когато се разцънкат чановете, действително приличат на музика. За чановете овчарят „биюктисвал” (отглеждал) десет бройки еркичи, подбрани още от ярета (звънценосци). Най-големия възпитавал за водач, да върви сербез най-отпред. За по-малките чанове отглеждал овни.
Най-интересно е, когато се връзват едрите чанове на еркичите. Стопанинът щом почне да ги „разцънкова” на кошарата, старите еркичи сами отиват при него и почват да се въртят наоколо, за да им вържат чановете. Даже някои еркичи — опитни и стари — се потриват около него и поревават: „о-а-как”, като че искат да им вържат по-напред на тях.
След като му се окачи чанът, еркичът „навъсва” козината на гърба и важно почва да стъпва. Ония еркичи, които нямат чанове, отиват при тези, на които са вързани. И овцете са по-весели, по-горе вдигат главите и чувствуват музиката.
Отличилите се овчари ставали кехаи и ян-кехаи (помощник-кехаи) и управлявали многобройните стада на големите гюмюрджински аги и бейове, заедно със своите овце.
Стрижбата на овцете се извършвала отчасти през април, около корема и опашката. Тази вълна се наричала „подстриг”. След Гергьовден започвало обща стрижба, като всички стари овце минавали преди това през вир, за да се „изплави” ярината им. През август някои от овцете отново се стрижели и вълната от тая стрижба наричали „ярина”.
Шилетата се „плавят” по същия начин, както и овцете, но през юли.
„Облеклото на овчарите не се отличавало от обикновеното мъжко облекло. Имало е само някои прибавки, изисквани от живота, който те са водели. Естествено на първо място, то е било от чисто вълнен изтъкан шаяк. Голяма роля играела дебелата вълнена „къчулка” с тъмночервен цвят, плътно изтъкана, за да не пропуща вода. Тя служела и за покривка, и за постелка. За постелка овчарят имал още „овчеща” кожа, за да не пропуска влагата.
На главата носели плетени бели терлици, по форма нещо като шопските калпачета. А в студено време над тях слагали гуглата.” [1]
Трябва да се отбележи, че докато е било развито овцевъдството в Манастир, нивите били много „рожделиви” от изобилното им торене. В тоя смисъл овчарството, освен като един първостепенен поминък, е представлявало и най-добра подпорка на земеделието. Разцветът на овчарството е и разцвет на земеделието, „златен период” в поминъка на манастирските жители.
КОЗАРСТВО
Кози в Манастир не е имало повече от 300—400 броя, защото нямало подходящи „кози” пасбища, както в съседните махали — Среброто, Балкан махала и Лъкавица. Там козевъдството било по-развито и от овцевъдството. В трите споменати селища около 1935 година е имало над 6000 кози. Местността край Лъкавица — скалиста, напечена от слънцето, покрита с ниски храсталаци, представляваше идеално място за паша на козите. Там тия скокливи животни ставаха тлъсти и „тупанчести”, както никъде другаде. В Четрока например козите не вирееха добре, защото е сенчесто и много ги нападаха кърлежи. С ограничаване горската паша за тия животни козите от година на година намаляваха.
ГОРИ И ГОРОВЛАДЕЛСКИ КООПЕРАЦИИ
Преди Руско-турската освободителна война главната ценност на закупените „планини” била пашата. Поради липсата на пътища и скъпия превоз на дървените материали горите били почти неизползваеми. С времето те все повече започват да придобиват значение в икономиката на манастирските жители и през тридесетте години се превръщат в едни първостепенен поминъчен източник.
Манастирци завладели горите Йозкаба, Гьоля, Петлите, до Крушевския четал. Част от горите при Йозкаба, Енихан, както и горите Сарпборун, Батурица и Синира били владение на българи мохамедани отвъд границата. Тези владетели нямали възможност нито да ползват, нито да плащат данъците за своите части, поради което със специален закон за горите в Станимашка околия те минали в собственост на държавата (1911 година). Що се отнася до планината Гърковица, тя минала във владение на бившия следовател в Асеновград Христо Калеев, който съумял при изселването на българите мохамедани да я купи на безценица.
През 1922 година бившите собственици на „планината” поискали от държавата да им върне незаконно присвоените гори След доста бурно „премятане” на въпроса от административните инстанции Йозкаба, Енихан, Батурица и Мурджов пожар били върнати на бившите собственици срещу минимално заплащане. По силата на същия закон Гърковица минала в държавна собственост, както и делът от тази гора, закупен някога от жителите на село Пранга, Асеновградско.
След връщането на Йозкаба и Енихан между давидковци и манастирци настъпили бурни препирни кой повече да вземе от гората. Тоя ожесточен спор завършил през 1923 година със спогодба между двете села, ознаменувана с големи веселби, свирни на гайди и вричане за добросъседство. През 1925 година, по силата на закона от 1923 година, горовладелците в Манастир образували горска кооперация за стопанисване на горите със 136 членове (учредителен протокол от 1. II. 1925 година). Скоро след това е бил изработен лесоустройствен план на манастирските гори. През 1928 година е била построена кооперативна дъскорезница на местността Османско дере за 45 074 лева.
Дейността на горската кооперация не била само „горска”, но и обществена: през 1932 година тя отстъпила сто кубика „трупи” за довършване черквата „Св. Петър и Павел” и 50 кубика — за изграждане на гробищата. През 1933 година горовладелската кооперация дарява на общината нови 700 кубика за направа на водопровод. През 1942 година отстъпва 120 кубика за довършване на училището, а през 1946 година внася 3 150 000 лева за електрификация на селото.
През 1942 година на мястото на черковната бичкия горовладелската кооперация построява модерна кооперативна дъскорезница и открива потребителен магазин. Горската кооперация е подпомогнала и направата на пътя Югово-Манастир и построяването на лесничейството, но главната и? роля, цел и значение си остава организираният отпор на кооператори срещу търгашеските попълзновения на предприемачите.
Охраната на горите край Манастир е била поверена н напред на горския — Мехмед Сираков от Джурково. Този първи охранителен участък обхващал района на Лъките и Дряново. Мехмед Сираков ходел с фуражка и дълга мартина.Сираков хубаво си „отживял” с пържени пилета и чевермета, докато бил сменен с нов горски — някой си Марин Иванов от Лилково, Пловдивско. Марин поискал от Сираков да му предаде службата, но Мехмед безцеремонно го пропъдил: „Че кина да ти предам — креснал му той, — и шепкана си е моя, и тюфекен си е мой!”
Новият горски приел охраната, но рядко се вестявал в Манастир, защото участъкът му бил голям. На хората постоянно им трябвали „преносителни бележки” за извозваните към гюлето чамови дъски, та една жена, Комня Христова Тодорова, се наела да издава тия „преносителни бележки”.
Марин Иванов служил до 1897 година. След него застъпил Тодор Маринов от с. Чепеларе и останал до 1900 година. През това време контролните позволителни се издавали от учителя Георги Иванов.
До 1934 година манастирските гори са се стопанисвали и охранявали от Чепеларското горско стопанство (лесничейство). През 1935 година е било открито лесничейство в Лъките, а от 1942 година седалището му се премества в Манастир. Същата година се открива самостоятелно манастирско ревирно лесничейство, преименувано по-сетне в горско стопанство, което стопанисва и до днес манастирските държавни гори.
Сега значителна част от жителите на с. Манастир поминуват като горски работници по дърводобива и залесяването.
РУДНИ НАХОДИЩА
Руднопромишленият район около Манастир обхваща махалата Крушево и Гъгневи колиби, на запад стига вододелното било между реките Джурковска и Манастирска, а на юг и изток — до главното хидрографско било Чилтепе.
Оловно-цинковите рудни находища край Манастир са били известни още на римляните. Доказателство за това е формата на старите разработки по Сюлево дере на 500 метра под Балкан махала, Ломдере, Чукара и Кенандере, където в галерия № 45 през 1957 година бе намерен боен чук от римската епоха.
До 1885 година част от рудните жили в Кенандере са експлоатирани от една гръцка компания, възглавявана от братя Аргириядис от Пловдив. Гръцката компания добива сребро и от галенита, който съдържа твърде големи количества от този метал. Накопаната руда е била стопявана в нарочни пещи с помощта на добивани на място дървени въглища. При тази първа преработка било извличано среброто, а другото съдържание на рудата — изоставяли. Сребърният концентрат е бил превозван до Пловдив с мулета и там го разпродавали на търговците.
През 1885 година българското правителство отнема незаконно присвоената концесия на лъкавските рудници и обявява този район за държавна рудна концесия, именувана Лъкавица, с граници: с. Лъки—Друново—Манастир—Лъкавица. Братя Аргириядис завеждат дело срещу българската държава пред международния арбитражен съд, което завършило с незначително парично обезщетение в тяхна полза. Те се надявали, изглежда, отново да си върнат концесията, та замаскирали най-старателно входовете на прокопаните от тях богати рудни жили.
През периода 1886—1927 година в Лъкавишкия руден периметър не е направено почти нищо. През 1927 година минният отдел при Министерството на земеделието и горите изпраща минния инженер К. Узунов, за да направи подробно проучване на рудните находища. Инж. Узунов се установява при Балкан махала, прокарва три галерии и намира доста богата руда. Поради липса на пътища било е сметнато за нерентабилна експлоатацията на тези находища. Осем години по-късно, около 1935 година, инженер Захариев продължава проучването на Лъкавския район, последван от инж. Янишевски и инж. Иванов. Янишевски работил главно в западната част на района, а Иванов — по Кенара,бива шахта с дълбочина 30—35 метра. Поради изчерпване на кредита за 1942 година и новата световна война, проучванията били преустановени.
Новите, резултатни проучвания на Лъкавишкия район започват през 1948 година от една комплексна геоложка експедиция при Министерството на геологията на СССР. Четири години по-късно българо-съветското минно акционерно дружество ГОРУБСО започва предварителните геоложки проучвания на района. През 1955 година геоложката бригада „Северни Родопи” започва детайлни геологопроучвателни работи, последвани от разработката на минните обекти, при Кенандере, Балкан махала, Говедарника и др. През 1961 година в Лъките беше построена флотационна фабрика и на мястото на Ортакьол израсна едно благоустроено миньорско градче. Добивът на оловно-цинкова руда от година на година все повече нараства и все по-голяма част от населението на Манастир и съседните му села намират добре платена работа в рудодобива.
Ако в горското стопанство към 1960 година са работили 100 души манастирски жители, в геоложките проучвания са работили около 350 души, в мините — 600 и в „Минстрой” — 200. Тези няколко цифри определят достатъчно ясно една нова насока в стопанското развитие на село Манастир, което все повече придобива облик на миньорско селище.
1 коментар:
Защо това не се учи в училище ?
Публикуване на коментар