Давидково е село в Южна България. То се намира до община Баните с Област Смолянска. До 1934 година името на селото е Давудево, произнасяно в местния диалект като Давудьово.
Село Давидково е възникнало в Средновековието. Първоначално селището се е намирало в местността "Дракоското", която отстои на няколко километра западно над днешното село. В миналото местността се е наричала "Дуракоското" - от името на поп Дурак, но през последните десетилетия произходът на името е забравен и днес местните жители произнасят наименованието "Дракоското". В "Дракоското" сега се намират ниви на давидковци. При по-дълбока оран местните жители са попадали на основи на сгради, както и на парчета от керамични съдове и други предмети от бита на предшествениците си. Не са запазени сведения кога и защо е изчезнало старото селище. Вероятно това е станало по време на чумна епидемия. Практиката в онези времена е била при избухване на чумна епидемия селищата да се напускат. Заселването на днешното село Давидково е станало през 17 или началото на 18 век. Според легенда днешното име на Давидково произлиза от името на един от жителите на селището с прозвището "Дауд" или "бърз като вятъра".
Документи за произхода на Давидково не са открити. Според предание селото вече е съществувало преди нашествието на турците в източното подножие на връх Ени-хан, заедно със село Иноглово в Славейновското землище и с. Манастирище, в подножието на връх Чил- тепе. И трите села са били разрушени, ограбени и опожарени от турците като отмъщение за убийството на техния пълководец Ени-хан-баба.
Изгореното старо поселище е било разположено в местността Дураковското, отдалечена два километра северозападно от днешото село. И до днес при оран в землището се откриват останки от старото Давидково – керемиди, медни монети. На това място има останки от „черковище” св. Георги. Като спомен от поп-Маврудиевата къща е останало името и на местността – Маврудиево (Мурдийво).
Около три столетия след опожаряването пепелището останало пусто.
През втората половина на XVII век дошли нови заселници и струпали своите колиби на територията на днешното село Давидково.
Първият заселник бил Куртю, избягал от Чепино при потурчването на чепинските българи през 1656 год. Той се поселил в днешната средна махала, Давудова махала, наричана от турското население в съседство Даудкьой.
Наименованието на махалата (а оттам и на селото) няма напълно изяснен произход. Допуска се, че то е свързано с прозвището на първия заселник Куртю – „дауд”, който бил бърз като вятъра.
Куртьовският род се разрастнал бързо. Но в местността Кабагач (близо до село Давидково) се появила чума. Според верския мохамедански фанатизъм тя била изпратена от Аллах. Българите от Давидково, които брали плодове или извършвали друга селскостопанска работа там, се заразили. Ужасени, те се пръснали из горите. Образували днешните махали Кирково (махала в село Босилково – Борово), Крушево и Катранци. Това спасило живота на голяма част от населението. Оттогава са останали поговорките: „от чума се бяга зад шума”, „от сипка (едра шарка) – зад шипка”. Чумата в с. Давидково върлувала еднократно. Стою Куртьолу от рода на Куртю починал заедно с жена си и децата си, от които останал само един жив – Георги Стоев Куртьолу. Той бил ерген, сгоден за момиче, което се изплашило и тайно от него избягало в гр. Хасково, където впоследствие се оженило.
След края на чумата (мората) останали предимно малки момичета и Георги се сгодил за 9 годишната Ружа. Чакал я цели 7 години да порасне и тогава се оженил за нея. Потомци на Георги и Ружа са днешните Куртювци в с. Манастир, преселили се там от Давидково.
Според преданието в Долната махала на Давидково се заселил родът Кючукларци, който дал нейното име – Кючукларска махала. Няма данни откъде произхожда този род.
В Горната махала се заселил Праховският род, дошъл от Беломорието. Старият Прахо имал три дъщери. Негови внуци са Гажел Георгу, Кара Русин, Д?рин Кольо, Славчо, Янко.
Освен българите, в махалите на Давидково се заселило и турското семейство Калемжиол. Хасан Ходжа, баща на Салих Хасанов Ходжов, известен като „работника”, разказвал, че според дядо му българомохамеданите Бекираговци са дошли от с. Петково, след като били обрязани (сюнектисани), Имамовци дошли от с. Баните, Мешиньовци – от Ахряне, Тиклевци – от Златоградско. Всички те се настанили в Койнарска махала, като техни потомци и до днес живеят там.
Родът на Койнарчовци се е преселил в Давидково от Сивналар, Ардинско. Той е с турски произход. Но, попаднали между българи и българомохамедани, Койнарчовци възприели българския език и техният майчин език постепенно изчезнал. Техните потомци говорят на чист български език.
Освен турци и българомохамедани в Давидково се заселили и пришълци (белмета), напуснали родните си места поради срамни преживелици или пък с цел да се сдобият с хубав имот. Има и една местна група българомохамедани, представена от родовете Русичовци, Чуруковци, Гаджел Садък, Мустафа Гого, Буюклиевци и други.
Помохамеданчването на българите в Давидково е станало на два етапа (сефера). Няма данни за времето на първото помохамеданчване. Турска орда еничари от Анадола нахлула със задачата да наложи мохамеданската вяра на българското население. Те се нахвърлили върху българите в Кабагач (Дебеляново), избили всички мъже и момчета над 15 години, разрушили църквата. Останки от нея още могат да се видят в средата на село Дебеляново. По-късно в него се заселили и турци. Смесили се с помохамеданчените жени и деца и българското начало постепенно се загубило. По-късно се е получило допълнително смесване и с българки от Давидково. Понастоящем Дебеляново е махала на Давидково. Докато турската орда безчинствала в Дебеляново (Кабагач), част от населението на Давидково избягало от селото. Останалите давидковци били събрани на една ливада в Долна махала, където било проведено насилствено помохамеданчване. Тези, които упорствали, били избити и погребани на място. В тази ливада и до днес са се съхранили побитите камъни, неми свидетели на разигралата се трагедия.
Еничарите си отишли, а новите мохамедани останали да живеят в старите си къщи между своите роднини. И тъй щели да живеят в мир и любов, ако в село Долащър (Загражден) не се е случило събитие, което дало отражение и върху съдбата на давидковци.
Юруклийските турци неселявали землище в района на с. Загражден, което запазило тяхното име – Юрукли. Техният поминък бил отглеждането на овце. Те искали да заптисат (завладеят) местността „Боруна” от долащърските българи. Когато Юруклийците отивали да орат, българите долащърци ги прогонвали със сопи от своите земи. Борбата за земята продължила 2-3 години. След като Юруците не успели да завземат земята с бой, дошъл да им помогне коджабашата Дели Юмер от Юрукли. Поп Стоен го затворил в черковния двор, но по-късно го освободил и Дели Юмер си отишъл осрамотен (засрамен). След тези събития комшулукът между юруклийските турци и долащърци се развалил.
По-късно, в Юрукли пристигнал царски забитин (стражар). Юруклийци му се оплакали от българите. На Великден през нощта, когато врить (всички) долащърци били на черква, юруклийци анцузан (внезапно) ги сардисали (изненадали), като обградили черквата, започнали да стрелят с пищовите си и не позволили никой да излезе навън. Затворените българи се изплашили, жените и децата плачели. Изгасили свещите и кандилата и в черквата станало тъмно като в рог. Когато се съмнало, Дели Юмер и други юруклийци влезли вътре с голи ножове, извели оттам поп Стоен и 15 от по-първите люде и ги изклали като овце на черковния двор. Най-сетне се намесил един ходжа и рекъл на българите: „Ако отстъпите „Боруна” и си промените верата ще кортулисате (отървете, избегнете) клането, ако не, врит (всички) ще ви изколим”. Българите загражденци ни живи, ни умрели от ужас приели да променят вярата си и отстъпили „Боруна”. Тогава юруклийци разделили мъжкото и женско население. Мъжете откарали в Местанли (Момчилград) и там ги сюнектисали (обрязали). Като се върнали в Долащър, юруклийците иктисали (разрушили) черквата и на нейно място изградили джамия. Темелите на черквата могат де се видят и днес. Като спомен от обграждането (заграждането) на черквата от турците село Долащър се преименува на село Загражден.
Този разказ може би е най-живото и най-точното от всички исторически свидетелства за „потурчването” на родопските българи. Той показва колко „земни” (битови) са били в някои случаи причините за противобългарските изстъпления. От друга страна, той е твърде важен за нас, давидковци, защото е пряко свързан с втория етап от помохамеданчването на българите в Давидково.
„Работата”, която юруклийските турци свършили в Долащър, разпалила техния фанатизъм и жажда за грабеж. Още не привършили със сюнектисването (обрязването) на долащърските нови мохамедани, те отправили алчен поглед към Давидково, единственото село в Игридерската кааза, където християните все още си живеели тихо и мирно.
Юруклийците нахлули внезапно в Давидково. В българските махали настъпила паника, разнесли се писъци. Хората се разбягали, като някои намерили убежище в съседните гори на Чил-тепе и Ени-хан. Но повечето жени и деца останали в селото и сред страшна олелия започнали да ги ловят. Тогава една баба, българомохамеданка от „първия сефер” (етап), се провикнала: „Стига, мари, насити ни се да слушаме вашия цирукуть (гласовит плач)! Станете и вие като нас, да ви не разревават келявисе читаци!”. Мнозина, разбира се, приели мохамеданството. Трима братя – Никола, Гого и Стоян, дали помежду си клетва да не променят вярата си. Ала през нощта, когато започнали да ги бият, най-малкият, Гого, не удържал и „се предал”. И понеже се оказал „чурук” (нездрав), нарекли го Чурука. Оттам и наименованието на този род – Чуруковски. Гого бил прекръстен Мустафа, но и предушното му име си останало, та му викали Мустафа Гого. В полите на Ени-хан тепе и сега има Мустафа Гогова нива.
Майката на Мустафа Гого, наричан още Чурука, преди смъртта си „насъдила” (завещала) на сина си: „Да си ме отредите (погребете) по християнски, да не ме погрибате в турските гробища, а в Ручковото, под ябълката. Е (аз) съм всичко каквону требува сгодила и наредила.” И наистина, след смъртта на старицата, в сандъка й намерили икона, кандило, тамян и свещи, необходими за християнското й прогребение. Тамянът и свещите поставили в гроба, а иконата и кандилото Чурука предал на своите български братовчеди, за да ги „чуват”.
Мустафагоговата драма не била единствената човешка драма, разиграла се при „напада” на юруклийците в Давудево. Една мома, на име Комня, от Саръиванците, подгонена от къщата й от турците, побягнала в градината, но там те я застигнали. Баща й се притекъл на помощ, но един от бабаитите го съсякъл с каракулака (вид нож). Погребали го там, под същата ябълка, за която била завързана Комня. Нея пък завели в съседна махала, нарекли я Фатма и я оженили за българомохамеданин. Фатма не забравила баща си, пращала от време на време жито за коливо, да се раздава на гроба му за помен и всяка есен идвала в Давидково при своите братовчеди за дела си от ябълки и орехи. Синовете на Фатмининия братовчед Саръ Иван по-сетне се изселили в Тополово, където живеят и днес техните потомци.
Други две момичета избягали и стигнали до местността Къзборун. На третия ден огладнели и започнали да шарят насам-натам да търсят нещо за ядене. Турците ги хванали и на същото място ги помохамеданчили. Оттук и названието на местността Къзборун (Момино було).
Между помохамеданчените българи били дядото на Юсен и Асан Буюклиеви. Синовете на Гаджал Георги Стоев – Никола, Тодор и Русин – са роднина на Русинчовци. От този род е и Гаджал Садък, чиито синове живеят в махала Катранци. Това е разказано от 90-годишната Елена Гаджалова от Давидково. Тодор Русинов Гаджалов е бил нейният съпруг.
Според спомените на Иван Стоянов-Терзията, преразказани от Лазар Стоев от Давидково, от Кючуклар махала бил помохамеданчен само един българин. Макар и с друга вяра, той останал да живее с братята си в бащината къща. Скоро обаче бил принуден да напусне Давидково в резултат на една трагикомична случка. По време на Заговезни неговите братя и комшии играли хоро на двора. Като страстен хороводец, помохамеданченият брат се затворил в една стая и започнал също да подскача под звуците на гайдата. Унесъл се в играта и закрещял: „ха-сега, хоп-па, ха-сега“. Чули го чак навън. Осрамотен от „греховната“ си постъпка, той се преселил в махала Казала. Дали му прякора Дели Юсен. Иван Терзията си спомнял как наследниците на Дели Юсеин идвали в Кючукларските градини, за да приберат наследствения си дял от ябълки и орехи.
Дели Юсен имал син Салих и дъщеря Фатма. Братовчедките й българки много я обичали и я наричали леля Фатмина. Когато през есента идвала за дела си от плодовете на овошките, тя раздавала от тях за спомен на дядо си. Носела и червени яйца за Великден. След смъртта й нейният брат Салих продължил традицията на сестра си. И досега се говори за леля Фатмина от село Давидково. Тя била леля на прадядото на братята Стоян и Петър Пееви. Майка им Ташина, както и бащата Георги Русинов, били от Русинчовския род. Техни деца са Апостол, Анастас, Мария, Елена, Рада. Изобщо правото на хак-наследство (дялово наследство) от ямишлъци продължило да се спазва и след вероизповедното раздвояване на родопското население. Дълго време това право единствено издавало родствените връзки между мохамедани и християни.
През 1959 г. в Тополово починал Пею Саръиванов на 94 години, един от потомците на Фатмининия братовчед Саръ Иван. Славчо Дичев от с. Манастир (изселил се там давидковец) е спал в неговата къща. Тогава Саръ Иван разказвал как леля Фатмина носела боядисани яйца за Великден.
Заслужават внимание и спомените за Караджовския род от с. Давудево. Родоначалникът на Караджовци, Ташо Караджа, бил от Карарезиво (Болярци), Асеновградско. При една сватба той убил турчин. Бързо взел жена си и сина си Стоян и побегнал. Доста време скитал от кошара на кошара, пасъл овце на този и онзи, а през есента се озовал в с. Давудево, където намерил покой и работа като аргатин. Но насилственото помохамеданчване в село Долащър, а след това и в Давудево, изплашило хората и те се разбягали. Ташо Караджа намерил убежище в махала Катраница. Там живеел имотният юрук Исеинаа, владетел на пасбищата от южната страна на Ени-хан-баба. Той имал нужда от мандраджии, шилигари (пастири на шилета) и овчари. Така при него, освен Ташо, намерили спасение от „турчене” и други давидковски бежанци. Ташо Караджа пасял овцете на господаря си, като успял да завъди и свои собствени, без да се откъсва от дебелата юрушка сянка на Исенаа. Но агалъкът на Исенаа бил трън в очите на давудювските българомохамедани, пришълци от с. Петково, наричани Бозуковци, а по-късно Бекираговци. Те запалили къщата му, за да го пропъдят и завладеят неговите планински масиви. В това време Исеин ага бил на мандрата си. Вкъщи били жена му и двете им деца. Нападателите „бастисали” и мандрата. Уплашен от стрелбата, Исеинаа избягал от мандрата и през нощта се отправил към Катраница. Намерил жена си и големия си син разплакани. Разказали му за пожара и за изгубилия се техен малък син. Без да чака, Исеин ага прибрал жена си и детето си и заминал за Гюмурджина, а оттам – за Цариград. Там направил оплаквания, в резултат на което в Давидково били изпратени за наказателна акция сеймени. Те обаче заловили не истинските виновници, а подкупени от Бекираговци бабаити.
След една година Исеинаа се върнал в Катраница, за да продаде имота си. Първият човек, когото срещнал, бил неговият верен овчар Ташо Караджов. Ташо повикал жена си и нещо й намигнал. След малко тя излязла от колибата с едно хубаво, облечено в скъсани дрешки, момченце, в което изненаданият Исеинаа познал своя малък син. Ташо го бил намерил в пожара и го отгледал заедно със своите деца, без някой да узнае нещо. Турчинът се разплакал и от радост казал на Ташо: „За ей тоя севат (владало, документ за собственост) ти подарявам „Боруна” и цялата планина. Я ще си вървя, за мене тука няма живот.” Ташо рекъл на Исеинаа, че и за него няма да има живот, когато Бозуковци разберат, че планината, вместо в техни ръце, се е озовала в неговите. Помолил турчина да му я даде със севат. Исеинаа си заминал. Наскоро след това допаднал (дошъл) царски човек (държавен чиновник) и пред всички връчил на Ташо документа, постановяващ, че „Боруна” вече е негов.
Общинският балкан Чил-тепе бил собственост на Исеин ага от Средногорци. Той решил да го продаде на давидковци. За пълномощник по тая голяма за онова време сделка бил избран Ташо Караджата, големият син на Стоене (Стоен кехая), внук на забележителния карарезински бежанец, овчар при юрук Исеинаа, за когото вече стана дума. Ташо Караджата бил заможен давидковец. Единствено той имал ачик одая (хан) за търговци и пътници. Ташо отишъл в Смилян (местожителството на юрушкия първенец) и отсякъл пазарлък за 70 кесе (кесии), всяка по 500 гроша или общо 350 000 гроша. Голяма част от сумата дал от себе си, а останалата част събрал от селяните, които набавили пари от продажбата на тави, бакъри, тигани. Населението се радвало много на тази придобивка. Ала дерибеят Мустафа Аджи ага от Устово, който владеел Имаретско и Присойката силно се възмутил от покупката на Общия балкан. Неговите роднини също го подтиквали към оспорване на сделката с думите: „Ти белки си по-малък от Давудювския кехая Караджата, та са остави да ти земе планината”. Разгневен, Аджи ага повикал Караджата в конака си в Устово. Дядо Георголу разказва как той наредил на сеймените си да убият Ташо Караджата по пътя. Но аджиаговите пратеници били посрещнати много добре от гостолюбивия домакин. Трогнати от това, сеймените решили да разкрият на Ташо подлото намерение и поръчение на Аджи ага да го убият и даже го посъветвали да каже на Устовския ага, че купил планината за него (за Аджи бей). Като стигнали в Устово, Аджи ага попитал:
- Ти ли си Караджата, бре!
- Я съм, Хаджи ага – отговорил Караджата.
- Ти ли си най-ербап да купиш големия балкан?
- Аха … – рекъл Ташо – че я имам ли кувет (сила, смелост) да купя тоя балкан? Че я съм го купил за тебе.
Аджи ага напсувал и му казал, че хитра майка го е родила и го пуснал даси ходи, ала не платил нищо. Караджата се върнал в Давидково, но се затворил в себе си, поболял се и починал.
Покрай Ташо пострадали и двамата му братя. Единият, Кольо Караджа, заминал за Чепеларе и там закоренил рода Караджовци и поп Мариновци. Другият брат, Марин Давудювски, се заселил в село Долно Дерекой (сега Соколовци), и дал началото на рода на Кроповци (Керима), Жекинци и Мариновци, които впоследствие се преселили в Проглед. В Давудюво останал от корена на Ташо Караджата само неговият син.
След помохамеданчването, в Давидково се съхранили следните християнски родове: Караковци – Никола и Марин, Щърбановски – Ангел и Петко Стоеви, Степанолови – братята Коста и Никола, Моньоолови, Шодоолови, Чобан Гьоргови, Саръ Иванови, Стоян Шкемблю със синове Георги, Тодор и Никола, Христосковски, Димчовски, Трифонови (Славчо и Гаврю), Русичовци (Гажел Гьоргу, Карарусин, Тодорин Кольо, Славчо и Янко), Чангаловски, Неделчовци (Вълчо, Никола, Тодор и Димо), Калажицки (Вълчо и Гьорги), Куртевци (Вълчо, Никола и Тодор), Христеви (Тодор, Гьорги и Иван), Куц Тодоровци, Начооловци, Урумовци (Русин, Христо и Караиван), Кел Стойковци (Куртя и Христо), Кольковци, Терзи Куртювци, Ангеловци (Стоян и Никола), Самарджиевци, Пехливановци и Кючукларци (Пею и Илето).
Отношенията между българите мохамедани и християни останали, особено в началото, братски. След бурята вече никой не закачал християните, но те престанали да бъдат мнозинство, били само ? от населението на Давидково. Мнозинството било на българо-мохамеданите и анадолските турци от Калемжиевската махала. Новите мохамедани не могли изведнъж да се откъснат от българския си корен. Тайно си запалвали свещици, а за Георгьовден колели курбан. На Байрям канели българите да им гостуват, канели ги и при годежи, сватби.
Българските християни участвали дори в чисто мохамеданския събор на Ени-хан. Когато пристигали, мохамеданите ставали на крака край огньовете, посрещали ги с викове и гърмежи, после заедно сядали на трапезите, заедно се веселили и участвали в състезанията по борба.
Докъм 1830 год. християните били постоянни гости на Ени-ханския събор, но след един трагичен случай престанали да го посещават. В поредно състезание по борба (пехливанлък) учавствувал един от овчарите на Салих ага. Той бил надвит (победен) от български карлуковски овчар. Салихаговският овчар се оплакал на Салих ага, който го заплюл и му казал, че му е харам (незаслужен) хляба, дето му е ял! Тогава честолюбивият българо-мохамеданин извадил пищова си и убил своя съперник-българин. Оттогава насетне християните престанали да вземат участие в курбаните и по-рядко ходели на събора.
Дружеските отношения между българомохамедани и християни се проявили и по време на черковните борби.
При посещението си в село Петково, гръцкият владика изпратил хабер, че ще посети и Давидково, та селяните да го посрещнат. Като научил за това, Бекир ага свикал селяните и ги попитал дали с гърците ще вървят или ще си останат българи. „Както ти речеш, Бекира” – отговорили давудювци, тъй като се страхували ясно да изразят желанието си. „За нас е по-хубаво да сме българи, ала ако ти кажеш, ще идем с гърците, няма да ти строшим хатъра”. „Ворвите си, ага искате да сте болгаре и бъдете рахат” – рекъл агата и пуснал хабер да кажат на гръцкия деспот-ефенди, че няма работа нах Давудюво. Така в Давидково няма никаква следа от влияние на гръцката църква.
По време на Априлското въстание мирното съжителство между българи и мохамедани се нарушило. Фанатизирани ходжи и техни сподвижници започнали да кръстосват из мохамеданското население и да го насъскват срещу българите. Една такава банда, водена от Мехмед Кухчев, Емин Алишов и Абдул Керемедов, както и от Сурото Кокалоско, заминала за Батак и Перущица за грабеж. Завърнали се те и довели на Бекир ага една девойка от Батак, откъдето били отвлечени и други девойки. Българите силно възнегодували и настоявали девойката да бъде освободена. Тогава в Давидково живеел богат и влиятелен човек, Стоян Кехая. Той имал 2000-3000 овце. Пък и докарвал и няколко хиляди аговски овце от Беломорието. Бил е избиран за депутат преди Освобождението. Той имал здрави връзки с агите и властите в Гюмюрджина и успял да освободи момичето и, с помощта на каймаканина и свещеника от Златоград поп Райчо, да го върне и предаде на близките му в Батак. Същата година пълната със сено плевня на Стоян Кехая била опожарена, вероятно по поръка на Бекир ага.
В трудни моменти Бекир ага не вземал решения, преди да се посъветва със своя приятел Христем-ефенди, турчин от с. Горно Атларе, Загражденско. Веднъж, преди да замине, казал на своя 18 годишен син Ахмед, известен по-късно като Ахмед ага (Ахмеда): „Отивам при моя приятел в Горно Атларе. Оставям те за заместник. Ще се върна на другия ден. Да се знае, че ако в мое отсъствие се направи нещо лошо на християните, най-напред тебе ще отрежа главата.”
Когато Бекир ага разказал на Христем-ефенди за притесненията си, последният не се подвоумил ни най-малко да го посъветва: „Сакън, Бекир ага, да не си допуснал ни най-малко насилие срещу българите, защото скоро ще дойде време една българска къща да брани пет ахрянски”. И Бекир ага го послушал. Той не допуснал да се извършват никакви злини спрямо българите в Давидково. Така, освен зулумите, които правел, е имало случаи, когато Бекир ага се застъпвал за българското население, особено по време на църковните борби.
В спомените си за Бекир ага и другите аги в Давидково Христо Попконстантинов отбелязва: „Те бяха благоразположени към християните и в най-критичните минути са ги вардили от всякакви случайности, само не им даваха да си построят църква”.
По-късно Иван Стоянов Илиев-Терзията, производител на аба, осъзнава, че са необходими знания за разширяване на производството и търговията и усвоява основните образователни науки за онова време. Поставя си задачата за духовно и политическо израстване на съселяните си. Подкрепят го Никола Георгьоолу и Тодор Шодоолу, като тайно заминават за Цариград и издействат от Високата порта разрешение за построяване на училище и църква. След дълги молби и уговорки Бекир ага Бозуковски дава разрешение да се построи двуетажна сграда, от която първия етаж за училище, а вторият- за църква.
През 1878 г. сградата е построена. Това е най-старият храм в Давидково.
Храмът, наречен „Свети Илия”, се намирал над шосето на мястото на сегашната къща на Никола Януков и над къщата на Сергей Красимиров.
Българските деца, момчета, тръгнали неофициално на училище още през 1878 г., по време на Освободителната война. По-късно към тях се присъединили и момичетата. Първият учител бил Петър Иванов Терзиев, син на Иван Терзията. Наричали го Даскала. Той се прочул с човешките си добродетели, с успехите си като добър възпитател на децата. Изявен патриот, той станал член на революционния комитет на четата „Кольо Шишманов”. Неговият баща, Иван Стоянов Терзиев, както и Никола Георгоолу дават своя решителен принос за узаконяването и официалното откриване на училището през 1880 г., като за тази цел пристигнал учителят Георги Петров Илиев от село Тополово. Петър Иванов Терзиев продължил да учителства още няколко години. Заради неговото участие в четата „Кольо Шишманов”, турските управници и българи-туркофили организирали през 1901 година убийството му в местността „Алада” при с. Бял извор, Ардинско. Братът на Петър Терзиев, Никола, също е бил учител в Давидково.
Първият свещеник в Давидково (през 19-и век) бил поп Костадин от Райково. След 1900 г. богослужението се извършвало от свещениците от с. Петково, Атанас Гиржуловски и Харитон Николов, и от с. Славейно, Емануил Беев и Ангел Инжов, които се редували в празнични и неделни дни. От 1910 год. селото има местен свещеник, Тодор Иванов Терзиев, който свещенодейства до края на живота си, 1946 година. Венчавките, кръщенетата и погребенията вече официално се извършвт по християнски.
През първите години църквата и училището са ползвали едно дървено клепало, което по-късно било заменено с желязно, дарено от жителите на с. Петково, след като те се сдобили с камбана. По-късно, през 1913 г., те си купили нова камбана, а тяхната стара била закупена за черквата в Давидково от останалите у Стоян Пеев комитски пари, към които той добавил и свои.
Старият храм-училище бил разрушен през 1930 година. Част от материала бил продаден в полза на новия храм „Св.Илия”. Съвсем близо до старата църква Васил Стоянов Трифонов построил нова къща, в която живял до края на живота си. След това неговата къща и тази на Никола Иванов Боговски биват отчуждени за жилищен строеж на „Минстрой”, който така и не се осъществява. Сега там се намират детска площадка, зелена площ с цветя и пазар, като теренът се стопанисва от кметството на Давидково.
За изграждането на новата черква в Давидково бил създаден комитет начело с кмета, който организирал цялото село. Всички жители на Давидково, християни и българомохамедани, се включили, кой с парични средства, кой с материали, кой с труд, в благородното начинание. Градежът започнал през 1923 год. Завършен бил през 1924 год. Настоятелството поставя името на храма: „Свети Илия”, което е запазено и до днес.
Храмът е висок 8 м., широк 12 м. и дълъг 12 м. Той представлява еднокорабна базилика. Вътре има балкон за младежите и камбанария. Стенописи няма. Иконостасът е изработен и изографисан от художник от гр. Хасково на име Стефан. Фамилията не е известна, но се знае, че е брат на Елена, снаха на Тодор Русинов Гаджалов. Вече повече от 90 години красивата изработка на иконостаса се е запазила напълно. Човек остава с впечатлението, че иконостасът е току-що изографисан. Покривът е бил от плочи (тикли), докарани с меджии (безплатен, доброволен труд) от Ени-хан с помощта на давидковското население. Полюлеят, окачен по средата на тавана, е закупен от Тодор Гаджалов. Кандилата от двете страни на „Царските двери” са дарени от Неделя Ангелова, тъща на свещеник Тодор Иванов Терзиев. За известен период от време тя имала ангажимент да почиства храма и да пали кандилата.
Първите настоятели на новия храм са били:
1. Тодор Русинов Гаджалов
2. Стоян Трифонов Неделчев
3. Тодор Георгиев Крушев
4. Никола Иванов Терзиев, живял до 95 години.
Всички са покойници.
* * * * * *
Убийството на Салих ага е дело не само на гюмюрджинския аянин (помощник на валията) Емин бея, а преди всичко – на местните му душмани, синовете и внуците на Аджи ага, които след смъртта на чичо си, макар и за кратко време, си поделят властта. Наследникът на Аджи ага, Али ходжа, за разлика от дядо си, не залагал толкова на нивите, колкото на горите, чиято стойност все повече нараствала. В Давидково започнало изграждане на бичкии (дъскорезници). По-късно давидковци успели да купят част от общия балкан, даден на Еминаа от Караджата, и силно се зарадвали на успешната сделка, от която очаквали да им осигури добро бъдеще. Покупката осъществили 150 семейства, от които 99 българомохамедани, 51 „болгаре”. В нея не участвали Бекираговци. По-късно, през 1850 г., Бекираговци (Бозуковци) започнали да строят чифлици, като заграбвали и чужди ниви, с които уголемявали своите. Най-нагли били грабежите на братята Бекир ага, Дели емин и Алишаа от Бекираговския род. Най-напред те купили малка част от общия балкан, Исейновите исте (дялове от земи и гори), после отцепили най-хубавите ниви от общия балкан. Особено жесток грабител бил Дели Емин. Щом му харесала някоя нива или ливада, той поръчвал на сайбията (собственика) да не се мярка повече там, за да не му се „укади тюфека” (да не се опуши пушката му, т.е. да не го убие). Бекир ага бил официално назначеният селски управник и брат на Еминаа. Алишаа бил по-голям разбойник. В Смолян го нямало вече Салих ага да хвърля в сурналката (буквално пързалка, но в случая урва, по която са търкулвали престъпниците в пропастта, на дъното на която те бавно умирали) такива като Еминаа и той можел да върши каквото си иска. Имало и по-упорити селяни, които, въпреки забраната, отивали на нивите си да орат. В такъв случай Еминаа отивал при тях, подгонвал ги с бой, съсичал ралата им, прибирал хамутите и пущал воловете им да вървят където си искат.
Братът Бекир ага постъпвал по-дипломатически и като му харесал някой имот казвал например: „Кольо бря, я проводи копалята (децата момчета) да товарят два товара дъски от бичкията, че да заградим твойто място на Арап гидик бана-баптър” (да заградим твоето място към бащино). Човекът се сещал и пращал момчетата, та и в очите на селяните тоя грабеж минавал като сделка. Бекир ага устроил свой чифлик в местността Чуфлика до Манастир, построил там саи (кошари) и къшли (колиби, сезонни жилища покрай кошарите), а неговите 1000 овце имали най-добрата паша в Общия балкан. Освен това имал 80 мулета и говеда.
Другият брат, Дели-Емин, предпочитал козите. Тази стока не изисквала много грижи и подхождала най-добре на неговия разбойнически нрав. Имал 600 кози. Неговите еркиче (козли, мъжки кози) носели най-големите чанове в Давидково, а имало и „тюмбелици” (медни звънци, чанове), кънтежът от които се носел из цялата гора.
Третият брат, Алишаа, мислел по друг начин, окото му било все в парите. Той не разчитал на Чифлика, нивите и ливадите, а на своя каракулак и тъмнината. Нощно време нахълтвал в богаташките къщи и, къде с опакото на ятагана, къде с нажежена перустия (желязна скара), обирал скътаните от стопанина бели пари за черни дни.
Грабежите на тримата братя Бозуковци тежали много на давидковските „болгаре”, но най-притеснени се чувствали те от вмешателството на Бекир ага в женитбите. Бекир ага гледал на момите като на своя собственост. Без негово съгласие никой поп не смеел да венчае, да стори венчило. Бекир ага определял коя мома за кого ще се ожени. Извиквал бащата и му казвал: „Намерил съм ти монасип (подходящ случай) да дадем твоено малко момиче на Стойчолови и да ма не усрамотиш на сватбата”. Това било намек да се даде на Бекир ага бакшиш, или някоя и друга лира или овен. Така женил момите в Давудево Бекир ага. Имало обаче случаи, когато хората не се съгласявали с тези насилствени женитби и побягвали от селото. Сестрата на баба Ружа на име Велика избягала в Хасково (по данни на Славчо Дичев, автор на “Миналото на с. Манастир”). Дъщерята на Георги Стоев избягала с брат си в Коручешме (Горски извор). Сестрата на братя Урумови, Мария, избягала с брат си в с. Долно Караач (Брестово, Хасковско), а Мария Николова Трифонова – в Бьолбедже (Орешец, Асеновградско). Добра Русинова Чангалова също не искала да изпълни волята на Бекир ага и била венчана от поп Константин приседнала (като израз на протест). За да се спаси от насилието на Бекираа, момата Калина от рода на Стою Георгиев се преселила в с. Сърница, Хасковско.
Голяма разпра станала при годежа на Дичо Славчев Стоев през 1883 година. Той се сгодил за дъщерята на християнския първенец Георги Георгьоолу, без да бъде уведомен Бекир ага, без да му се даде годежен подарък. Агата научил и проводил Дели Асан (негов придворен човек) да доведе вироглавия годеник в конака.
-Славчоолу, ти откога имаш изин да се главиш (право да се сгодиш) за
Георгьоолувата мома? – попитал агата. – Ти ще вземеш за нивеста Рада ратекинята, чу ли? – викнал той и скочил разтреперан от миндеря – а за кабахатя (вината, прегрешението) ще донесеш една лира жеза (глоба).
Без нищо да каже, Дичо навел глава и се обърнал, та си излязал от конака, но вместо да изпълни заповедта, още същата вечер завел годеницата си у дома, оженили се. Научавайки за това, Бекир ага побеснял от тази дързост на българина, накарал сейменбашията да го намери, да го завърже и затвори в „хапсаната” (подземието).
Влиятелни сродници на Дичо се опитали да придумат агата да прости на сгрешилия младоженец, но той не искал и да чуе. Мухтаринът Никола Георгьоолу, баща на Георго Георгьоолу и дядо на младоженката, познавал сприхавия характер на Бекираа и наредил никой да не ходи повече да моли за Дича.
След седмица гневът на агата попреминал и мухтаринът Никола Георгьоолу отишъл при него и малаим-малаим (мазно-мазно) подхванал: „Аман, Бекир ага, аджамия излезе моят зет, осрамоти ма, моля ти се пусни го, да не почернее внучката ми”.
Бекир ага погледал мрачно минута-две и отсякъл: „Пускам го за твой хатър. Пет лири жиз? и един овен”.
Георгьоолу платил глобата, но Дичо не дал овена. Вдигнали сватбата, яли, пили хората, дарували се, играли хоро, веселили се, а Бекир ага не получил своя дар.
На другия ден той изпратил Дели Асана да хване от Дичовото стадо един овен и да му го закара. Сейменбашията се качил на коня и отишъл в местността „Поленките”, където Дичо пасял овцете, и заповядал на младоженеца да хване овен за Бекираа.
Твърдоглавият Дичо кипнал и му рекъл: „Ако ти стиска, яла го фати (ела го хвани)!” Кипнал на свой ред Дели Асан, измъкнал каракулака от силяха (патронташа), сбутал коня върху Дича, но последният измъкнал пищова от пояса си и гръмнал към Дели Асана, без да го засегне. Уплашеният сейменбашия извикал: „Олеле, гяур с гяур, примаза ма!”, обърнал коня и хукнал да бяга към Давидково, където разказал в конака на Бекираа какво е препатил. Дичо отново бил вързан, затворили го за един месец и го заставили да плати нова глоба от десет лири. И все пак овен не дал.
Никола Георгьоолу се опитал да ограничи произволите на Бозуковци, но все не успявал. Мухтаринът бил с внушителна осанка и разумен човек, когото не само християните, но и бедните българо-мохамедани уважавали и почитали.
Тридесет години той бил мухтарин на Давудево и имал много стълкновения с твърдоглавия Бекир ага. Всички въпроси на селото: за разхвърляне на данъци, за ангария, за разпределяне на имотите, се разрешавали с негово знание и участие. Нерядко се застъпвал за сиромасите, „настъпени” от агите. Така например веднъж при него дошла група давидковци и му се оплакали, че Дели Емин не им давал да орат собствените си ниви в местността “Дедов Горун”. Когато на другата сутрин те тръгнали към нивите си, Никола Георгьоолу се качил на мулето си и потеглил след тях. При Делиеминовата бичкия хората били посрещнати от гръмогласни викове, закани и псувни. Дели Емин размахал каракулака си пред тях и гората прокънтяла от виковете му: „Насъна – сиктимини, ще ви изколя до един!”. Георьгоолу сбутал мулето и се изправил пред него. Дели Емин се стъписал.
- Еминаа, кой ти даде изин да спираш сиромасите да не орат техните си ниви? Те са си продали харкомите (менци за вода, бакъри) и дрехите от гроба (дрехите за погребение), докато се наплатят за тия ниви.
Дели Емин върнал кулака в пояса си и взел да суганиса (да мънка):
- Ти ли си бил, бре Георгьоолу, че я се не уздадох (не усетих, не разбрах) тува да си бил ти – отстъпил от пътя и давудювци спокойно отишли по нивите си.
Една вечер Дели Асан и други кабадаи (бабаити) пресрещнали група давидковци, връщащи се с дърва от гората. Хората прекарвали сухи дърва, но бадаите се развикали, че са брани от Бекираговите гори и заповядали на сиромасите да разтоварят катърите. На всичкото отгоре им взели и въжетата, и брадвите.
Още същата вечер дърварите се оплакали на Георгьоолу. Той станал от софрата, отишъл право в конака при Бекир ага, хлопнал пред него мюхтарския мюхюр (кметския печат) и му рекъл:
- Нам стана харам (безполезно) стоененото в Давудюво, Бекир ага, щом болгаре са немали право и дърва да събираме от горите, дето сме си купили. На ти си мюхюретя (вземи си печата)!
Бекир ага извикал тогава Дели Асана и му наредил веднага да върнат дървата, въжетата и брадвите и го нахокал дето, уж на своя глава, сандардисвал сиромасите.
Дълго време първенството на Бозуковци в Давидково и околностите било неоспорвано. Ако Георгьоолу успявал отвреме-навреме да спасява хората от явните золуми, то от тайните обири на престъпниците спасение нямало. Видимо Бекир ага не участвувал в тези обири, но той знаел за тях, защото собственият му син Ахмед, наричан още бимбашията, бил най-енергичният им организатор. Не се отнасяло само до пари, ядене и пиене на чужди софри. Кабадалиите около Бекираговия син искали да задоволят бабаитскотото си честолюбие. В Кабадаиската банда участвал и Дели Емин, а при по-мащабни удари се присъединявали и делии от съседни села. Така от Лъкавица участвал Дели Ахмед, прочул се по време на Априлското въстание като кръвожаден башибозушки главатар. от с. Лъджата (Баните). Делибабаитите Ферадаговци, Емин Алишавчето също участвали в бандата. Но най-изявен в престъпленията бил младият българо-мохамеданин от Давидково – Саида.
Бандата имала навик да ходи на гости у Никола Степанов, който имал три дъщери, една от друга „по-камътни” (красиви) и привлекателни. Бабаитите се разполагали там като у дома си. Карали момите да им прислужват, да ги черпят с ракия, оглеждали ги нагло, а като изпаднели в „чакръкефелийското” си настроение, пресягали да ги пощипват.
Никола Степанов се видял в чудо. Като незнаел какво да прави, изкопал под дюшемето дълбоко в земята скривалище и почнал да крие дъщерите си там. Разочарованите Саида, Ахмеда и Дели Емин тършували по стаите, уж търсели комити, навиквали Никола, че им бил ятак, заплашвали го, но всичко това било, за да открият момите. Накрая нещата стигнали дотам, че Никола Степанов решил да се изсели заедно с дъщерите си.
При друг случай, няколко черкези (турски формации, овластени да грабят, палят, тиранизират и безчинстват над немюсюлманското население; действали сами или придружавали войската) отседнали една вечер в къщата на майката на Неделя Ангелова, която наскоро била сгодена. Заповядали на майката да им изпържи филии в масло, да им сготви кокошки и да ги гощава като господари. Целта им обаче била да се погаврят с момичето. Изпратили бащата да напои цървулите им и да им посвири, за да го отстранят от семейството. Той тръгнал към извора. Майката се досетила за намеренията им, повикала на помощ комшии, които извели момичето през задната врата и го покачили на една круша. Вързали го за дървото, за да не падне, ако случайно заспи. Майка й през това време шетала и приговяла гощавката. Нашествениците огледали стаите за момата. Бързайки, бащата се върнал. Те сърдито го попитали: „Напои ли ги?” Той им отговорил, че хем ги напоил, хем им посвирил. Ядосани, черкезите си отишли. На сутринта родителите повикали годеника на Неделя да си я вземе, че не ще могат да я опазят, ако „онези” дойдат друг път.
Много по-късно, когато Неделя и Ангел имали вече три деца и жънели на Дуракоското, минала група турци и ги поздравили: „Колагеле, комити!”, а Ангел отговорил: „Тука нема комити, те са въз Ени-хан!”. Заради този отговор нашествениците решили, че той е във връзка с комитите. Арестували го и го изпратили в Гюмюрджина, където го хвърлили в затвора. Там лежал дълго време. За да го освободят, поробителите поискали откуп и той поръчал на жена си да продаде каквото може, като щял да бъде доволен, ако поне дилава (машата) остане. Жена му събрала парите, пуснали Ангел от затвора, но той бил вече много болен и скоро починал. Трите му дъщери, Мария, Кина и Анастасия, останали сираци.
С особено удоволствие „агите” бастисвали съседните села Петково и Карлуково (Славейно). Избирали някоя по-лична християнска къща, разполагали се в нея и започвали заяфети (гадни изпълнения) до зори. Чевермета, пържени кокошки, баници, пилафи, подсладена ракия и всякакви вина се поднасяли на трапезата. Уригвали се от преяждане. Накрая обирали всичко по-ценно, понатисвали с коляно на гърдите стопанина за някоя и друга лира, качвали се на конете и сабах кърши (преди зори) се връщали в Давидково, „ни лук яли, ни лук мирисали”.
В резултат на тези разбойнически нощни похождения Саида, макар и малко по-уравновесен) вземал все повече връх. Докато в предишно време му се налагало да разхожда коня на Ахмеда-бимбашията, той постепенно надделял и си спечелил почетното за турците прозвище Саидаа.
Къщата на Саида била в горната махала на Давидково, а конакът на Ахмеда – в долната. В долната махала, наблизо до конака на Ахмед ага, живеели и родителите на съпругата на Саида, които той често навестявал. При едно негово посещение той внезапно прескочил с коня си оградата на конака и извикал право в очите на Ахмед ага: „Отсега нататък агалъкът е мой и от реката нататък няма да минаваш!”. След този сблъсък Ахмеда не го принуждавал повече да извежда коня му.
Междувременно група жители на Давидково, българи и българо-мохамедани, които били в приятелски отношения, замислили как да погубят Саида, за да не завземе първенството в селото.
Хитрият и коварен Ахмед успял да въвлече в разбойническите си набези и по-умерения Саида. Двамата организирали обир в с. Славейно. Една вечер по тъмно те почукали на Мухтаровата вратня и нахлули вътре, уж като закъснели пътници. Като се настанили, започнали да искат каквото им дойде на ума: ракия, готвено, печено, блажно. Яли и пили до зори. Когато станали да си вървят, поискали от мухтарина 20 жълтици. Да им откаже той нямал кураж, но им се примолил да отсрочи даването на жълтиците за другия ден, че нямал у дома си толкова пари. Минал обаче ден, минали два, обещаните жълтици не идвали. Тогава Ахмед изпратил Саида за лирите, като тайно се надявал славейновци да го пречукат. Без да подозира клопката, Саида се качил на коня и със сърбезлик отишъл в Карлуково. Още с пристигането си, той гръмнал с пушка и се отправил към мухтаровия дом. Мухтаринът го посрещнал и го замолил да влезе вътре, но Саида не слязъл от коня, а развъртял каракулака и поискал да му наброят парите. В тази критична минута се появил карлуковецът Георги К-ов и връхлетял върху Саида с един мешов (дъбов) кол. „Кога си ми давал ти пари, та си ги искаш, бре Саида?” – крещял Георги и развъртал кола, докато Саида ударил на бяг и оставил зад гърба си Карлуково, забравил и каракулака, и лирите. Карлуковци набедили Георги, че е луд и Саида избегнал наказанието, още повече че Ахмеда тайно се бил застъпил за Саида пред баща си Бекир ага.
След несполучливия опит да премахне Саида, Ахмед започнал да обмисля други начини за осъществяване на коварния си замисъл.
Ахмед обичал да ходи на гости в дома на давидковския първенец Никола Гаджалов. Те били аратлици (приятели) и имали голямо доверие помежду си. Ахмед се уговорил с Никола Гаджалов да покани на гости на хубав мохабет както него, така и Саида, Салих куцото, Ферад ага. Ахмед Бекиров се скрил в мусандрата (шкаф, гардероб) на стаята, където щели да ядат и пият със своя братовчед Еминя Алишавчето и наредил около него да се навърта синът на Никола Степанов, Тодор, който страшно мразел Саида, дето закачал сестрите му. Към домакина заръката била: „колкото може повече ракия!”
Ракията за гостите се точела без сметка, тас след тас. Саида се наливал без мярка и се напил порядъчно, докато останалите тайно разливали ракията. Тогава от мусандрата изскочил Емин Алишавчето и бързо метнал приготвеното въже на врата на Саида. Страшният и силен българо-мохамеданин обаче втасал (успял) да извади каракулака си и го забил в бедрото на Алишавчето. Отвън се втурнал Кольо Гаджалов и Тодор Степанов. Първият извил ръцете на Саида и креснал на Ахмеда: „Дръж го, какво гледаш?”. Но коварният Ахмед, Салих Куцото и Ферад ага не щели да се намесват явно в това дело и останали неподвижни. Тогава Тодор Степанов ударил Саида в слабините и той паднал. Емин Алишавчето отегнал примката и бавно удушил прочутия давидковски кабадай (бабаит).
Агите се разотишли. Мъртвия Саида натоварили още същата нощ на едно муле, завлекли го в мешелика (дъбова гора) край с. Стърница и го заровили. Цяла една неделя бобайкото (бащата) на Саида питал и разпитвал за сина си и нищо нямало да узнае, ако един стърниченец българо-мохамеданин не бил се натъкнал случайно на заровения труп. Стреснатият човек отишъл в Давидково при Бекир ага, но още повече се изплашил, когато зачуденият уж ага започнал да го хока: „Как ще да сте го намерили там, бре? Ще кажат, че вие сте го трепали и селото ви ще изгорят. Да вземете да го пренесете в чужд топрак (земя, землище)!” – подучил той разтреперания българомохамеданин. През нощта стърничани натоварили трупа на Саида и го закарали в Петковско землище, в местността ”Балабанова курия”, където тайно-претайно го закопали. Но впоследствие това нощно погребение на Саида, както и другите коварни събития постепенно излезли наяве. Родителите на Саида плакали и се вайкали. Булката му проляла много сълзи, а жените възпели кончината на безделника с песен:
Бре чули ли сте или не
кина е ново станало
в Давудво село гулемо,
Сахида се е загубил,
нигде го няма на конак
да пие бела ракия,
от конак на конак ходеше
и за Сахида питаше:
- Не видехте ли Сахида
да пие бела ракия,
жолти стафиди да яде?
Майка му жално кордеше:
- Сахида, синко, Сахида,
ти беше хитър, разлютен,
ала та хитро измами
Емина – Алишавчето!
Любе му жално плачеше,
плачеше и нареждаше:
- Сахида, любе, Сахида,
Кой ще ти язди кончену,
кой ще ти води любену?
След тази трагедия нямало вече кой да оспорва първенството на Бекир ага и неговия син Ахмед.
Започва Освободителната война. През зимата разбитите войски на Сюлейман паша бягат през Родопите за Асеновград. Една снежна мразовита нощ през Тополовския проход стигат и в Давидково и молят за подслон. Кметът нарежда на пъдарина да ги отведе до някои къщи.
През нощта двама души хлопат на портите на Митро Шодов. Единият бил бежанец, а другият – пъдарят на селото. Митро отворил вратата и когато тримата се видяли в бледата светлина на газеничето, те изтръпнали. Бежанецът, който преди това помолил за стиска сено за добитъка си, побледнял. В него Митро разпознал турчина, който преди година го унизил жестоко, като го яхнал и го карал да го носи на гърба си като магаре. (виж „Минало на с. Манастир“). Митро наредил да му дадат сено, повече отколкото искал. А когато на излизане пъдарят го запитал: „да го очистя ли?”, той отговорил: „Да си го найде от Господя, то му стига бегането” и ги изпроводил.
Бекир ага се поминал през 1895 год. По негово време давидковци не пострадали. Заседналият страх у тях обаче не изчезнал. Те преминавали със свито сърце границата към свободна България, за да обработват останалите там техни имоти, а с още по-голям страх отивали да работят като зидари в освободеното отечество.
Формалностите при преминаване на границата се усложнили особено много след съединението на Княжество България с Източна Румелия. Това принудило част от населението на Давидково да започне да се изеселва. Много семейства по различно време се преселили в Тополово, Асеновградско, в Казанлък и на други места. През 1890 г. голяма група давидковци се установили в собствените си имоти непосредствено зад самата граница и основали село Манастир, Асеновградско. Дотогава в Давидково имало 150 християнски къщи, а към 1908 год останали само 18 къщи. Тогава давидковските християни започнали да се сродяват с християни от Петково и Славейно и постепенно увеличили броя си. След смъртта на Бекир ага, нахия мидюрин (по наследство кмет) на Давидково станал синът му, Ахмед ага (Ахмеда). Той бил вече горд и напет, имал чин полковник, известен като бинбашията и така управлявал до Балканската война. Тогава избягал в Гюмюрджинско, а оттам – в Садъ Шабан. Починал през 1919 год. Често идвал при приятели на гости и при приятели българи. Отсядал у Петър Димковски в Петково. Имотите му се обработвали от меджии. Под Ени-Хан Ахмеда имал голям чифлик и друг в Кър Сарджа, Гюмюрджинско, където зимували овцете му, около 800 брава (на брой).
Управлението на Ахмед ага в Давидково в някои случаи имало и добри страни. След Освобождението, когато българи отивали да работят като зидари или косачи в Тополово и Асеновград, някои от тях го изпитвали, като му казвали, че отиват за „комитлък”, а той отговарял: „те не са такива, я си познавам людете”.
По време на Балканската война (1912-1913) цялото село, мъже, жени, уплашени от изстъпленията на оттеглящия се турски аскер, масово се отправили за с. Манастир, за да търсят там спасение. Всеки взел багаж, кой колкото може. Грабнали децата, едни за ръка, други на гръб, а трети сами бързали да преминат границата до Манастир. Така Рада Данчева Гавраилова, за да й е по-леко, облекла на себе си два грижа (сукмана), а в ръце носела двете си деца. Гита Стоянова Гаджалова изгубила по пътя дъщеря си Шина и се върнали да я търсят. Намерили я. Преселилите се в недалечното минало давидковци в Манастир приели радушно своите събратя. В Давидково останали само две жени – Ангелица и още една. А избягалите в Манастир останали там до оттеглянето на турските войски. Турските войници бягали панически, като мислели, че идва голяма българска армия, а всъщност в Давидково дошли само двама български войника, които обявили дългоочакваната свобода. От Манастир се завърнали избягалите давидковци, чието пребиваване било доста дълго, даже накои деца, например Трендафила Николова Терзиева, се родили там.
След Освобождението селото започнало да се разраства. Доброто съжителство между християни и мохамедани продължило. Постепенно се увеличил броят на християните. Раждаемостта била голяма. Рядко имало семейства с по-малко от 3-4 деца, а някои имали и по 8-9. Пристигнали и нови заселници, мъже, които свързвали живота си с давидковски девойки. Обособили се три християнски махали: Долна, Средна и Горна, както и българо-мохамедански: Кущиловска, Туповска, Крива, Бозуковска, Койнарска, Имамовска, Кокаловска и Къшлите. Махалите са в близко съседство и хората, християни и мохамедани, общували помежду си. Всъщност, те имали един и същ произход – български. По този повод старите хора казвали: „ние сме едно, няма за какво да се делим”. Имало вече 350 къщи, 120 от които – християнски.
Несгодите на трудния живот в планината понасяли както християните-българи, така и българомохамеданите. Малкото богати семейства разполагали с повече земя за обработване. Тези семейства (Гаджалови, Пееви, Мителчови, Мисовци, Имамовци, Аренчовци, Хаджиалиевци) наемали за земеделската работа хора от останалото население. Освен земеделие, те развивали и скотовъдство, за нуждите на което наемали овчари и мандраджии. На отбив (след отбиване на телетата) овчарите премервали млякото от овцете на всеки стопанин, който по-късно получавал полагащото му се количество готов продукт от мандрата. В околните на Давидково села, Глогино, Стърница и др., стадата били още по-големи.
Когато свещеникът на Давидково Тодор Иванов Терзиев донася разсад за тютюн от Гюмюрджина, основен поминък на населението става тютюнопроизводството.
След освобождението и на Източните Родопи от турско владичество, в края на декември 1912 г. правителството нарежда да се извърши покръстване на българомохамеданите във всички селища на Гюмурджийски окръг.
Покръстването в с. Петково се извършило по нареждане на Архиерейското наместничество в Пашмакли (Смолян) от група общественици, в която влизали местният свещеник, поп Харитон, и познати на българо-мохамеданите християни: Тодор Стоянов, Дичо Гогов, Димитър Христов Дойновски, Ташо Михалев Стоиловски, Ташо Тодоров Дойновски, Бойчо Иванов Кралчовски и Илия Гогов Илиновски, като всички те били въоражени. Ритуалът включвал подрязване на косата, миросване на челото и изговаряне на няколко евангелски слова от покръстваните. Името си те избирали сами, избирали си и кръстници (калимани). В Петково цялото българомохамеданско население се покръства. След това бригадата пристигнала в с. Стърница. Там хората не били подготвени, наложило се дълго да бъдат увещавани, за да бъде преодоляно упорството им.
В селата Давидково, Загражден, Оряховец, Лъджа и махалите около тях (всички в Ардинска околия) покръстването било извършено от свещеник Тодор Иванов Терзиев, като в негова помощ били изпратени войници от с. Петково.
Джамията в Давидково била превърната в църква за новите християни. Някои от по-старите хора, преди всичко жени, разказват кои им са били калиманите. Так Рада Гавраилова Трифонова била калимана на Салихца Касъмова, а жената на Дели Асан избрала името на попадията Шина, като при новото покръстване по време на социализма пак избрала същото име. В Койнарската махала една жена, която след омъжването си отново приела мохамеданското си име Рашитка, казала: „Мене поп ма е венчавал, та и сега мъжът ми не може да ме остави”.
Добрите взаимоотношения между кръстници и покръстени се съхранили във времето.
Покръстването продължило до 25 март 1913 г. През следващата, 1914 година, целите на този процес били изкористени от правителството на д-р Васил Радославов, което се опитало да спечели гласовете на мохамеданското население в окръга при изборите за народни представители.
Така и в други исторически периоди българо-мохамеданите биват манипулирани и използвани от управленската върхушка при нейните политически борби. Но постепенно, макар и бавно, се връща съзнанието им, че те наистина по произход са българи, пострадали жестоко от Османското робство, което било погром за България.
По време на тоталитарния режим за развитието на съзнанието на българомохамеданите играят роля задължителното образование и културно-масовата дейност (седянки, лекции, читателски групи). Създават се условия за работа на всички. Материалното състояние на по-голямата част от хората се подобрява. Мината на френско-белгийската компания „Купромин” (със седалище в София, ул. Граф Игнатиев), работила през периода 1920-1930 г., отново е открита. Минногеоложкото предприятие ГОРУБСО започва проучване на находищата на олово из целия Давидковски район. Създава се работа за всеки – в АПК, в Минстрой, в металния цех (клон от предприятие в гр. Карлово), в цех за плетива, в Горско стопанство, в тютюнопроизводството на семеен акорд. Хората се замогват, животът им се модернизира. Строят се къщи по на 2-3 етажа. Всеки етаж се оформя като съвременно обзаведен апартамент със санитарен възел.
Построено е ново училище, трето по ред, с парно отопление. При преминаване на обучението към кабинетна система, се изгражда още един етаж. В двора на училището е построен голям физкултурен салон. Учениците са над 400. Налага се да се построи и общежитие за 300 деца от района, като всяка стая е предназначена за двама ученици. Създадени са условия в Давидково да се открие гимназия.
Повечето от учителите са местни хора, милеещи за своя роден край, всеотдайни в усилията си за издигане на образователното и културно ниво на учениците, а чрез читалищната дейност – и на местното население.
Много трудно българо-мохамеданите биват приобщавани към средното и специално образование, но днес няма дете, което да не продължава да учи в гимназия или техникум. Значително се променя съзнанието на населението. Извънредно много мохамедани са с български имена. Вече има много бракове между християни и мохамедани. Верският фанатизъм се топи. Съвсем малка част от българомохамеданите са все още колебаещи се, като това са предимно по-възрастни хора, но, за съжаление, между тях има и някои по-млади и образовани лица.
След демократичните промени от 1989 год. нещата се променят. Предприятията се разпродават на безценица. Работните места намаляват до минимум. Тук-там се откриват малки частни фирми за шев и плетиво. Много давидковци, особено младите семейства, се преселват в градовете. Остават предимно възрастни хора. Децата в училище намаляват от 400 до около 80.
А климатът в Давидково и района е много здравословен. Има чиста питейна вода и кристален въздух. Природата е разнообразна и красива. Давидково е село с най-много слънчеви дни през зимата, с дълбок и чисто бял сняг, блестящ на слънцето. Районът е чудесен за туризъм.
Давидково е свързано с гр. Пловдив с асфалтирано шосе през с. Манастир и Лъки. В строеж е и пътят през с. Загражден, резервата Кормисош и с. Белица. Наблизо се намира енергийната местност Кръстова гора. В развитието на туризма са и надеждите на давидковци за възраждане на селото им.
от Радка Станчева
Изгореното старо поселище е било разположено в местността Дураковското, отдалечена два километра северозападно от днешото село. И до днес при оран в землището се откриват останки от старото Давидково – керемиди, медни монети. На това място има останки от „черковище” св. Георги. Като спомен от поп-Маврудиевата къща е останало името и на местността – Маврудиево (Мурдийво).
Около три столетия след опожаряването пепелището останало пусто.
През втората половина на XVII век дошли нови заселници и струпали своите колиби на територията на днешното село Давидково.
Първият заселник бил Куртю, избягал от Чепино при потурчването на чепинските българи през 1656 год. Той се поселил в днешната средна махала, Давудова махала, наричана от турското население в съседство Даудкьой.
Наименованието на махалата (а оттам и на селото) няма напълно изяснен произход. Допуска се, че то е свързано с прозвището на първия заселник Куртю – „дауд”, който бил бърз като вятъра.
Куртьовският род се разрастнал бързо. Но в местността Кабагач (близо до село Давидково) се появила чума. Според верския мохамедански фанатизъм тя била изпратена от Аллах. Българите от Давидково, които брали плодове или извършвали друга селскостопанска работа там, се заразили. Ужасени, те се пръснали из горите. Образували днешните махали Кирково (махала в село Босилково – Борово), Крушево и Катранци. Това спасило живота на голяма част от населението. Оттогава са останали поговорките: „от чума се бяга зад шума”, „от сипка (едра шарка) – зад шипка”. Чумата в с. Давидково върлувала еднократно. Стою Куртьолу от рода на Куртю починал заедно с жена си и децата си, от които останал само един жив – Георги Стоев Куртьолу. Той бил ерген, сгоден за момиче, което се изплашило и тайно от него избягало в гр. Хасково, където впоследствие се оженило.
След края на чумата (мората) останали предимно малки момичета и Георги се сгодил за 9 годишната Ружа. Чакал я цели 7 години да порасне и тогава се оженил за нея. Потомци на Георги и Ружа са днешните Куртювци в с. Манастир, преселили се там от Давидково.
Според преданието в Долната махала на Давидково се заселил родът Кючукларци, който дал нейното име – Кючукларска махала. Няма данни откъде произхожда този род.
В Горната махала се заселил Праховският род, дошъл от Беломорието. Старият Прахо имал три дъщери. Негови внуци са Гажел Георгу, Кара Русин, Д?рин Кольо, Славчо, Янко.
Освен българите, в махалите на Давидково се заселило и турското семейство Калемжиол. Хасан Ходжа, баща на Салих Хасанов Ходжов, известен като „работника”, разказвал, че според дядо му българомохамеданите Бекираговци са дошли от с. Петково, след като били обрязани (сюнектисани), Имамовци дошли от с. Баните, Мешиньовци – от Ахряне, Тиклевци – от Златоградско. Всички те се настанили в Койнарска махала, като техни потомци и до днес живеят там.
Родът на Койнарчовци се е преселил в Давидково от Сивналар, Ардинско. Той е с турски произход. Но, попаднали между българи и българомохамедани, Койнарчовци възприели българския език и техният майчин език постепенно изчезнал. Техните потомци говорят на чист български език.
Освен турци и българомохамедани в Давидково се заселили и пришълци (белмета), напуснали родните си места поради срамни преживелици или пък с цел да се сдобият с хубав имот. Има и една местна група българомохамедани, представена от родовете Русичовци, Чуруковци, Гаджел Садък, Мустафа Гого, Буюклиевци и други.
Помохамеданчването на българите в Давидково е станало на два етапа (сефера). Няма данни за времето на първото помохамеданчване. Турска орда еничари от Анадола нахлула със задачата да наложи мохамеданската вяра на българското население. Те се нахвърлили върху българите в Кабагач (Дебеляново), избили всички мъже и момчета над 15 години, разрушили църквата. Останки от нея още могат да се видят в средата на село Дебеляново. По-късно в него се заселили и турци. Смесили се с помохамеданчените жени и деца и българското начало постепенно се загубило. По-късно се е получило допълнително смесване и с българки от Давидково. Понастоящем Дебеляново е махала на Давидково. Докато турската орда безчинствала в Дебеляново (Кабагач), част от населението на Давидково избягало от селото. Останалите давидковци били събрани на една ливада в Долна махала, където било проведено насилствено помохамеданчване. Тези, които упорствали, били избити и погребани на място. В тази ливада и до днес са се съхранили побитите камъни, неми свидетели на разигралата се трагедия.
Еничарите си отишли, а новите мохамедани останали да живеят в старите си къщи между своите роднини. И тъй щели да живеят в мир и любов, ако в село Долащър (Загражден) не се е случило събитие, което дало отражение и върху съдбата на давидковци.
Юруклийските турци неселявали землище в района на с. Загражден, което запазило тяхното име – Юрукли. Техният поминък бил отглеждането на овце. Те искали да заптисат (завладеят) местността „Боруна” от долащърските българи. Когато Юруклийците отивали да орат, българите долащърци ги прогонвали със сопи от своите земи. Борбата за земята продължила 2-3 години. След като Юруците не успели да завземат земята с бой, дошъл да им помогне коджабашата Дели Юмер от Юрукли. Поп Стоен го затворил в черковния двор, но по-късно го освободил и Дели Юмер си отишъл осрамотен (засрамен). След тези събития комшулукът между юруклийските турци и долащърци се развалил.
По-късно, в Юрукли пристигнал царски забитин (стражар). Юруклийци му се оплакали от българите. На Великден през нощта, когато врить (всички) долащърци били на черква, юруклийци анцузан (внезапно) ги сардисали (изненадали), като обградили черквата, започнали да стрелят с пищовите си и не позволили никой да излезе навън. Затворените българи се изплашили, жените и децата плачели. Изгасили свещите и кандилата и в черквата станало тъмно като в рог. Когато се съмнало, Дели Юмер и други юруклийци влезли вътре с голи ножове, извели оттам поп Стоен и 15 от по-първите люде и ги изклали като овце на черковния двор. Най-сетне се намесил един ходжа и рекъл на българите: „Ако отстъпите „Боруна” и си промените верата ще кортулисате (отървете, избегнете) клането, ако не, врит (всички) ще ви изколим”. Българите загражденци ни живи, ни умрели от ужас приели да променят вярата си и отстъпили „Боруна”. Тогава юруклийци разделили мъжкото и женско население. Мъжете откарали в Местанли (Момчилград) и там ги сюнектисали (обрязали). Като се върнали в Долащър, юруклийците иктисали (разрушили) черквата и на нейно място изградили джамия. Темелите на черквата могат де се видят и днес. Като спомен от обграждането (заграждането) на черквата от турците село Долащър се преименува на село Загражден.
Този разказ може би е най-живото и най-точното от всички исторически свидетелства за „потурчването” на родопските българи. Той показва колко „земни” (битови) са били в някои случаи причините за противобългарските изстъпления. От друга страна, той е твърде важен за нас, давидковци, защото е пряко свързан с втория етап от помохамеданчването на българите в Давидково.
„Работата”, която юруклийските турци свършили в Долащър, разпалила техния фанатизъм и жажда за грабеж. Още не привършили със сюнектисването (обрязването) на долащърските нови мохамедани, те отправили алчен поглед към Давидково, единственото село в Игридерската кааза, където християните все още си живеели тихо и мирно.
Юруклийците нахлули внезапно в Давидково. В българските махали настъпила паника, разнесли се писъци. Хората се разбягали, като някои намерили убежище в съседните гори на Чил-тепе и Ени-хан. Но повечето жени и деца останали в селото и сред страшна олелия започнали да ги ловят. Тогава една баба, българомохамеданка от „първия сефер” (етап), се провикнала: „Стига, мари, насити ни се да слушаме вашия цирукуть (гласовит плач)! Станете и вие като нас, да ви не разревават келявисе читаци!”. Мнозина, разбира се, приели мохамеданството. Трима братя – Никола, Гого и Стоян, дали помежду си клетва да не променят вярата си. Ала през нощта, когато започнали да ги бият, най-малкият, Гого, не удържал и „се предал”. И понеже се оказал „чурук” (нездрав), нарекли го Чурука. Оттам и наименованието на този род – Чуруковски. Гого бил прекръстен Мустафа, но и предушното му име си останало, та му викали Мустафа Гого. В полите на Ени-хан тепе и сега има Мустафа Гогова нива.
Майката на Мустафа Гого, наричан още Чурука, преди смъртта си „насъдила” (завещала) на сина си: „Да си ме отредите (погребете) по християнски, да не ме погрибате в турските гробища, а в Ручковото, под ябълката. Е (аз) съм всичко каквону требува сгодила и наредила.” И наистина, след смъртта на старицата, в сандъка й намерили икона, кандило, тамян и свещи, необходими за християнското й прогребение. Тамянът и свещите поставили в гроба, а иконата и кандилото Чурука предал на своите български братовчеди, за да ги „чуват”.
Мустафагоговата драма не била единствената човешка драма, разиграла се при „напада” на юруклийците в Давудево. Една мома, на име Комня, от Саръиванците, подгонена от къщата й от турците, побягнала в градината, но там те я застигнали. Баща й се притекъл на помощ, но един от бабаитите го съсякъл с каракулака (вид нож). Погребали го там, под същата ябълка, за която била завързана Комня. Нея пък завели в съседна махала, нарекли я Фатма и я оженили за българомохамеданин. Фатма не забравила баща си, пращала от време на време жито за коливо, да се раздава на гроба му за помен и всяка есен идвала в Давидково при своите братовчеди за дела си от ябълки и орехи. Синовете на Фатмининия братовчед Саръ Иван по-сетне се изселили в Тополово, където живеят и днес техните потомци.
Други две момичета избягали и стигнали до местността Къзборун. На третия ден огладнели и започнали да шарят насам-натам да търсят нещо за ядене. Турците ги хванали и на същото място ги помохамеданчили. Оттук и названието на местността Къзборун (Момино було).
Между помохамеданчените българи били дядото на Юсен и Асан Буюклиеви. Синовете на Гаджал Георги Стоев – Никола, Тодор и Русин – са роднина на Русинчовци. От този род е и Гаджал Садък, чиито синове живеят в махала Катранци. Това е разказано от 90-годишната Елена Гаджалова от Давидково. Тодор Русинов Гаджалов е бил нейният съпруг.
Според спомените на Иван Стоянов-Терзията, преразказани от Лазар Стоев от Давидково, от Кючуклар махала бил помохамеданчен само един българин. Макар и с друга вяра, той останал да живее с братята си в бащината къща. Скоро обаче бил принуден да напусне Давидково в резултат на една трагикомична случка. По време на Заговезни неговите братя и комшии играли хоро на двора. Като страстен хороводец, помохамеданченият брат се затворил в една стая и започнал също да подскача под звуците на гайдата. Унесъл се в играта и закрещял: „ха-сега, хоп-па, ха-сега“. Чули го чак навън. Осрамотен от „греховната“ си постъпка, той се преселил в махала Казала. Дали му прякора Дели Юсен. Иван Терзията си спомнял как наследниците на Дели Юсеин идвали в Кючукларските градини, за да приберат наследствения си дял от ябълки и орехи.
Дели Юсен имал син Салих и дъщеря Фатма. Братовчедките й българки много я обичали и я наричали леля Фатмина. Когато през есента идвала за дела си от плодовете на овошките, тя раздавала от тях за спомен на дядо си. Носела и червени яйца за Великден. След смъртта й нейният брат Салих продължил традицията на сестра си. И досега се говори за леля Фатмина от село Давидково. Тя била леля на прадядото на братята Стоян и Петър Пееви. Майка им Ташина, както и бащата Георги Русинов, били от Русинчовския род. Техни деца са Апостол, Анастас, Мария, Елена, Рада. Изобщо правото на хак-наследство (дялово наследство) от ямишлъци продължило да се спазва и след вероизповедното раздвояване на родопското население. Дълго време това право единствено издавало родствените връзки между мохамедани и християни.
През 1959 г. в Тополово починал Пею Саръиванов на 94 години, един от потомците на Фатмининия братовчед Саръ Иван. Славчо Дичев от с. Манастир (изселил се там давидковец) е спал в неговата къща. Тогава Саръ Иван разказвал как леля Фатмина носела боядисани яйца за Великден.
Заслужават внимание и спомените за Караджовския род от с. Давудево. Родоначалникът на Караджовци, Ташо Караджа, бил от Карарезиво (Болярци), Асеновградско. При една сватба той убил турчин. Бързо взел жена си и сина си Стоян и побегнал. Доста време скитал от кошара на кошара, пасъл овце на този и онзи, а през есента се озовал в с. Давудево, където намерил покой и работа като аргатин. Но насилственото помохамеданчване в село Долащър, а след това и в Давудево, изплашило хората и те се разбягали. Ташо Караджа намерил убежище в махала Катраница. Там живеел имотният юрук Исеинаа, владетел на пасбищата от южната страна на Ени-хан-баба. Той имал нужда от мандраджии, шилигари (пастири на шилета) и овчари. Така при него, освен Ташо, намерили спасение от „турчене” и други давидковски бежанци. Ташо Караджа пасял овцете на господаря си, като успял да завъди и свои собствени, без да се откъсва от дебелата юрушка сянка на Исенаа. Но агалъкът на Исенаа бил трън в очите на давудювските българомохамедани, пришълци от с. Петково, наричани Бозуковци, а по-късно Бекираговци. Те запалили къщата му, за да го пропъдят и завладеят неговите планински масиви. В това време Исеин ага бил на мандрата си. Вкъщи били жена му и двете им деца. Нападателите „бастисали” и мандрата. Уплашен от стрелбата, Исеинаа избягал от мандрата и през нощта се отправил към Катраница. Намерил жена си и големия си син разплакани. Разказали му за пожара и за изгубилия се техен малък син. Без да чака, Исеин ага прибрал жена си и детето си и заминал за Гюмурджина, а оттам – за Цариград. Там направил оплаквания, в резултат на което в Давидково били изпратени за наказателна акция сеймени. Те обаче заловили не истинските виновници, а подкупени от Бекираговци бабаити.
След една година Исеинаа се върнал в Катраница, за да продаде имота си. Първият човек, когото срещнал, бил неговият верен овчар Ташо Караджов. Ташо повикал жена си и нещо й намигнал. След малко тя излязла от колибата с едно хубаво, облечено в скъсани дрешки, момченце, в което изненаданият Исеинаа познал своя малък син. Ташо го бил намерил в пожара и го отгледал заедно със своите деца, без някой да узнае нещо. Турчинът се разплакал и от радост казал на Ташо: „За ей тоя севат (владало, документ за собственост) ти подарявам „Боруна” и цялата планина. Я ще си вървя, за мене тука няма живот.” Ташо рекъл на Исеинаа, че и за него няма да има живот, когато Бозуковци разберат, че планината, вместо в техни ръце, се е озовала в неговите. Помолил турчина да му я даде със севат. Исеинаа си заминал. Наскоро след това допаднал (дошъл) царски човек (държавен чиновник) и пред всички връчил на Ташо документа, постановяващ, че „Боруна” вече е негов.
Общинският балкан Чил-тепе бил собственост на Исеин ага от Средногорци. Той решил да го продаде на давидковци. За пълномощник по тая голяма за онова време сделка бил избран Ташо Караджата, големият син на Стоене (Стоен кехая), внук на забележителния карарезински бежанец, овчар при юрук Исеинаа, за когото вече стана дума. Ташо Караджата бил заможен давидковец. Единствено той имал ачик одая (хан) за търговци и пътници. Ташо отишъл в Смилян (местожителството на юрушкия първенец) и отсякъл пазарлък за 70 кесе (кесии), всяка по 500 гроша или общо 350 000 гроша. Голяма част от сумата дал от себе си, а останалата част събрал от селяните, които набавили пари от продажбата на тави, бакъри, тигани. Населението се радвало много на тази придобивка. Ала дерибеят Мустафа Аджи ага от Устово, който владеел Имаретско и Присойката силно се възмутил от покупката на Общия балкан. Неговите роднини също го подтиквали към оспорване на сделката с думите: „Ти белки си по-малък от Давудювския кехая Караджата, та са остави да ти земе планината”. Разгневен, Аджи ага повикал Караджата в конака си в Устово. Дядо Георголу разказва как той наредил на сеймените си да убият Ташо Караджата по пътя. Но аджиаговите пратеници били посрещнати много добре от гостолюбивия домакин. Трогнати от това, сеймените решили да разкрият на Ташо подлото намерение и поръчение на Аджи ага да го убият и даже го посъветвали да каже на Устовския ага, че купил планината за него (за Аджи бей). Като стигнали в Устово, Аджи ага попитал:
- Ти ли си Караджата, бре!
- Я съм, Хаджи ага – отговорил Караджата.
- Ти ли си най-ербап да купиш големия балкан?
- Аха … – рекъл Ташо – че я имам ли кувет (сила, смелост) да купя тоя балкан? Че я съм го купил за тебе.
Аджи ага напсувал и му казал, че хитра майка го е родила и го пуснал даси ходи, ала не платил нищо. Караджата се върнал в Давидково, но се затворил в себе си, поболял се и починал.
Покрай Ташо пострадали и двамата му братя. Единият, Кольо Караджа, заминал за Чепеларе и там закоренил рода Караджовци и поп Мариновци. Другият брат, Марин Давудювски, се заселил в село Долно Дерекой (сега Соколовци), и дал началото на рода на Кроповци (Керима), Жекинци и Мариновци, които впоследствие се преселили в Проглед. В Давудюво останал от корена на Ташо Караджата само неговият син.
След помохамеданчването, в Давидково се съхранили следните християнски родове: Караковци – Никола и Марин, Щърбановски – Ангел и Петко Стоеви, Степанолови – братята Коста и Никола, Моньоолови, Шодоолови, Чобан Гьоргови, Саръ Иванови, Стоян Шкемблю със синове Георги, Тодор и Никола, Христосковски, Димчовски, Трифонови (Славчо и Гаврю), Русичовци (Гажел Гьоргу, Карарусин, Тодорин Кольо, Славчо и Янко), Чангаловски, Неделчовци (Вълчо, Никола, Тодор и Димо), Калажицки (Вълчо и Гьорги), Куртевци (Вълчо, Никола и Тодор), Христеви (Тодор, Гьорги и Иван), Куц Тодоровци, Начооловци, Урумовци (Русин, Христо и Караиван), Кел Стойковци (Куртя и Христо), Кольковци, Терзи Куртювци, Ангеловци (Стоян и Никола), Самарджиевци, Пехливановци и Кючукларци (Пею и Илето).
Отношенията между българите мохамедани и християни останали, особено в началото, братски. След бурята вече никой не закачал християните, но те престанали да бъдат мнозинство, били само ? от населението на Давидково. Мнозинството било на българо-мохамеданите и анадолските турци от Калемжиевската махала. Новите мохамедани не могли изведнъж да се откъснат от българския си корен. Тайно си запалвали свещици, а за Георгьовден колели курбан. На Байрям канели българите да им гостуват, канели ги и при годежи, сватби.
Българските християни участвали дори в чисто мохамеданския събор на Ени-хан. Когато пристигали, мохамеданите ставали на крака край огньовете, посрещали ги с викове и гърмежи, после заедно сядали на трапезите, заедно се веселили и участвали в състезанията по борба.
Докъм 1830 год. християните били постоянни гости на Ени-ханския събор, но след един трагичен случай престанали да го посещават. В поредно състезание по борба (пехливанлък) учавствувал един от овчарите на Салих ага. Той бил надвит (победен) от български карлуковски овчар. Салихаговският овчар се оплакал на Салих ага, който го заплюл и му казал, че му е харам (незаслужен) хляба, дето му е ял! Тогава честолюбивият българо-мохамеданин извадил пищова си и убил своя съперник-българин. Оттогава насетне християните престанали да вземат участие в курбаните и по-рядко ходели на събора.
Дружеските отношения между българомохамедани и християни се проявили и по време на черковните борби.
При посещението си в село Петково, гръцкият владика изпратил хабер, че ще посети и Давидково, та селяните да го посрещнат. Като научил за това, Бекир ага свикал селяните и ги попитал дали с гърците ще вървят или ще си останат българи. „Както ти речеш, Бекира” – отговорили давудювци, тъй като се страхували ясно да изразят желанието си. „За нас е по-хубаво да сме българи, ала ако ти кажеш, ще идем с гърците, няма да ти строшим хатъра”. „Ворвите си, ага искате да сте болгаре и бъдете рахат” – рекъл агата и пуснал хабер да кажат на гръцкия деспот-ефенди, че няма работа нах Давудюво. Така в Давидково няма никаква следа от влияние на гръцката църква.
По време на Априлското въстание мирното съжителство между българи и мохамедани се нарушило. Фанатизирани ходжи и техни сподвижници започнали да кръстосват из мохамеданското население и да го насъскват срещу българите. Една такава банда, водена от Мехмед Кухчев, Емин Алишов и Абдул Керемедов, както и от Сурото Кокалоско, заминала за Батак и Перущица за грабеж. Завърнали се те и довели на Бекир ага една девойка от Батак, откъдето били отвлечени и други девойки. Българите силно възнегодували и настоявали девойката да бъде освободена. Тогава в Давидково живеел богат и влиятелен човек, Стоян Кехая. Той имал 2000-3000 овце. Пък и докарвал и няколко хиляди аговски овце от Беломорието. Бил е избиран за депутат преди Освобождението. Той имал здрави връзки с агите и властите в Гюмюрджина и успял да освободи момичето и, с помощта на каймаканина и свещеника от Златоград поп Райчо, да го върне и предаде на близките му в Батак. Същата година пълната със сено плевня на Стоян Кехая била опожарена, вероятно по поръка на Бекир ага.
В трудни моменти Бекир ага не вземал решения, преди да се посъветва със своя приятел Христем-ефенди, турчин от с. Горно Атларе, Загражденско. Веднъж, преди да замине, казал на своя 18 годишен син Ахмед, известен по-късно като Ахмед ага (Ахмеда): „Отивам при моя приятел в Горно Атларе. Оставям те за заместник. Ще се върна на другия ден. Да се знае, че ако в мое отсъствие се направи нещо лошо на християните, най-напред тебе ще отрежа главата.”
Когато Бекир ага разказал на Христем-ефенди за притесненията си, последният не се подвоумил ни най-малко да го посъветва: „Сакън, Бекир ага, да не си допуснал ни най-малко насилие срещу българите, защото скоро ще дойде време една българска къща да брани пет ахрянски”. И Бекир ага го послушал. Той не допуснал да се извършват никакви злини спрямо българите в Давидково. Така, освен зулумите, които правел, е имало случаи, когато Бекир ага се застъпвал за българското население, особено по време на църковните борби.
В спомените си за Бекир ага и другите аги в Давидково Христо Попконстантинов отбелязва: „Те бяха благоразположени към християните и в най-критичните минути са ги вардили от всякакви случайности, само не им даваха да си построят църква”.
По-късно Иван Стоянов Илиев-Терзията, производител на аба, осъзнава, че са необходими знания за разширяване на производството и търговията и усвоява основните образователни науки за онова време. Поставя си задачата за духовно и политическо израстване на съселяните си. Подкрепят го Никола Георгьоолу и Тодор Шодоолу, като тайно заминават за Цариград и издействат от Високата порта разрешение за построяване на училище и църква. След дълги молби и уговорки Бекир ага Бозуковски дава разрешение да се построи двуетажна сграда, от която първия етаж за училище, а вторият- за църква.
През 1878 г. сградата е построена. Това е най-старият храм в Давидково.
Храмът, наречен „Свети Илия”, се намирал над шосето на мястото на сегашната къща на Никола Януков и над къщата на Сергей Красимиров.
Българските деца, момчета, тръгнали неофициално на училище още през 1878 г., по време на Освободителната война. По-късно към тях се присъединили и момичетата. Първият учител бил Петър Иванов Терзиев, син на Иван Терзията. Наричали го Даскала. Той се прочул с човешките си добродетели, с успехите си като добър възпитател на децата. Изявен патриот, той станал член на революционния комитет на четата „Кольо Шишманов”. Неговият баща, Иван Стоянов Терзиев, както и Никола Георгоолу дават своя решителен принос за узаконяването и официалното откриване на училището през 1880 г., като за тази цел пристигнал учителят Георги Петров Илиев от село Тополово. Петър Иванов Терзиев продължил да учителства още няколко години. Заради неговото участие в четата „Кольо Шишманов”, турските управници и българи-туркофили организирали през 1901 година убийството му в местността „Алада” при с. Бял извор, Ардинско. Братът на Петър Терзиев, Никола, също е бил учител в Давидково.
Първият свещеник в Давидково (през 19-и век) бил поп Костадин от Райково. След 1900 г. богослужението се извършвало от свещениците от с. Петково, Атанас Гиржуловски и Харитон Николов, и от с. Славейно, Емануил Беев и Ангел Инжов, които се редували в празнични и неделни дни. От 1910 год. селото има местен свещеник, Тодор Иванов Терзиев, който свещенодейства до края на живота си, 1946 година. Венчавките, кръщенетата и погребенията вече официално се извършвт по християнски.
През първите години църквата и училището са ползвали едно дървено клепало, което по-късно било заменено с желязно, дарено от жителите на с. Петково, след като те се сдобили с камбана. По-късно, през 1913 г., те си купили нова камбана, а тяхната стара била закупена за черквата в Давидково от останалите у Стоян Пеев комитски пари, към които той добавил и свои.
Старият храм-училище бил разрушен през 1930 година. Част от материала бил продаден в полза на новия храм „Св.Илия”. Съвсем близо до старата църква Васил Стоянов Трифонов построил нова къща, в която живял до края на живота си. След това неговата къща и тази на Никола Иванов Боговски биват отчуждени за жилищен строеж на „Минстрой”, който така и не се осъществява. Сега там се намират детска площадка, зелена площ с цветя и пазар, като теренът се стопанисва от кметството на Давидково.
За изграждането на новата черква в Давидково бил създаден комитет начело с кмета, който организирал цялото село. Всички жители на Давидково, християни и българомохамедани, се включили, кой с парични средства, кой с материали, кой с труд, в благородното начинание. Градежът започнал през 1923 год. Завършен бил през 1924 год. Настоятелството поставя името на храма: „Свети Илия”, което е запазено и до днес.
Храмът е висок 8 м., широк 12 м. и дълъг 12 м. Той представлява еднокорабна базилика. Вътре има балкон за младежите и камбанария. Стенописи няма. Иконостасът е изработен и изографисан от художник от гр. Хасково на име Стефан. Фамилията не е известна, но се знае, че е брат на Елена, снаха на Тодор Русинов Гаджалов. Вече повече от 90 години красивата изработка на иконостаса се е запазила напълно. Човек остава с впечатлението, че иконостасът е току-що изографисан. Покривът е бил от плочи (тикли), докарани с меджии (безплатен, доброволен труд) от Ени-хан с помощта на давидковското население. Полюлеят, окачен по средата на тавана, е закупен от Тодор Гаджалов. Кандилата от двете страни на „Царските двери” са дарени от Неделя Ангелова, тъща на свещеник Тодор Иванов Терзиев. За известен период от време тя имала ангажимент да почиства храма и да пали кандилата.
Първите настоятели на новия храм са били:
1. Тодор Русинов Гаджалов
2. Стоян Трифонов Неделчев
3. Тодор Георгиев Крушев
4. Никола Иванов Терзиев, живял до 95 години.
Всички са покойници.
* * * * * *
Убийството на Салих ага е дело не само на гюмюрджинския аянин (помощник на валията) Емин бея, а преди всичко – на местните му душмани, синовете и внуците на Аджи ага, които след смъртта на чичо си, макар и за кратко време, си поделят властта. Наследникът на Аджи ага, Али ходжа, за разлика от дядо си, не залагал толкова на нивите, колкото на горите, чиято стойност все повече нараствала. В Давидково започнало изграждане на бичкии (дъскорезници). По-късно давидковци успели да купят част от общия балкан, даден на Еминаа от Караджата, и силно се зарадвали на успешната сделка, от която очаквали да им осигури добро бъдеще. Покупката осъществили 150 семейства, от които 99 българомохамедани, 51 „болгаре”. В нея не участвали Бекираговци. По-късно, през 1850 г., Бекираговци (Бозуковци) започнали да строят чифлици, като заграбвали и чужди ниви, с които уголемявали своите. Най-нагли били грабежите на братята Бекир ага, Дели емин и Алишаа от Бекираговския род. Най-напред те купили малка част от общия балкан, Исейновите исте (дялове от земи и гори), после отцепили най-хубавите ниви от общия балкан. Особено жесток грабител бил Дели Емин. Щом му харесала някоя нива или ливада, той поръчвал на сайбията (собственика) да не се мярка повече там, за да не му се „укади тюфека” (да не се опуши пушката му, т.е. да не го убие). Бекир ага бил официално назначеният селски управник и брат на Еминаа. Алишаа бил по-голям разбойник. В Смолян го нямало вече Салих ага да хвърля в сурналката (буквално пързалка, но в случая урва, по която са търкулвали престъпниците в пропастта, на дъното на която те бавно умирали) такива като Еминаа и той можел да върши каквото си иска. Имало и по-упорити селяни, които, въпреки забраната, отивали на нивите си да орат. В такъв случай Еминаа отивал при тях, подгонвал ги с бой, съсичал ралата им, прибирал хамутите и пущал воловете им да вървят където си искат.
Братът Бекир ага постъпвал по-дипломатически и като му харесал някой имот казвал например: „Кольо бря, я проводи копалята (децата момчета) да товарят два товара дъски от бичкията, че да заградим твойто място на Арап гидик бана-баптър” (да заградим твоето място към бащино). Човекът се сещал и пращал момчетата, та и в очите на селяните тоя грабеж минавал като сделка. Бекир ага устроил свой чифлик в местността Чуфлика до Манастир, построил там саи (кошари) и къшли (колиби, сезонни жилища покрай кошарите), а неговите 1000 овце имали най-добрата паша в Общия балкан. Освен това имал 80 мулета и говеда.
Другият брат, Дели-Емин, предпочитал козите. Тази стока не изисквала много грижи и подхождала най-добре на неговия разбойнически нрав. Имал 600 кози. Неговите еркиче (козли, мъжки кози) носели най-големите чанове в Давидково, а имало и „тюмбелици” (медни звънци, чанове), кънтежът от които се носел из цялата гора.
Третият брат, Алишаа, мислел по друг начин, окото му било все в парите. Той не разчитал на Чифлика, нивите и ливадите, а на своя каракулак и тъмнината. Нощно време нахълтвал в богаташките къщи и, къде с опакото на ятагана, къде с нажежена перустия (желязна скара), обирал скътаните от стопанина бели пари за черни дни.
Грабежите на тримата братя Бозуковци тежали много на давидковските „болгаре”, но най-притеснени се чувствали те от вмешателството на Бекир ага в женитбите. Бекир ага гледал на момите като на своя собственост. Без негово съгласие никой поп не смеел да венчае, да стори венчило. Бекир ага определял коя мома за кого ще се ожени. Извиквал бащата и му казвал: „Намерил съм ти монасип (подходящ случай) да дадем твоено малко момиче на Стойчолови и да ма не усрамотиш на сватбата”. Това било намек да се даде на Бекир ага бакшиш, или някоя и друга лира или овен. Така женил момите в Давудево Бекир ага. Имало обаче случаи, когато хората не се съгласявали с тези насилствени женитби и побягвали от селото. Сестрата на баба Ружа на име Велика избягала в Хасково (по данни на Славчо Дичев, автор на “Миналото на с. Манастир”). Дъщерята на Георги Стоев избягала с брат си в Коручешме (Горски извор). Сестрата на братя Урумови, Мария, избягала с брат си в с. Долно Караач (Брестово, Хасковско), а Мария Николова Трифонова – в Бьолбедже (Орешец, Асеновградско). Добра Русинова Чангалова също не искала да изпълни волята на Бекир ага и била венчана от поп Константин приседнала (като израз на протест). За да се спаси от насилието на Бекираа, момата Калина от рода на Стою Георгиев се преселила в с. Сърница, Хасковско.
Голяма разпра станала при годежа на Дичо Славчев Стоев през 1883 година. Той се сгодил за дъщерята на християнския първенец Георги Георгьоолу, без да бъде уведомен Бекир ага, без да му се даде годежен подарък. Агата научил и проводил Дели Асан (негов придворен човек) да доведе вироглавия годеник в конака.
-Славчоолу, ти откога имаш изин да се главиш (право да се сгодиш) за
Георгьоолувата мома? – попитал агата. – Ти ще вземеш за нивеста Рада ратекинята, чу ли? – викнал той и скочил разтреперан от миндеря – а за кабахатя (вината, прегрешението) ще донесеш една лира жеза (глоба).
Без нищо да каже, Дичо навел глава и се обърнал, та си излязал от конака, но вместо да изпълни заповедта, още същата вечер завел годеницата си у дома, оженили се. Научавайки за това, Бекир ага побеснял от тази дързост на българина, накарал сейменбашията да го намери, да го завърже и затвори в „хапсаната” (подземието).
Влиятелни сродници на Дичо се опитали да придумат агата да прости на сгрешилия младоженец, но той не искал и да чуе. Мухтаринът Никола Георгьоолу, баща на Георго Георгьоолу и дядо на младоженката, познавал сприхавия характер на Бекираа и наредил никой да не ходи повече да моли за Дича.
След седмица гневът на агата попреминал и мухтаринът Никола Георгьоолу отишъл при него и малаим-малаим (мазно-мазно) подхванал: „Аман, Бекир ага, аджамия излезе моят зет, осрамоти ма, моля ти се пусни го, да не почернее внучката ми”.
Бекир ага погледал мрачно минута-две и отсякъл: „Пускам го за твой хатър. Пет лири жиз? и един овен”.
Георгьоолу платил глобата, но Дичо не дал овена. Вдигнали сватбата, яли, пили хората, дарували се, играли хоро, веселили се, а Бекир ага не получил своя дар.
На другия ден той изпратил Дели Асана да хване от Дичовото стадо един овен и да му го закара. Сейменбашията се качил на коня и отишъл в местността „Поленките”, където Дичо пасял овцете, и заповядал на младоженеца да хване овен за Бекираа.
Твърдоглавият Дичо кипнал и му рекъл: „Ако ти стиска, яла го фати (ела го хвани)!” Кипнал на свой ред Дели Асан, измъкнал каракулака от силяха (патронташа), сбутал коня върху Дича, но последният измъкнал пищова от пояса си и гръмнал към Дели Асана, без да го засегне. Уплашеният сейменбашия извикал: „Олеле, гяур с гяур, примаза ма!”, обърнал коня и хукнал да бяга към Давидково, където разказал в конака на Бекираа какво е препатил. Дичо отново бил вързан, затворили го за един месец и го заставили да плати нова глоба от десет лири. И все пак овен не дал.
Никола Георгьоолу се опитал да ограничи произволите на Бозуковци, но все не успявал. Мухтаринът бил с внушителна осанка и разумен човек, когото не само християните, но и бедните българо-мохамедани уважавали и почитали.
Тридесет години той бил мухтарин на Давудево и имал много стълкновения с твърдоглавия Бекир ага. Всички въпроси на селото: за разхвърляне на данъци, за ангария, за разпределяне на имотите, се разрешавали с негово знание и участие. Нерядко се застъпвал за сиромасите, „настъпени” от агите. Така например веднъж при него дошла група давидковци и му се оплакали, че Дели Емин не им давал да орат собствените си ниви в местността “Дедов Горун”. Когато на другата сутрин те тръгнали към нивите си, Никола Георгьоолу се качил на мулето си и потеглил след тях. При Делиеминовата бичкия хората били посрещнати от гръмогласни викове, закани и псувни. Дели Емин размахал каракулака си пред тях и гората прокънтяла от виковете му: „Насъна – сиктимини, ще ви изколя до един!”. Георьгоолу сбутал мулето и се изправил пред него. Дели Емин се стъписал.
- Еминаа, кой ти даде изин да спираш сиромасите да не орат техните си ниви? Те са си продали харкомите (менци за вода, бакъри) и дрехите от гроба (дрехите за погребение), докато се наплатят за тия ниви.
Дели Емин върнал кулака в пояса си и взел да суганиса (да мънка):
- Ти ли си бил, бре Георгьоолу, че я се не уздадох (не усетих, не разбрах) тува да си бил ти – отстъпил от пътя и давудювци спокойно отишли по нивите си.
Една вечер Дели Асан и други кабадаи (бабаити) пресрещнали група давидковци, връщащи се с дърва от гората. Хората прекарвали сухи дърва, но бадаите се развикали, че са брани от Бекираговите гори и заповядали на сиромасите да разтоварят катърите. На всичкото отгоре им взели и въжетата, и брадвите.
Още същата вечер дърварите се оплакали на Георгьоолу. Той станал от софрата, отишъл право в конака при Бекир ага, хлопнал пред него мюхтарския мюхюр (кметския печат) и му рекъл:
- Нам стана харам (безполезно) стоененото в Давудюво, Бекир ага, щом болгаре са немали право и дърва да събираме от горите, дето сме си купили. На ти си мюхюретя (вземи си печата)!
Бекир ага извикал тогава Дели Асана и му наредил веднага да върнат дървата, въжетата и брадвите и го нахокал дето, уж на своя глава, сандардисвал сиромасите.
Дълго време първенството на Бозуковци в Давидково и околностите било неоспорвано. Ако Георгьоолу успявал отвреме-навреме да спасява хората от явните золуми, то от тайните обири на престъпниците спасение нямало. Видимо Бекир ага не участвувал в тези обири, но той знаел за тях, защото собственият му син Ахмед, наричан още бимбашията, бил най-енергичният им организатор. Не се отнасяло само до пари, ядене и пиене на чужди софри. Кабадалиите около Бекираговия син искали да задоволят бабаитскотото си честолюбие. В Кабадаиската банда участвал и Дели Емин, а при по-мащабни удари се присъединявали и делии от съседни села. Така от Лъкавица участвал Дели Ахмед, прочул се по време на Априлското въстание като кръвожаден башибозушки главатар. от с. Лъджата (Баните). Делибабаитите Ферадаговци, Емин Алишавчето също участвали в бандата. Но най-изявен в престъпленията бил младият българо-мохамеданин от Давидково – Саида.
Бандата имала навик да ходи на гости у Никола Степанов, който имал три дъщери, една от друга „по-камътни” (красиви) и привлекателни. Бабаитите се разполагали там като у дома си. Карали момите да им прислужват, да ги черпят с ракия, оглеждали ги нагло, а като изпаднели в „чакръкефелийското” си настроение, пресягали да ги пощипват.
Никола Степанов се видял в чудо. Като незнаел какво да прави, изкопал под дюшемето дълбоко в земята скривалище и почнал да крие дъщерите си там. Разочарованите Саида, Ахмеда и Дели Емин тършували по стаите, уж търсели комити, навиквали Никола, че им бил ятак, заплашвали го, но всичко това било, за да открият момите. Накрая нещата стигнали дотам, че Никола Степанов решил да се изсели заедно с дъщерите си.
При друг случай, няколко черкези (турски формации, овластени да грабят, палят, тиранизират и безчинстват над немюсюлманското население; действали сами или придружавали войската) отседнали една вечер в къщата на майката на Неделя Ангелова, която наскоро била сгодена. Заповядали на майката да им изпържи филии в масло, да им сготви кокошки и да ги гощава като господари. Целта им обаче била да се погаврят с момичето. Изпратили бащата да напои цървулите им и да им посвири, за да го отстранят от семейството. Той тръгнал към извора. Майката се досетила за намеренията им, повикала на помощ комшии, които извели момичето през задната врата и го покачили на една круша. Вързали го за дървото, за да не падне, ако случайно заспи. Майка й през това време шетала и приговяла гощавката. Нашествениците огледали стаите за момата. Бързайки, бащата се върнал. Те сърдито го попитали: „Напои ли ги?” Той им отговорил, че хем ги напоил, хем им посвирил. Ядосани, черкезите си отишли. На сутринта родителите повикали годеника на Неделя да си я вземе, че не ще могат да я опазят, ако „онези” дойдат друг път.
Много по-късно, когато Неделя и Ангел имали вече три деца и жънели на Дуракоското, минала група турци и ги поздравили: „Колагеле, комити!”, а Ангел отговорил: „Тука нема комити, те са въз Ени-хан!”. Заради този отговор нашествениците решили, че той е във връзка с комитите. Арестували го и го изпратили в Гюмюрджина, където го хвърлили в затвора. Там лежал дълго време. За да го освободят, поробителите поискали откуп и той поръчал на жена си да продаде каквото може, като щял да бъде доволен, ако поне дилава (машата) остане. Жена му събрала парите, пуснали Ангел от затвора, но той бил вече много болен и скоро починал. Трите му дъщери, Мария, Кина и Анастасия, останали сираци.
С особено удоволствие „агите” бастисвали съседните села Петково и Карлуково (Славейно). Избирали някоя по-лична християнска къща, разполагали се в нея и започвали заяфети (гадни изпълнения) до зори. Чевермета, пържени кокошки, баници, пилафи, подсладена ракия и всякакви вина се поднасяли на трапезата. Уригвали се от преяждане. Накрая обирали всичко по-ценно, понатисвали с коляно на гърдите стопанина за някоя и друга лира, качвали се на конете и сабах кърши (преди зори) се връщали в Давидково, „ни лук яли, ни лук мирисали”.
В резултат на тези разбойнически нощни похождения Саида, макар и малко по-уравновесен) вземал все повече връх. Докато в предишно време му се налагало да разхожда коня на Ахмеда-бимбашията, той постепенно надделял и си спечелил почетното за турците прозвище Саидаа.
Къщата на Саида била в горната махала на Давидково, а конакът на Ахмеда – в долната. В долната махала, наблизо до конака на Ахмед ага, живеели и родителите на съпругата на Саида, които той често навестявал. При едно негово посещение той внезапно прескочил с коня си оградата на конака и извикал право в очите на Ахмед ага: „Отсега нататък агалъкът е мой и от реката нататък няма да минаваш!”. След този сблъсък Ахмеда не го принуждавал повече да извежда коня му.
Междувременно група жители на Давидково, българи и българо-мохамедани, които били в приятелски отношения, замислили как да погубят Саида, за да не завземе първенството в селото.
Хитрият и коварен Ахмед успял да въвлече в разбойническите си набези и по-умерения Саида. Двамата организирали обир в с. Славейно. Една вечер по тъмно те почукали на Мухтаровата вратня и нахлули вътре, уж като закъснели пътници. Като се настанили, започнали да искат каквото им дойде на ума: ракия, готвено, печено, блажно. Яли и пили до зори. Когато станали да си вървят, поискали от мухтарина 20 жълтици. Да им откаже той нямал кураж, но им се примолил да отсрочи даването на жълтиците за другия ден, че нямал у дома си толкова пари. Минал обаче ден, минали два, обещаните жълтици не идвали. Тогава Ахмед изпратил Саида за лирите, като тайно се надявал славейновци да го пречукат. Без да подозира клопката, Саида се качил на коня и със сърбезлик отишъл в Карлуково. Още с пристигането си, той гръмнал с пушка и се отправил към мухтаровия дом. Мухтаринът го посрещнал и го замолил да влезе вътре, но Саида не слязъл от коня, а развъртял каракулака и поискал да му наброят парите. В тази критична минута се появил карлуковецът Георги К-ов и връхлетял върху Саида с един мешов (дъбов) кол. „Кога си ми давал ти пари, та си ги искаш, бре Саида?” – крещял Георги и развъртал кола, докато Саида ударил на бяг и оставил зад гърба си Карлуково, забравил и каракулака, и лирите. Карлуковци набедили Георги, че е луд и Саида избегнал наказанието, още повече че Ахмеда тайно се бил застъпил за Саида пред баща си Бекир ага.
След несполучливия опит да премахне Саида, Ахмед започнал да обмисля други начини за осъществяване на коварния си замисъл.
Ахмед обичал да ходи на гости в дома на давидковския първенец Никола Гаджалов. Те били аратлици (приятели) и имали голямо доверие помежду си. Ахмед се уговорил с Никола Гаджалов да покани на гости на хубав мохабет както него, така и Саида, Салих куцото, Ферад ага. Ахмед Бекиров се скрил в мусандрата (шкаф, гардероб) на стаята, където щели да ядат и пият със своя братовчед Еминя Алишавчето и наредил около него да се навърта синът на Никола Степанов, Тодор, който страшно мразел Саида, дето закачал сестрите му. Към домакина заръката била: „колкото може повече ракия!”
Ракията за гостите се точела без сметка, тас след тас. Саида се наливал без мярка и се напил порядъчно, докато останалите тайно разливали ракията. Тогава от мусандрата изскочил Емин Алишавчето и бързо метнал приготвеното въже на врата на Саида. Страшният и силен българо-мохамеданин обаче втасал (успял) да извади каракулака си и го забил в бедрото на Алишавчето. Отвън се втурнал Кольо Гаджалов и Тодор Степанов. Първият извил ръцете на Саида и креснал на Ахмеда: „Дръж го, какво гледаш?”. Но коварният Ахмед, Салих Куцото и Ферад ага не щели да се намесват явно в това дело и останали неподвижни. Тогава Тодор Степанов ударил Саида в слабините и той паднал. Емин Алишавчето отегнал примката и бавно удушил прочутия давидковски кабадай (бабаит).
Агите се разотишли. Мъртвия Саида натоварили още същата нощ на едно муле, завлекли го в мешелика (дъбова гора) край с. Стърница и го заровили. Цяла една неделя бобайкото (бащата) на Саида питал и разпитвал за сина си и нищо нямало да узнае, ако един стърниченец българо-мохамеданин не бил се натъкнал случайно на заровения труп. Стреснатият човек отишъл в Давидково при Бекир ага, но още повече се изплашил, когато зачуденият уж ага започнал да го хока: „Как ще да сте го намерили там, бре? Ще кажат, че вие сте го трепали и селото ви ще изгорят. Да вземете да го пренесете в чужд топрак (земя, землище)!” – подучил той разтреперания българомохамеданин. През нощта стърничани натоварили трупа на Саида и го закарали в Петковско землище, в местността ”Балабанова курия”, където тайно-претайно го закопали. Но впоследствие това нощно погребение на Саида, както и другите коварни събития постепенно излезли наяве. Родителите на Саида плакали и се вайкали. Булката му проляла много сълзи, а жените възпели кончината на безделника с песен:
Бре чули ли сте или не
кина е ново станало
в Давудво село гулемо,
Сахида се е загубил,
нигде го няма на конак
да пие бела ракия,
от конак на конак ходеше
и за Сахида питаше:
- Не видехте ли Сахида
да пие бела ракия,
жолти стафиди да яде?
Майка му жално кордеше:
- Сахида, синко, Сахида,
ти беше хитър, разлютен,
ала та хитро измами
Емина – Алишавчето!
Любе му жално плачеше,
плачеше и нареждаше:
- Сахида, любе, Сахида,
Кой ще ти язди кончену,
кой ще ти води любену?
След тази трагедия нямало вече кой да оспорва първенството на Бекир ага и неговия син Ахмед.
Започва Освободителната война. През зимата разбитите войски на Сюлейман паша бягат през Родопите за Асеновград. Една снежна мразовита нощ през Тополовския проход стигат и в Давидково и молят за подслон. Кметът нарежда на пъдарина да ги отведе до някои къщи.
През нощта двама души хлопат на портите на Митро Шодов. Единият бил бежанец, а другият – пъдарят на селото. Митро отворил вратата и когато тримата се видяли в бледата светлина на газеничето, те изтръпнали. Бежанецът, който преди това помолил за стиска сено за добитъка си, побледнял. В него Митро разпознал турчина, който преди година го унизил жестоко, като го яхнал и го карал да го носи на гърба си като магаре. (виж „Минало на с. Манастир“). Митро наредил да му дадат сено, повече отколкото искал. А когато на излизане пъдарят го запитал: „да го очистя ли?”, той отговорил: „Да си го найде от Господя, то му стига бегането” и ги изпроводил.
Бекир ага се поминал през 1895 год. По негово време давидковци не пострадали. Заседналият страх у тях обаче не изчезнал. Те преминавали със свито сърце границата към свободна България, за да обработват останалите там техни имоти, а с още по-голям страх отивали да работят като зидари в освободеното отечество.
Формалностите при преминаване на границата се усложнили особено много след съединението на Княжество България с Източна Румелия. Това принудило част от населението на Давидково да започне да се изеселва. Много семейства по различно време се преселили в Тополово, Асеновградско, в Казанлък и на други места. През 1890 г. голяма група давидковци се установили в собствените си имоти непосредствено зад самата граница и основали село Манастир, Асеновградско. Дотогава в Давидково имало 150 християнски къщи, а към 1908 год останали само 18 къщи. Тогава давидковските християни започнали да се сродяват с християни от Петково и Славейно и постепенно увеличили броя си. След смъртта на Бекир ага, нахия мидюрин (по наследство кмет) на Давидково станал синът му, Ахмед ага (Ахмеда). Той бил вече горд и напет, имал чин полковник, известен като бинбашията и така управлявал до Балканската война. Тогава избягал в Гюмюрджинско, а оттам – в Садъ Шабан. Починал през 1919 год. Често идвал при приятели на гости и при приятели българи. Отсядал у Петър Димковски в Петково. Имотите му се обработвали от меджии. Под Ени-Хан Ахмеда имал голям чифлик и друг в Кър Сарджа, Гюмюрджинско, където зимували овцете му, около 800 брава (на брой).
Управлението на Ахмед ага в Давидково в някои случаи имало и добри страни. След Освобождението, когато българи отивали да работят като зидари или косачи в Тополово и Асеновград, някои от тях го изпитвали, като му казвали, че отиват за „комитлък”, а той отговарял: „те не са такива, я си познавам людете”.
По време на Балканската война (1912-1913) цялото село, мъже, жени, уплашени от изстъпленията на оттеглящия се турски аскер, масово се отправили за с. Манастир, за да търсят там спасение. Всеки взел багаж, кой колкото може. Грабнали децата, едни за ръка, други на гръб, а трети сами бързали да преминат границата до Манастир. Така Рада Данчева Гавраилова, за да й е по-леко, облекла на себе си два грижа (сукмана), а в ръце носела двете си деца. Гита Стоянова Гаджалова изгубила по пътя дъщеря си Шина и се върнали да я търсят. Намерили я. Преселилите се в недалечното минало давидковци в Манастир приели радушно своите събратя. В Давидково останали само две жени – Ангелица и още една. А избягалите в Манастир останали там до оттеглянето на турските войски. Турските войници бягали панически, като мислели, че идва голяма българска армия, а всъщност в Давидково дошли само двама български войника, които обявили дългоочакваната свобода. От Манастир се завърнали избягалите давидковци, чието пребиваване било доста дълго, даже накои деца, например Трендафила Николова Терзиева, се родили там.
След Освобождението селото започнало да се разраства. Доброто съжителство между християни и мохамедани продължило. Постепенно се увеличил броят на християните. Раждаемостта била голяма. Рядко имало семейства с по-малко от 3-4 деца, а някои имали и по 8-9. Пристигнали и нови заселници, мъже, които свързвали живота си с давидковски девойки. Обособили се три християнски махали: Долна, Средна и Горна, както и българо-мохамедански: Кущиловска, Туповска, Крива, Бозуковска, Койнарска, Имамовска, Кокаловска и Къшлите. Махалите са в близко съседство и хората, християни и мохамедани, общували помежду си. Всъщност, те имали един и същ произход – български. По този повод старите хора казвали: „ние сме едно, няма за какво да се делим”. Имало вече 350 къщи, 120 от които – християнски.
Несгодите на трудния живот в планината понасяли както християните-българи, така и българомохамеданите. Малкото богати семейства разполагали с повече земя за обработване. Тези семейства (Гаджалови, Пееви, Мителчови, Мисовци, Имамовци, Аренчовци, Хаджиалиевци) наемали за земеделската работа хора от останалото население. Освен земеделие, те развивали и скотовъдство, за нуждите на което наемали овчари и мандраджии. На отбив (след отбиване на телетата) овчарите премервали млякото от овцете на всеки стопанин, който по-късно получавал полагащото му се количество готов продукт от мандрата. В околните на Давидково села, Глогино, Стърница и др., стадата били още по-големи.
Когато свещеникът на Давидково Тодор Иванов Терзиев донася разсад за тютюн от Гюмюрджина, основен поминък на населението става тютюнопроизводството.
След освобождението и на Източните Родопи от турско владичество, в края на декември 1912 г. правителството нарежда да се извърши покръстване на българомохамеданите във всички селища на Гюмурджийски окръг.
Покръстването в с. Петково се извършило по нареждане на Архиерейското наместничество в Пашмакли (Смолян) от група общественици, в която влизали местният свещеник, поп Харитон, и познати на българо-мохамеданите християни: Тодор Стоянов, Дичо Гогов, Димитър Христов Дойновски, Ташо Михалев Стоиловски, Ташо Тодоров Дойновски, Бойчо Иванов Кралчовски и Илия Гогов Илиновски, като всички те били въоражени. Ритуалът включвал подрязване на косата, миросване на челото и изговаряне на няколко евангелски слова от покръстваните. Името си те избирали сами, избирали си и кръстници (калимани). В Петково цялото българомохамеданско население се покръства. След това бригадата пристигнала в с. Стърница. Там хората не били подготвени, наложило се дълго да бъдат увещавани, за да бъде преодоляно упорството им.
В селата Давидково, Загражден, Оряховец, Лъджа и махалите около тях (всички в Ардинска околия) покръстването било извършено от свещеник Тодор Иванов Терзиев, като в негова помощ били изпратени войници от с. Петково.
Джамията в Давидково била превърната в църква за новите християни. Някои от по-старите хора, преди всичко жени, разказват кои им са били калиманите. Так Рада Гавраилова Трифонова била калимана на Салихца Касъмова, а жената на Дели Асан избрала името на попадията Шина, като при новото покръстване по време на социализма пак избрала същото име. В Койнарската махала една жена, която след омъжването си отново приела мохамеданското си име Рашитка, казала: „Мене поп ма е венчавал, та и сега мъжът ми не може да ме остави”.
Добрите взаимоотношения между кръстници и покръстени се съхранили във времето.
Покръстването продължило до 25 март 1913 г. През следващата, 1914 година, целите на този процес били изкористени от правителството на д-р Васил Радославов, което се опитало да спечели гласовете на мохамеданското население в окръга при изборите за народни представители.
Така и в други исторически периоди българо-мохамеданите биват манипулирани и използвани от управленската върхушка при нейните политически борби. Но постепенно, макар и бавно, се връща съзнанието им, че те наистина по произход са българи, пострадали жестоко от Османското робство, което било погром за България.
По време на тоталитарния режим за развитието на съзнанието на българомохамеданите играят роля задължителното образование и културно-масовата дейност (седянки, лекции, читателски групи). Създават се условия за работа на всички. Материалното състояние на по-голямата част от хората се подобрява. Мината на френско-белгийската компания „Купромин” (със седалище в София, ул. Граф Игнатиев), работила през периода 1920-1930 г., отново е открита. Минногеоложкото предприятие ГОРУБСО започва проучване на находищата на олово из целия Давидковски район. Създава се работа за всеки – в АПК, в Минстрой, в металния цех (клон от предприятие в гр. Карлово), в цех за плетива, в Горско стопанство, в тютюнопроизводството на семеен акорд. Хората се замогват, животът им се модернизира. Строят се къщи по на 2-3 етажа. Всеки етаж се оформя като съвременно обзаведен апартамент със санитарен възел.
Построено е ново училище, трето по ред, с парно отопление. При преминаване на обучението към кабинетна система, се изгражда още един етаж. В двора на училището е построен голям физкултурен салон. Учениците са над 400. Налага се да се построи и общежитие за 300 деца от района, като всяка стая е предназначена за двама ученици. Създадени са условия в Давидково да се открие гимназия.
Повечето от учителите са местни хора, милеещи за своя роден край, всеотдайни в усилията си за издигане на образователното и културно ниво на учениците, а чрез читалищната дейност – и на местното население.
Много трудно българо-мохамеданите биват приобщавани към средното и специално образование, но днес няма дете, което да не продължава да учи в гимназия или техникум. Значително се променя съзнанието на населението. Извънредно много мохамедани са с български имена. Вече има много бракове между християни и мохамедани. Верският фанатизъм се топи. Съвсем малка част от българомохамеданите са все още колебаещи се, като това са предимно по-възрастни хора, но, за съжаление, между тях има и някои по-млади и образовани лица.
След демократичните промени от 1989 год. нещата се променят. Предприятията се разпродават на безценица. Работните места намаляват до минимум. Тук-там се откриват малки частни фирми за шев и плетиво. Много давидковци, особено младите семейства, се преселват в градовете. Остават предимно възрастни хора. Децата в училище намаляват от 400 до около 80.
А климатът в Давидково и района е много здравословен. Има чиста питейна вода и кристален въздух. Природата е разнообразна и красива. Давидково е село с най-много слънчеви дни през зимата, с дълбок и чисто бял сняг, блестящ на слънцето. Районът е чудесен за туризъм.
Давидково е свързано с гр. Пловдив с асфалтирано шосе през с. Манастир и Лъки. В строеж е и пътят през с. Загражден, резервата Кормисош и с. Белица. Наблизо се намира енергийната местност Кръстова гора. В развитието на туризма са и надеждите на давидковци за възраждане на селото им.
от Радка Станчева
1 коментар:
Красота,създадена от Господ.
Заповядайте в нашето село.
Публикуване на коментар