РОДОПИТЕ-ИСТОРИЯ,СНИМКИ,ТУРИЗЪМ,КНИГИ

ТЪРГОВИЯ






Данните за стопанското минало на Манастир няма да бъдат пълни, ако не споменем и търговията, която, макар и незначителна, все пак има дял в поминъчната физиономия на селото.






Първата бакалничка в Манастир открива Русин Николов, в собствената си къща. Сол, пипер и гвоздеи — това са първите бакалски стоки, които Русинов предлага на манастирските жители. След това „асортиментът” се обогатява със захаросани леблебии, „шекер”, зехтин, рошкови и други подобни лакомства. В конкуренция на Русин Николов се явил новият бакалин Велко Николов, който си доставял стоките контрабандно от Славейно и поради това ги продавал доста по-евтино.




Третият човек, който открил едновременно бакалница и кръчма в Манастир, бил Стою Тодоров. Тази първа кръчма просъществувала чак до 1944 година.






През 1920 година Кечо Ст. Киряков открил в Манастир първото кафене, където селските политикани се събирали, за да бистрят политиката, а ергените да „лупат карти” и правят игра на „докурджум”.






Още със заселването на Манастир, през 1890 година от Асеновград допаднали двама „дървени” търговци — Льончо и Найден, и започнали търговия с дърва. Населението насичало дървата по бреговете на реките Дядова и Имаретска. Сто броя цепенки без чворове и клони се смятали за „един кулач” (вместо кубик). Един кулач дърва се продавал по 1 лев. Цената все повече нараствала, докато стигнала 3 лева. Дървата съхнели по една година, за да олекнат, и след това ги сплавяли по реката. Пренасянето им от бреговете до реката ставало на гръб. Най-добрият сезон за сплавяне бил пролетният — в пълноводието. Дървата били съпровождани от 30—40 души работници, въоръжени с дълги железни „канджи”. Задължението на тези работници било да регулират дървения „поток” и където реката се задръсти, да я отпушват. Дървата пътували около един месец. Случвали се понякога поройни дъждове, които занасяли дървата само за три-четири дена, и то направо в Марица. При дълго засушаване водите на Лъкавишката река и Асеница силно намалявали и дървата се попилявали по бреговете. Изобщо сплавянето е било доста несигурна работа, но търговците взимали дървата на безценица и придобивали големи печалби.






Льончо и Найден били изместени от своя конкурент Ангел Тараторов. По негово време дървата се продавали на кубик, а не на „кулач” и стрували много по-скъпо: отначало 20 лева кубика, а след това цената им достигнала 40—60 лева. При едно сплавяне на материалите през 1930 година Ангел Тараторов се простудил и починал. Търговията продължил синът му. Сплавянето продължавало до 1940 година, до едно катастрофално прииждане на реката, което пръснало дървата без никаква следа.






Пръв започнал търговия с дървени материали и в Манастир Пею Ив. Шишманов — войводата. През 1908 година той се преселил в Манастир, а следната година построил бичкия в Имаретдере. Първоначално той разбичвал и продавал трупи от собствените му гори Мурджов пожар, Общия балкан и Кършалийското. Освен собствените материали той купувал и големи партиди дялани греди от по-дребните горовладелци. Всеки ден заминавали по 200—300 мулета към Чепеларе, Петково и Рожен, за да превозват към най-близките пазари греди и дъски. Пею Шишманов не бил роден за истински търговец, лесно се доверявал и не винаги излизал с печалба от своите търговски сделки. Поминал се през 1943 година в Пловдив.






Търговското време оставило тежки спомени у манастирци. За нищожна надница трябвало да работят в горите от сутрин до вечерта само на качамак и таратор. В лошо време се подслонявали в колиби от „четуна” и кори. В недостъпните места и гредите, и дървата били пренасяни на гръб. Чорбаджиите „разтакавали” плащането, отбивали от надницата и фалшифицирали мерките, за да увеличат своята печалба. Манастирци били твърде богати с гори, но полза от това богатство виждали само търговците и предприемачите.










ПЪТИЩА






Голямата надморска височина на Манастир, суровият климат на местността и дивият характер на планината дали, разбира се, отражение върху поминъка, направили го твърде тежък, особено в началото. Вярно е обаче и това, че хората бързо се приспособили както в земеделието, така и в животновъдството. Към едно нещо те не могли да се приспособят, да го преодолеят — голямото разстояние, което ги деляло от пазарните центрове, и лошите пътища до тия центрове, с които е бил икономически свързан Манастир.






Два главни пътя свързвали Манастир с пазарите: единият минавал през връх Свети Илия—Тузлата, покрай Енихан— Каракулас—Акватепе — за Тополово, общо 55 километра. Този път бил най-удобен за манастирци, но понеже минавал в по-голямата си част по вододелното било, което било и граница, турците го „затваряли” понякога, та се наложило използуването на пътя Манастир—Балкан махала—Крушево— Мостово — за Тополово. Тази пътека минавала през големи стръмнини, ту се качвала, ту слизала през скалисти, силно наведени места и много изморявала както хората, така и добитъка. Самарите на катърите ту идвали на опашката, ту слизали на врата и повече от 60 километра можело да се товари само на най-силните и млади мулета.






Имало и една трета пътека: през Кадънин бук—Имаретдере— Ярупските гробища—Калъчборун — за Чепеларе, около 25 километра. Докато Манастир е бил свързан в административно отношение с Чепеларе, тази пътека е имала значение, но след това изоставили този път, защото естественият пазар, където манастирци пласирали своите кацарски произведения, дъските и картофите, били тракийските села.






Най-тежките и тъжни спомени на манастирци са свързани с двата споменати пътя за Тополово. Нормалният маршрут при най-хубаво време бил два дни за отиване и два за връщане. Един или два дни отивали за „пазарлъци” — продаване на стоката и купуване на нова, тъй че средно за обмяната на един товар картофи например човек е трябвало да прахоса шест свои надници и шест катърски. По такъв начин пшеницата и царевицата, които манастирци докарвали в своето село, им коствала три-четири пъти по-скъпо. При това ние имаме предвид благоприятния случай, когато манастирският „пазаргатин” е успявал да продаде или обмени своята стока още на втория ден. Но е имало и такива лоши дни, когато преситеният с други подобни произведения полски пазар вече не „поемал” нито каци, нито дъски, нито картофи и катран. В такива случаи нещастните пазаргати обикаляли селата по цяла седмица, докато най-сетне давали своите произведения на безценица и бързали по-скоро да се приберат в своите села; „пречукани” от дългия и страшен път.






Казахме „страшен” и намираме, че това е най-точната дума, която приляга за двата стари манастирски пътя, които свързвали балканския пущиняк с подножието на Чилтепе, с топлата и плодородна Тракия. Той е взел не една жертва и е свидетел на не една драматична преживелица. Ето и няколко примера:






Керван пазаргатски мулета тръгва от Манастир за Тополово през месец февруари 1910 година. Времето — меко. Снеговете по високите места си стоят, но в ниските белият вятър бързо ги топи. Керванът стига Белишката река и я намира пълноводна. Мост няма. Пръв се решава да „пребърка” реката Иван Кузмов.Другите го следват подире му, качени на своите мулета. Вълните бият в товарите, мият краката на „пазарджиите”, увеличават тежестта на товарите. Попрегът на Кузмовото муле се скъсва и ездачът заедно с товара пада в реката. Вълните мигновено го завличат. Другарите му безпомощно гледат и никой не се решава да го спаси, защото никой не знае да плува. Кузмов щял да загине, ако един от стражарите на белишкия участък не му се притекъл на помощ и вече полузадавен от водата, успял да го измъкне на брега.






Група манастирски жители тръгват от Тополово за Манастир. Мекият и топъл дъждец, който ръми в полето, на Инкая се превръща в лапавица. През Акватепе и Каракулас лапавицата се превръща в снежна буря. Стъмнило се още на Крушова чука и нищо не можело да се види. Хората се държели за опашките на катърите и така вървели, без нищо да виждат и чуват. Късно през нощта керванът се добрал до село Манастир, а на заранта се разбрало, че едно момче — чепишовче, от с. Петково липсва. Претърсили пътя и го намерили мъртво, завеяно под Калъчова чешма.






А ето и един личен спомен на Славчо Дичев:






„Беше през деветдесет и осма година, 27 ноември. Събрахме се десетина гладни копартми [1] с тринайсет мулета да ходим на пазар в Кърджиларе. Карахме каци за обмяна с жито. От Манастир още ни заваля дъжд. Едни продумаха за връщане, но къде, брате, ще се върнеш, като си оставил гладни хора у дома си! Бяхме все млади мъже: Георги Урумов, Иван Стоев, Тодор Пехливанов, Русин Николов, аз и Стою Карарусинов. От Балкан махала дойде с нас и Аликос, един българин мохамеданин. Ние вървим — то си вали. Каците нагизнаха, натежаха, въжетата се вдървиха, ние прогизнахме от влага — ямурлуците си не можем да носим. До вечерта все с дъжд, едвам стигнахме Пачалия — пещерата. Накладохме криво-ляво огън и просъхнахме. Преспахме там и на другия ден продължихме. Дъждът — продължава и той, не спира, все вали. В Тополово стигнахме съвършено мокри. Пръснахме се по наши познайници и преспахме. На заранта товарихме рано и през Новаково тръгнахме за Кърджиларе. Балканските пътища — лоши, ама и полските, като се разлигавят, си ги бива. Катърите потъват, ние хлепем зад тях.






Цървулите се размекнали — каша! Вечерта кондисахме у наши познати — давидковци. Събуждаме се на 30-и заранта и какво да видим: пак вали! Вали, не вали — трябва да се разкарват каците. Тръгнахме по селото и викаме: „Ха каци, ха!” Мулетата се опъват — уморени, ние — теглим и пак викаме: „Каци, каци, хайде каци!” Подава се един старец от една врата и вика: „Ние зима чакаме, вие — каци! Къде бяхте есенес, круши ли брахте?” Смъкнахме цената и криво-ляво продадохме каците, обменихме ги с по малко жито и се приготвихме обратно да си ходим. Дъждът поспрял, ама да видиш реките! Брукнали ония дерета — земята се дъни. Носи се оная мътна вода къде под моста, къде над моста — страх да те побие. Още като излизахме от Кърджиларе на 1 декември, в Рупската махала водата завлече едно муле от нашите и го влачи двеста метра, докато го нашиба в една бахча. Спасихме го, омихме го и пак го натоварихме. До вечерта стигаме в Малко Тополово. И там придошла реката. Събрали се турци на брега и гледат сеир как ще я минем. Между тях имаше и бабаити, викат: „Хайде ще ви пренесем.” Които знаеха да плуват, нарамиха по един от нас — пренесоха ни. Излязоха хора! Други взеха, че и мулетата ни преведоха срещу 50 стотинки възнаграждение. Вечерта спахме там. Зорлен гости — то пък друга мъка!






На 2 декември — пак продължаваме, вкиснати от влагата, уморени, гладни. Стигаме Еркюприя. И там река, но и мост. Минахме реката без злополуки. Но къде да спим? Приятели, познати няма. Хайде тогава в мечита, под навеса. Сгърчили сме се като мухи под конска опашка и тъй прекарахме до заранта. На трети — пак дъжд! Белишката река мост няма. Оттука, оттам — минахме, наквасени като гръсте. И продължаваме през Кърстов, Соладско до Акватепе. Ама едвам! Стъмни се близо до пещерата на Червения камък. Разтоварихме там, постлахме ръжаница, запалихме огън и криво-ляво прекарахме. Колко да е — сушинка.






На четвърти декември заранта се спуснахме надолу по сипеите през Пънчугови колиби. То бива път, ама тоя никъде го няма: увес! Камънак! Препънеш се, не дай боже — хайде в дерето! Стигаме Карамушенската река. Страшно е да я гледаш, не да я газиш. Влачи камъни, дървета, пени се, мъти се, реве. . . Разбрахме, че не можем да я минем и хайде — обратно към Червен камък — пещерата. По нанагорното двете


 мулета на Аликос взеха да изостават и на Панчугови колиби съвсем запряха. Да го изоставим — не бива. Отидохме при колибите и молим стария Пънчуга да приеме Аликоса на подслон. Пънчугата не ще. Тогава Георги Комитата му скръцна зъби: „Главата ти, кай, ще отсека като на яре!” Ще, не ще, Пънчугата взе Аликоса на подслон. Ние отидохме пак в пещерата. Като се мръкна, задуха един резлив вятър и дъждът се обърна на сняг. Горе, в гората, нещо зарева — жива страхотия. На сутринта току до пещерата намерихме една оглозгана мечкина глава. Вълци бяха спипали мечката и там и? бяха видели сметката. Решихме да останем тоя ден в пещерата, за да починат катърите. На 6 декември отново тръгнахме, само че този път през Каракулас. Като тръгнахме за Крушова чука, какво да видим: преспи три-четири метра високи, стена! Свири една виелица и трупа. Нито да седиш, нито да вървиш. Георги Комитата и Иван Янков минаха напред да търсят „брод”, за да преминем пряспата, изгубват се и не могат да се върнат. Стою Карарусинов занемя от студ. Катърите настръхнаха. Добре че Комитата и Янков ни намериха. Ударихме тогава без път направо надолу из гората, да е поне завет. А вече наближава да се мръкне. Тогава се уплашихме. Разбрахме, че ако ни зафтаса вечерта на това място — няма излизане. Свърнахме тогава край гората и отидохме на турския пост при Чаталолук.






Турските граничари разбраха каква е работата и ни посрещнаха като хора. Вариха ни кафе, събуха ни цървулите, палиха ни цигари, каквото можеше — направиха. Но какво да правим с катърите? За тях в поста нямаше място. Турците предложиха един от тях да закара катърите в Хамбар дере, за да пренощуват, но ние не се съгласихме. Да ги оставим без подслон — и това не ставаше. Станахме тогава и посред нощ се спуснахме по едно било, слязнахме до водослива между Чаталолук и Каракулас, а оттам — все по реката, докато стигнахме Карамушки дол. Там катърите отказаха да вървят, умориха се. Едвам ги докарахме до Карамуш. Там се намери един добър човек, пазач на Калеевия чифлик, та ни прибира и спаси. Събуди селяните, та поеха и разтовариха катърите, въведоха ги в оборите и тогава си легнахме.






Другия ден — седми декември — за първи път небето се очисти и спря да вали. Нашият спасител ни молеше да не


 тръгваме, да останем още ден в Карамуш, но ние не го послушахме. Събраха се тогава 20 души карамушенци и тръгнаха с лопати да ни отриват пътя. С тяхна помощ минахме през Бичкидере—Каратепе—Дупката и едвам вечерта стигнахме в Крушево. Мулетата пръснахме по селото, а ние — кираджиите — се настанихме в одаята на Антилаха. Тоя хубав човек ни свари качамак и тъй сладко ни нахрани, че още не съм забуравил тоя качамак. На 8 декември продължихме за Балкан махала, придружавани от десетина крушевци, които ни откриваха пътя с лопати. Към обед стигнахме Пандагюзови колиби. Цицията Пандагуз, нямаше как, изнесе малко ръжаница за катърите. Нас прибра в една от стаите. Закачи един бакър на оджаклъка и отиде навън. Ние си помислихме, че я картофи ще ни обивари, я друго нещо, но се излъгахме. По едно време Комитата взе да псува: „Тая вода, кай, няма да се свари скоро, ами хайде да вървим!” Станахме и — отново на път. Рано-рано вечерта стигнахме Балкан махала, наше място, дето се вика. Имаше ачик одая у Карашериф. Отседнахме там. Карашериф ни свари картофи, сложи ни хляб и айран. Като се понахранихме, аз дигнах паницата с айрана, за да пия, но Шерифа се присегна, та ми я взе от ръцете: „Ти не си гладен, вика. Ще дойдат други по-гладни!” Дойдоха българите мохамедани на моабет да ни питат как сме дошли и какъв е пътят. Дойде и братът на Аликос — Мехмедчето, и ни попита жив ли е брат му и къде се намира. На 9 декември вечерта, на тринадесетия ден, откакто тръгнахме за Кърджиларе — най-сетне се изсипахме в Манастир, пречукани от път, за най-голяма радост на домашните. И какво докарахме? — Аз докарах 64 кила кукуруз — три качамака и половина.






Младите сега не знаят какво е зор и път!






 Преодоляването на страшните планински пътища изисквало и яки мулета. Мулето за манастирския жител представлявало голяма ценност, защото без помощта на това жилаво и яко животно той не е могъл да пристъпи нито крачка. Мулетата се купували на катър панаир в Станимака. Едно муле за кесията на бедните планински жители струвало цяло състояние и загубването му се равнявало на страшна загуба, понякога — на разоряване, какъвто е случаят с манастирския жител Тодор Стефанов. Веднъж откраднали мулето на Тодора. (Кражбите извършвали обикновено давудювски българи мохамедани-разбойници.) Тодор взел назаем пари от Салих Вретеното, жител на съседната махала Среброто, и купил ново муле, но не минало много време и разбойниците му задигнали и второто муле. Нещастният Тодор се върнал вкъщи смазан и отчаян, „захлупил” се и почнал да плаче. Жена му го попитала какво го боли и защо плаче, но той продължил да си плаче, без нищо да и? даже. На другия ден заминал за Тополово у баджанака си Георги Петков (Гогето). На Гогето направило впечатление, че баджанакът му е много мълчалив, бледен и замислен, та го запитал и той какво му е, но и нему Тодор нищо не разкрил. Все седял в кюшето и все мълчал. На втория ден, когато Гогето влиза в другата одая по някаква си работа, сварва баджанака си, че му пипа пищова. „Абре, баджанак — рекъл му той, — ти кога си виждал пищов, та си фанал да бараш пищова?” А Тодор отговорил: „Баджанак, мойта е свършена, ако си ми баджанак, ставай да вървиш с мене да оберем Чотроолу в Мостово, че нищо друго не може да ме оправи.”






И разправил по-нататък плачешком на Гогето как му откраднали първото муле, как взел пари назаем от Вретеното с двайсет и пет на стотя лихва, за да купи ново муле, как и второто муле загубил и сега главата му се е запалила откъде да вземе пари за трето муле да купи, че и на Вретеното да върне „майката” барабар с лихвите.






Чул Гогето оплакването на Тодора, помислил и му казал: „Тая работа, баджанак, дето си я намислил, не е като за тебе и ти я зарежи, ами да ти кажа друга една като за тебе.” И му разказал, че на тополовския чорбаджия Митата мрели овцете от метил. Предложил на Тодор да ги закара на балкана, да ги оправи от метила и със своя пай овце да върне парите на Вретеното. И така, отишъл Гогето при Митата: „Абре, амуджа — рекъл му, — защо ходиш, та теглиш с тия метиляви овце и си разваляш чорбаджилъка? Хайде да ги проводим на нашия баджанак от балкана, хем няма да мрат от метил, хем ще ти донася половината сирене и масло. Нашта будала (Тодор) няма друга работа, нека барем тая да свърши!” Митата се съгласил и Тодор се върнал в Манастир с 80 метиляви овце, които за четири години удвоил, та и борчовете си платил, нов занаят захванал — овчарлъка.






„Пазаргатските” мъки силно дотегнали на манастирци. Те разбрали, че без път животът им няма да е истински живот и още след Общоевропейската война започнали да обсъждат свързването на селото с шосе. Благоприятният момент за това начинание настъпва през 1920 година — „земеделското време”. Избрана е на общоселско събрание делегация, която заминава в София да моли Министерството на благоустройството за път от юговския разклон при Асеновградското шосе до Манастир. Министерството благоволява да отстъпи трудовата повинност в Манастир и съседните му села, за да си направят те самите искания път. Жителите се обезсърчават и така свършва първата инициатива за шосето.






По-сериозно се подема въпросът за шосето, когато за кмет на Манастир населението избира Славчо Дичев. След нескончаеми молби, заявления, изложения и делегации Министерството на благоустройството се съгласява да изпрати бригада инженери, за да проучат трасето на искания от манастирци път. Работата става почти безнадеждна, когато чепеларските търговци пращат свои хора в министерството и заявяват там, че най-удобен и евтин път за Манастир може да се прокара само от Чепеларе. Те имали предвид не толкоз Манастир, а големите горски комплекси Имаретдере, Сарпборун и Ахматица, респективно — своя търговски интерес. Освен чепеларци явяват се конкуренти за пътя и тополовци, които настояли шосето за Манастир да минава през Тополово— Каракулас—Ардино. На това мнение бил и асеновградският околийски началник, родом от Тополово. Без да проучи въпроса, министерството изпраща бригада инженери да трасират пътя през Тополово, а малко подир това — една трудова част, която да започне изкопните работи.






Новината за този обрат влудява кмета и той веднага заминава за София. На неговите бурни заявления в министерството, че населението в Лъкински район е излъгано и пр., кротко, но твърдо заявяват, че въпросът е приключен и шосето е в строеж. Кметът излиза от министерството отчаян, тръгва по улицата и случайно среща комунистическия народен представител д-р Максимов. От разговора между двамата Максимов узнава каква е болката на манастирския кмет. На другия ден д-р Максимов прави интерпелация пред камарата за случая с манастирското шосе. Той изтъква, че през Каракулас шосето ще бъде само един летен път, че вместо през Тополово—Каракулас, то трябва да мине през богатия на рудни залежи Лъкински район. Интерпелацията прави силно впечатление. На другия ден Министерството на благоустройството отзовава телеграфически трудовата част от с. Тополово. Дичев бил жестоко смъмрен за съюзяването му с комунистическия депутат, но по-важно е, че след една седмица пътят Югово—Манастир се включва в държавната шосейна мрежа и една инженерна бригада заминава, за да го трасира.






Първата победа не задоволява манастирци. Те настоятелно искат от министерството да започне направата на пътя. Кметът прекарва по-голямата част от своето време в София, търси влиятелни хора да подействуват за форсирането на пътя, но все не успява да задвижи тежката бюрократическа машина. Работата взима бърз и хубав обрат след една среща на кмета със Стою Шишков, който съставя едно мотивирано изложение за икономическите изгоди на държавата от проектираното шосе през Югово за Манастир. Осведомен за всяко кътче в този район, Шишков си служи с цифри, факти и данни, които подкрепят съвършено убедително искането на жителите от Манастир.






В министерството прочитат това изложение и дори се поскарват на кмета, че не са написали досега тези неща, за да не се „мотае” повече тяхната работа. На това същото изложение Цанко Церковски слага резолюция: „Да се започне веднага трасирането.”






Първата копка на пътя е извършена през 1923 година от кмета Дичев. Жителите на Дряново, Борово, Джурково, Манастир и Югово първи започват копането, като си отбиват трудовата повинност. Заедно с тях работят и младежите от първи трудов набор от с. Манастир. Теренът се оказва труден — скалист. Липсват достатъчно взривни материали, работата върви бавно, а краят на пътя не се вижда. С голяма радост населението посреща изпратената през 1923 година трудова дружина, но тази радост е кратковременна: след преврата на 9 юни 1923 година дружината бива изтеглена и въжделената мечта на манастирци отново залязва.






След стабилизиране на политическото положение обществената инициатива за пътя отново се съживява. Нови делегации в София, изложения и заявления и. . . нови обещания, че пътят ще се продължи. Все пак под натиска на общественото мнение държавата отпуска от време на време по някой лев за направата на пътя, по тия средства са толкоз нищожни, че до 1944 година трасето едвам-едвам стига до Лъките — един лош коларски път, по който с голяма мъка се движат и автомобили.






Девети септември 1944 година е една знаменита за манастирци дата, която символизира тяхното тройно освобождение: политическо, географско и икономическо. През 1945 година на пътя Югово—Манастир се стичат хиляди трудоваци, бригадири и строители, пущинаците се огласят от трясъка на бомбите, захвърчават скалите във въздуха.






Ето краткият летопис на това героично трудово дело: бригада инженери през 1946 година трасира пътя отново. Още незасъхнало мастилото по чертежите, от Стара Загора пристига трудова дружина с командир капитан Филов, която започва да работи между Крушовския чатал и Балкан махала. Пробивът на скалистия терен върви бавно. Нетърпеливите манастирски жители „бият” телеграми нагоре и в Манастир се озовава самият секретар на Националния съвет на Отечествения фронт Добри Бодуров. След като го „разнасяли” насам и нататък, качен на муле по вратоломните урви и кози пътища, Бодуров се връща в София и урежда изпращането на още две трудовашки роти, нужните взривни материали и съоръжения. През 1947 година селяните отработват на пътя 8000 надници. Пристигат и две бригадирски групи от по 300 души, обединени в бригада „Георги Димитров”, която през лятото на 1947 година завършва петкилометровото шосе от Манастир за Имаретдере. През 1948 година на пътя работи двусменно от по 900 души окръжна бригада, набрана от Асеновградска, Първомайска и Пловдивска околия, в това число и една група от 40 души свещеници (!!? В.К.). Бригадирите работят с едно примерно въодушевление и трасето с всеки изминат ден все повече пропълзява нагоре, докато на 13 октомври 1948 година то стига до село Манастир. 13 октомври е велика дата за Манастир — пътят и главната манастирска улица си подават ръка. Цялото население излиза на тази дата, за да срещне първия камион. Камионът пристига в 9 часа, посрещнат с викове „ура”. Командирът на сборната бригада пресича лентата и тежката машина влиза с грохот и екот в с. Манастир.






От тази минута стръмните конски пътеки са вече минало — тежко нерадостно минало, за което вече никой не иска да си припомня.
През 1956 година манастирци продължават пътя през Имаретдере—Кутела — до Славейно и Петково и скъсяват по този начин разстоянието до Кърджали с 60 километра.






ЕЛЕКТРИФИКАЦИЯ






До към Балканската война в домовете си манастирци светят с борина. „Навялат” борина край огнището, вечерят набързо и лягат да спят. На попрелки и меджии светилото е борина. На сватби и годежи се припалва по някоя свещица, но това е изключение, което се прави по един или два пъти годишно. Някои си посветват и с кандилце, но рядко, защото кандилото свети със зехтин, а зехтинът струва пари. След Балканската война в Манастир навлизат газеничетата, изместени по-сетне от по-модерните газени лампи.






Идеята за довеждане на електричество в Манастир се подема още през 1945 година, когато населението събира 400 000 лева (по стария курс), за да си достави специален регулатор към водната турбина на кооперативната дъскорезница, а след това и електродинамо. Шестстотинкилограмовото динамо се закачва на едно муле върху нещо като „ски”, а осем души мъже с въжета го прикрепят, за да не се търкулне от козята пътека в дерето. Претопява се старият бакър. Горовладелската кооперация дава помощ от 3 150 000 лева, след това още 600 000 лева за доставка на материали, начертава се мрежата и през 1946 година в селото светват първите електрически крушки. За велика радост на манастирци, които пращат по дяволите тъмнината и чрез електрическата жица влизат в общение със светлината


НОВИ НАСОКИ В СТОПАНСКОТО РАЗВИТИЕ НА МАНАСТИР. ТКЗС






Манастирци идват да заселят своето ново село с големи надежди: първо, за да придобият свобода, и второ, по-лесно да поминуват. Свобода поне от турчина те криво-ляво придобиват, но що се отнася до поминъка, новите заселници още през първите години разбират, че това ще да е тяхната мъка отсега нататък. Горите не отстъпват лесно на копача, а и няма за коренаж достатъчно равни гори. Стари обработваеми земи в землището има твърде малко. Колкото ги има, те са песъкливи, тънки и без обилно наторяване нищо не дават. Зимите идват рано, преди житата да са достатъчно узрели, и си отиват късно. В Манастир тревата никне, когато в полето започва първата коситба, сезонът за пашата е кратък. За изхранването на една овца, която не отива на полска, а зимна паша, тука са потребни вместо 100 — 200 оки сено, за — една крава — два тона. За десетте хиляди овце през 1939 година — 2 000 000 оки сено, а манастирските ливади дават само 100 000 оки. А има още 500 говеда и 300 мулета (всяко муле изяжда по 4 тона сено). Това огромно количество фураж трябва да се докарва на самар, което изхабява хиляди надници, да не говорим за безбройните други надници, прахосани в отиване и връщане от пазар, за да се продаде изработеното и да се закупи каквото е нужно за дома. Това са условия не трудни, а жестоки и макар жителите на Манастир да са безкрайно трудолюбиви, работата не им спори, немотията се увеличава, сиромашията процъфтява и хората се озовават в твърде тежко икономическо положение. Това ги кара още през 1899 година да изпращат съгледници в село Куклен за оглед на ново местожителство, което не се осъществява, защото изселването на съседните българомохамедански села създава известни изгледи за увеличаване работната земя и подобряване на поминъка. И това е обаче празна надежда. При оземляването на манастирските жители с имоти от Поземления фонд само 14 от всичките 63 оземлени манастирски жители заплатили в брой нужните суми, а всички останали стават длъжници на държавата. Междувременно данъците се увеличават, хората не успяват да погасяват редовно лихвените вноски за получените заеми и задлъжняват още повече, защото трябва да заплащат върху лихвите и глоби. Та положението им вместо да се оправи, още повече се влошава.






Ето една таблица за смъртността в село Манастир за времето 1890—1944 година, която говори сама за себе си:






    


    [[ Възраст на умрелите  //  Бройки


    Над 100 години           5


    90—100 години           9


    80—90                         19


    70—80                         35


    60—70                         21


    50—60                         14


    1 — 50                       116


    До една година        470


    


    Починали     Всичко           689  ]]






Родени за същия период 994 деца.






От тая кратка таблица се вижда, че общият процент на смъртността е близо 70 %. На десет родени — седем умират, от тях пет са деца до една година. Това е страшно висока смъртност! От голямото физическо изтощение на хората, недояждането, недоспиването, лошата обществена и семейна хигиена, от тежкия и непосилен живот, въпреки „чистия въздух”, студената вода и чудесната планинска панорама, животът на хората е бил мизерен и лош. В продължение на 53 години само 5 души са подминали стоте години — това красноречиво показва, че животът в далечния планински пущинак е бил всъщност една неспирна, тежка борба за съществуване. Всичко това ни обяснява твърде ясно и убедително бързото и стремително изселване на манастирци, особено от 1930 година нататък, когато стопанската криза в страната поради калпавото управление на Сговора достига своя връх. Пръв напуща селото Стою Д. Урумов, който се заселва в Пловдив, последван от Никола Ташов, Тодор Пехливанов и други 32 души. В Асеновград отиват 11, в София — 4, в Кърджали — 22 манастирски семейства, дори някои се връщат в Давидково (11 души). В Чепеларе, Петково, Димитровград, Казанлък, Стара Загора, Габарево, Тополово и Арда също се заселват манастирски жители. Дигат се предимно мъжете и главно — неженените, а девойките, като няма как иначе да се изселят — омъжват се (около 40 и повече) в Пловдив, Кърджали, Тополово и Асеновград.






С построяването на пътя и големите икономически промени, настъпили в Лъкинския район след 1948 година, а особено след 1950 година, коренно се изменя и поминъкът на манастирските жители. Голяма част от тях намират препитания в близките мини, в геоложките бригади и строителството, други постепенно се квалифицираха като постоянни горски работници.






През 1959 година беше основано и ТКЗС, което дава нова насока в стопанското развитие на селото. Новото кооперативно стопанство все повече развива овцевъдството, а покрай това постепенно се превръща в едно семепроизводно стопанство за елитни картофени семена, което дава на кооператорите един значителен приход.






Всичките стари къщи в селото се подновиха с нови, хигиенични и уютни, хората започнаха да живеят по човешки, битът им коренно се промени и страшната по-преди смъртност спадна от 70 % на 32 %. (Родени са от 1945—1960 година 519, починали — 172.)






2. ВЕЩЕСТВЕНА И ДУХОВНА КУЛТУРА






ДОМОСТРОЕНЕ И ДОМАШНА УРЕДБА






Пет дни след заселването на Манастир паднал сняг и натрупал до половин метър. Багажът останал под елите, а хората се приютили в обикновени горски колиби, направени от „четуна”, и въпреки снега започнали да строят къщите. За копане на основи и зидане, разбира се, нямало нито време, нито възможност. Започнали да повалят високи смърчове, и ели, поставяли дънерите им за основи и върху тях изправяли греди. Така сред гората „поникнали” четириъгълни дъсчени бараки, покрити с цепени смърчови дъски. Външните стени на тези временни жилища били направени от „чит” — сплетени лескови клони, измазани с кал, вътрешните прегради били от дъски. Цепени дъски наковавали и на таваните. В тези първобитни бараки хората живеели направо на земята. Камък употребявали само за „оджаклъците”, прозорци не оставяли, освен едничко — откъм южната страна, с капаче, за да се затваря нощем.






Вътрешното разпределение на първите жилища било просто: една стена разделяла четириъгълното пространство на две отделения — за багажа и за хората. Нощувало се върху постлани на земята козяци. Покривали се пак с козяци или вълнени черги. Вечеряли покрай огнището, на земята. Специални прибори за осветление нямало: огънят и топлел, и светел.






Някои семейства, като Вълчо Стоев, Куц Тодор, Георги Начев и други живели в тези първи жилища около 10—15 години. Ала повечето от селяните скоро започнали да си правят нови къщи — каменни, двуетажни.






Двуетажните къщи се изграждали до първия кат с камък, а оттам нагоре — с „чит”, както и бараките. Вътре се измазвали вместо с вар с бяла глина. Първият етаж приспособявали за обор, по такъв начин горният кат, вследствие оборните изпарения, се затоплял по-лесно. Вторият кат имал обикновено една южна стая за „госте”, наричана „кьошк”, една „фудая” — за покъщнина, наричана още „хамбар” и „къща” — стая за живеене, нещо като дневна и спалня. В „хамбара” се съхранявало житото, брашното, нощвите,


 ведрици, качета за сирене и туршия, за сирене и масло, „разсолна” каца и кисело зеле.






„Къщата” имала „оджак”, широк 1—1,20 м, пригоден за горене на цели „цепанки”. Над него, на височина 80 см, се отварял пизюл, а над пизюла — малка дупка, наричана „дивня”, затворена със стъкло. Дивнята осветявала огнището. На огнището се приковавал и широк, заоблен кош, за да прибира пушека в комина. На горния край на коша заковавали дъсчици за рафтове, широки десетина сантиметра. Вдясно от огнището, в стената оставяли „поличка” за съхранение „кафе— дюзени”. Отляво на огнището приковавали широки дъсчени полици и там поставяли тавите и бакърените съдове за вода. От лявата страна на коша, в стената, имало друга поличка, в която съхранявали тиклата за кулаци.






В огнището имало „веруга” за бакърите с манджа и вода, пирустия и желязно магаре, на което подпирали цепениците по-лесно да горят.






Нов етап в живота в тези двуетажни къщи е осветлението. Край огнищата, направо на магарето или на специални железни подставки — борнарници, поставяли насечена борина, която запалвали вечерно време, за да свети.






Новост е и „сачакът”, наричан още „хает” — самостоятелно отделение, прикрепено към стената на къщата отвън, без таван и без под, в което кацарите разполагали своите инструменти и дървеното магаре за руганисване и дялане на дъските. Там зимно време работели занаята.






Покривът на двуетажните къщи е правен не от дъски, а от плочи, които прекарвали с мулета от „кариерата”. Тези покриви са много тежки и при по-тежки зими, с по-дебели снегове, някои се срутвали, та по-късно хората започват да подменят плочите с керемиди. Таванът на къщите е от рендосани дъски, „ошарени”, прозорците са по-големи.






Модата на двуетажните къщи трае до към 1918 година, когато се появяват триетажните. Първи си направили триетажни къщи в Манастир Тодор Христев, Стою Тодоров и Славчо Дичев, последвани по-късно и от други. Оборът и плевнята в този етап на жилищното строителство се отделят от къщата. Плевните са двуетажни, долният кат, зидан с камък, служи за обор на добитъка, а горният — направен с чит — за плевня, сеновал.






В триетажните къщи хората вече не спят в една стая,разделят — старите башка, младите — башка. Старите обитават долния етаж, а младите — горния. В стаите се появяват миндерлиците, прозорците стават повече и по-големи. Оджаците отстъпват на печките.






Първата печка в Манастир е донесена от Янко Стоев през 1902 година, купена на вехто от Асеновград — чугунена, висока, цилиндрична. Тази печка така нагорещявала стаята, че несвикналите на топлина манастирски жители се обливали с пот. Когато някой простинел и трябвало да се изпоти, отивал у дядо Янко, лягал край печката и лечението започвало — „собата” изкарвала водата му и той се връщал оздравен и облекчен. По-късно в Манастир донесли първите „жабки”, наречени още „варилни печки”, а след 1935 година започнали да проникват и „машините”, т. е. печките с фурна.






Освен първата печка, Янко Стоев донесъл и първата лампа. Куц Тодор, който е комшия на Янко Стоев, викнал на синовете: „Абе, деца, идете бе, вижте онова, дето свети у Янка, какво е, да не са е запалил Янко!” Отишли синовете му, след това се върнали и казали на баща си, че „собата свети”. „Та купите и нам една соба, да не е Янко по-ербап!” — рекъл им Куц Тодор. Купили соба, но се оказало, че собата не свети. Тогава чак разбрали, че не соба, а лампа свети у Янка. Преди лампата хората светели с кандил — газениче.






Ще споменем, че в Давидково пръв е донесъл газ за осветление Никола Стефанов, заедно с кандил — газениче. Хората се чудели на тоя кандил и викали на Стефанов: „За какво ти е тая мъка, като си може и без кандил?”






Главната покъщнина в манастирските домове били постилките и завивките. Никоя мома не се е смятала за „оготвена”, докато домашните не и? стъкмят козяци за постиламе и покриване, едно-две кичени халища за „лични дене”, чол за простиране на жито и няколко комплекта дрехи.






Едно от козинявите халища, наричано „постилак”, е служело за постилане. С друго, по-ново и по-меко са се покривали. То се наричало „покривак”. За лютите манастирски зими, когато хората са нямали още солидни жилища, козяците изиграли спасителна роля в живота им. Един прогрес в домашната уредба са вълнените черги — за „покриване и завиване”. Те топлят не по-малко, отколкото козяците, по са леки и удобни и, разбира се — по-хигиенични, защото се лесно перат.






До 1932 година креватите били непознати. Хората лягали да спят на „дюшемето”, край огнището, наред, под една завивка.






Покъщнината в манастирските къщи не се отличавала с голямо разнообразие. Домашната посуда била повече дървена — „кутли” за чукане лук, паници дървени за ядене (копанката е повече овчарска принадлежност, но не рядко се е употребявала и по домовете и особено в сиромашките). „Варечка” се е наричал големият черен бакър за готвене. „Арания” — още по-голям черен бакър за притопляне на вода, когато се меси или пере. Замесването на хляба ставало в „нощвите”, направени от дърво. Освен това постоянни принадлежности на домашната посуда били: „купа” — медно тасче, сахапи — открити и „капаклие”, „капаклие тасове”, няколко калени купички, наричани „стракине”. Отначало се употребявали дървени лъжици, а сетне били заменени с метални. Хората и досега употребяват дървени лъжици, особено старите, защото с тях „манджата пo не парела”. Освен това металните лъжици, като по-остри, им „сучели устата, разрязвали ги”. В по-чорбаджийските къщи имало и по един казан за варене на курбан. „Бакрач” се нарича в Манастир триъгълното желязо за окачване на аранията върху огнището. За печене на колаци във всяка къща имало и „тикла” (каменна плоча), а освен това и „чиреп” — подница за печене пити под връшник. Постоянни принадлежности на всеки дом били освен това ситото, решетото и едрото решето, наричано „дърмон”. Угрицката служела за обръщане на колаците, когато се пекат на тиклата. Жените перели в дървени корита, направени от явор. Имало и нарочни корита за къпане на деца — къпалници. Столовете се правели от дънерчета или подходящо разклонени трупчета. На тях сядали само старите. Младите сядали около софрата с „кръстем ноги”. За подлагане на хляба във фурната жените си служели с „панакоди” и сомунски лопати. За издърпване жарта от фурната употребявали желязна лопата — грибач. Грибач се нарича и едно специално желязо за разравяне на жарта в огнището. Освен „кутлите” за чукане на сол имало и „кутъли” за грухане на жито. „Кафе-дюзени” се състоял от джезве, кутия за захар и чаши, комплект. Долапът служел за пържене на пуканки и кафе. Кобилицата се нарича „водач”.






Към изброената покъщнина трябва да прибавим и разните видове качета за туршия, сирене, масло, ведрицн за мляко, бурилки за бъркане на мляко, които подробно изброихме в описанието на кацарския занаят.






И най-сетне във всяка къща имало и „конизма” с кандило (конизма — икона), месали за постилане на „паникодите”, за покриване ка хляба, торби за хляб, аглъци — за изтриване при сутрешното миене, кичени възглавки по миндерите, наричани „сделки”, и кичени халища, вълнени, които се употребявали по сборовете за постилане на мулешките самари и за салтанат.










ХРАНА И ХРАНЕНЕ






Основна храна за манастирчени бил хлябът. Хлябът се приготовлявал обикновено от ръж, но когато нямало достатъчно ръж, хляб се правел и от ечемичено, че и от овесено брашно. Пшениченият хляб бил непознат, поне в чисто състояние. Пшеницата, която се докарвала от пазарджиите при обмяна в лолето, се употребявала за „коливо”, „трахна” и много рядко — за примес в хляба.






Ръжта на манастирските ниви не винаги дозрявала, хората бързали да я приберат, преди да са паднали снеговете, та дори нямали време да я просушат. Ето защо и хлябът, който замесвали от ръженото брашно, бил клисав, кисел, с два пръста чилик на долната кора (недопечен, сбит, мокър и кисел слой, подобен на глина). Единственият начин да се подобри този лош ръжен хляб било, като се примеси в брашното и по малко царевица. Хората не винаги можели да си позволят този лукс, защото царевицата се употребявала, както по-сетне ще видим — за катък, за приеда, прислада.






Най-обикновената храна освен хляба било козето мляко, битото сирене — „брънзата”, и мътеницата (айрана). Също така отварата и в по-редки случаи — маслото. От варивата най-много се употребявал фасулът. Трябва да кажем обаче, че фасулът много не се раждал, поради голямата надморска височина, и манастирци купували фасул от лъкавчани. От тях купували освен това и ошав — от джанки, диви ябълки и круши. Ошавът се наричал още „водено” и най-много се употребявал лятно време „по жегите”. Оризът, захарта и зехтинът започват да се употребяват за ядене след войните, и то съвсем рядко, за някой болен. Зехтин се купувал за кандилата. Пазарджиите гледали да натоварят повече царевица, малко сол, два-три калъпа сапун, а понякога и бъкел с ракия за именни дни. За друго и не помисляли.






Особено важна храна за манастирци били картофите — варени („обиварени”), печени, а понякога и готвени. Картофите съхранявали зимно време в „лочки” (изкопани един метър в земята дупки и застлани с ръжаница). По такъв начин картофите се опазвали „пресни”, сочни чак до пролетта.






Картофите проникнали в Средна Родопа като земеделска култура през втората половина на XIX век, около шейсетте-седемдесетте години, придобиват бързо значение в икономиката на планинския жител и се превръщат в негова основна храна.






Основно място в „катъка” на манастирския жител заема царевичното брашно, наричано още „мисирюво брашно”, „мисирчак”. Ето какви са кулинарните производи, приготовлявани от царевичното брашно:






— Качамак — забелен и на „топки”. Качамакът се забелвал с масло, наръсвал се с брънза сирене или отвара. Ако е бил на топки — ядели го с айран. Това е коронното ястие за манастирци, може би — най-обичаното, най-богатското.






— Колаци — омесено тесто с квас, което след като втаса, го пекат в тикла и го мажат с масло.






— Тенурки — замесени от пшеничено брашно и разточени с точилка тънки питки, които се пекат на тикла и мажат с масло. Наред с качамака те са прочуто лакомство, възпявано дори в народните песни.






Стани ми, майчо, изпечи


до дванадесет тенурки,


че ми ги с масло намажи


и ги със шикер наръси,


та че са назад отстъпи,


да видиш Тодю как маха...






— Петурка — като тенурката, само че по-дебела.






— Унчорба или рядка каша, нещо като супа от царевично брашно, която се кавардисва с масло — „чобанска манджа”.






— Просеник — царевична каша в тава.






— Тиквеник — настъргани тикви се слагат като „плънка” между листа от царевично тесто и се пекат като баница.




— Трахна — смляна царевица се вари с кисело зеле.






— Ошмар или сюндюрме — прави се от мляко, забъркано с царевично брашно и брънза сирене. На мандрата това е най-луксозното и любимо ядене.






— Пресна пита с квас: пак от царевично брашно.






Освен основните ястия, приготовлявани от царевично брашно, манастирските жители приготовлявали и „пилце” (сарми) с плънка от трахна (смляна царевица). Есенно време по мандрите правели куркмач, от най-гъстото мляко. Едно оригинално ястие, типично за Манастир, е „яйченик” — яйца и брашно, объркани се наливат в тава, пекат се и след това опеченото се реже на филии. „Объркник” се нарича пък скрипалец, нарязан на ситно, объркан с брашно и опечен като баница в тава с блажнина. „Клин” — баница с отвара и биле.






Месото рядко се употребявало, макар че повече от жителите имали „жива стока” — овце, кози, говеда. Да се заколи здрава овца или добитък нарочно за ядене било голяма рядкост. Употребявали за ядене „нахапани” от вълци, „натровени” овце, наранени говеда и само на Гергьовден — здрави агнета за чеверме. Здрави овце или овни заколвали наесен, за курбан, ако семейството е имало вречен курбан. Козето месо повече се употребявало от овчото, като по-тлъсто и вкусно. Употребявало се повече вареното месо, по-рядко — печеното.






Зеленчуците някога са били нещо съвършено непознато. Хората са яли „биле” (скрипалец), лобода, киселец и само от време на време са се „облажвали” с краставици и домати, когато отивали на пазар в Станимака и Тополово. Пиперки употребявали наесен, за туршия. Също и зеле. Нямало къща без „разсолна каца” (каца, в която се слага кисело зеле). Манастирци употребявали за храна горските плодове: киселици, дренки, джанки, зуници (ягоди), „малене”, гъби и кукумари (къпини).










ОБЛЕКЛО






Най-старото облекло на мъжете се състояло от шалвари и обикновена аба. Това облекло носели кехаите. Шалварите се правели без „баджаци” (крачоли), до коленете. На коленете се завързвали с бели „сунки”. От коленете надолу мъжете обували „калчуне” с телени копчета от бяла аба, „гайтаносани”. Дъното на шалварите се спускало приблизително до коленете. По-ниски дъна си позволявали да пущат по-тежките кехаи. През кръста, върху шалварите се опасвал ален пояс. Доламата стигала до долния край на пояса и го закривала. По-късите долами се смятали за кабаджийско отклонение от традиционната норма и се порицавало. По-дългите аби показвали човек смирен, „домовник”, човек „пътем”, редовен. Доламата се обточвала с гайтан и не се закопчавала. Под нея мъжете обличали „забунчета” — елеци без ръкави, закопчавани с телени копчета. И доламата (джамадан), и елечето (забуна) се правели от „тефтиков” цвят, естествения цвят на вълната. Мъжкото кехайско облекло завършвало с „кюляф” на главата — фес, превързан с кърпа.






След Руско-турската война мъжкото облекло постепенно се видоизменило. Мъжете изоставили шалварите и започнали да носят „патуре с баджаци”, каквито по-рано носели само турците. Баджаците се закопчавали на прасеца с телени копчета и завършвали с гайтанлии „капаци”. Дънцето на тези потури е прибрано. На кръста се завързват с врукузун или още наричан „превъртка”. Потурите се носели с „тузлуци”, нещо като гамаши, само че от шаяк, с тефтиков цвят. Тузлуците били празнично облекло. В делнични дни вместо тузлуци мъжете обували бели навои с черни козиняви или кожени тасми.






Джамаданът в по-модерното облекло става по-къс и по-гайтанлия. Елекът си остава почти същия. Вместо фес, ка къвто се носел в „турско”, мъжете слагат на главите си кожени калпаци, „пазарски” тип. Мъжката връхна дреха представлява шаячна качулка около два метра дълга, която служи и за намятане, и за завиване през нощта, ако мъжът изостане някъде по къра. Тя е направена от две платици — едната за постилане, другата — за завиване. Качулките боядисвали червено. „Кехаят и овчар без качулка не могат, това им е къщата.” Някои заменяли качулката с кепе без ръкави, което се закопчавало отпред с две копчета.






Делнично време мъжете обували цървули — свински или говежди, а в празник — папуце, без токове и копчета, а по сетне — кундури, с токове и копчета.




Главното в женската носия е „гришката”. Това е най-старата женска дреха, която се носела в „турско”. Гришката се правела от аба, без гайтани. Такъв вид сукмани се носят още и сега в Добростан и Орешец. Полата е окрайчена с цветни конци. В кръста тази дреха се пристяга с пояс. Надолу, към краката, е тясна като пола. За разлика от сукмана, гришката се закопчава отпред. Тази дреха се носи с тестемел,. бяла кърпа на глава, която стига чак до кръста. Под тестемела на главата се носело фесче с подбрадник. Като престанали да носят гришката, фесчето било изхвърлено и жените започнали да носят копринена забрадка — чембер.






Над гришката зимно време жените обличали контош, подобен на доламица, само че къс. Отпред контошът не се закопчавал.






Едно видоизменение на гришката представлява „гришът”, връхна женска дреха, само че с нагръдник, т. е. отворена отпред и обшита в нагръдника със син гайтан. Ръкавите на тая дреха са „завратени”, обточени с гайтан. В кръста не е широка като гришката, а е направена „по талия”. Гришът е малко по-къс, до под коленете, без плохи, гладък отгоре до долу. Полите вместо с цветни конци, както при гришката, са богато обточени със сърма и червен гайтан, нещо около десетина сантиметра. На кръста се опасвал ален пояс. Върху гриша се обличал контош, богато обточен с гайтан и подплатен с кожи. Очевидно гришът е подобрена, разкрасена и обогатена гришка, един напредък в женското облекло. Тоя гриш носил името сукман. Това е едно освобождаване на жената изобщо от закостенелите ориенталски порядки. Не случайно тази дреха придобива своя разцвет след заселването на Манастир и стопанското му процъфтяване.






Отпред върху гриша жените посели миндил, престилка, опасана със „зунки” или плетени възи.






Принадлежност на женското облекло са и дългите плетени „джорапе”. Върху джорапето обували терлици, богато извезани със сърма или разноцветни конци.






Делнично време жените, както и мъжете, носели цървули. За празник обували „папуце” или „кундуре”, а по-сетне — обувки.






Долното облекло както на мъжете, така и на жените се приготовлявало от домоткано платно. По-сетне кълчищените ризи започнали да заменят с по-удобните ленени ризи. Мъжете


 носели само ризи, без долни гащи. Женските ризи се подавали под гриша и по тях „шарели” везмо.






Женските накити се купували от пазара, главно от Устово, където имало прочути майстори златари. На кръста жените опасвали чапрази. На гърдите си окачвали понякога триъгълна металическа плочка (от сребро) с висящи по нея сребърни парици. Този накит се наричал манокер. Носели са още сребърна трепка с висулки и курешница — пет-шест сребърни синджирчета, свързани един с друг, които висят от главата надолу към ушите като подбрадник, само че отпуснат.






Жените обичали да носят и своя годежен „лишан” — лира или пендолира, вързана на синджирче за шията.






Женското и мъжкото облекло се „кроило и шило” от шивачи — терзии, каквито най-много имало в Петково. В Манастир също имало местни майстори, но най-прочути били райковските терзии, които правели скъпи и богати женски дрехи, прочути със своята красота.










ХАРАКТЕР И ОБЩЕСТВЕНА ВЗАИМОПОМОЩ






Трудолюбие, чистосърдечност и честност — това са трите най-отличителни черти на манастирските жители, които винаги, дори в най-ожесточените партизански времена, са живели в сговор и взаимно доверие. В Манастир крадци никога не е имало. Там никой не заключва къщата си, хамбара и плевнята. Мотики, брадви, орала — всичко седи, накачено по сайвантите, без никой да се опасява, че ще се открадне. Има случки, които говорят за извънредно висока нравственост и човещина у тия планински жители: Георги Николов Георгоолу някога вършал в местността Михалевото, на десетина километра далече от село Манастир. Било събота вечер и Георгоолу решил да се прибере в село. Натоварил колкото можал от житото и останалото струпал на куп — около 20 товара. Струпал го и си заминал. В неделя той празнувал и за житото хич и не помислил. В понеделник, когато пак отишъл на хармана, забелязал около 300 овце, налягали около купа с житото, след като наполовина го изяли, изпотъпкали и разпиляли. Стадото било на Стою Русинов Урумов, който през нощта дълбоко заспал и не усетил как овцете му се изнизали към хармана на Георгоолу. Такова нещо да се случи в полско тракийско село означава най-малко сбиване с чобанина, вадене на нож, безконечни крамоли и съдебни разправии. Георгоолу обаче постъпил съвсем иначе: загрижен за преялите с жито овце, първата му работа била — да ги подбере и затвори в една съседна стръга, за да не пострадат, ако се напият с вода в отсъствието на овчаря. А когато се задал овчарят, вместо да го посрещне с псувни и укори, започнал да се тюхка, че ще изпукат овцете му от преяждане.






Макар че били обременени с много житейски грижи, манастирци са хора весели, обичат да им се посвирва на гайда и да поиграват на хоро. Зимно време, когато падали дебели снегове, ергените събирали снега на хорището в средата му, на куп, покачвали на купа гайдаджията и започвали хорото — кротко, „закрепено”, хоро без развъртане на опашки, без много-много скачане и рипкане. (Родопчанинът е сдържан, отмерен и в любовта, и в играта, в яденето и в пиенето, и се владее много добре.) Хорото не се съшарвало, т. е. смесвало, а играели на „поводника” — мъжете, а след тях — жените и момите. Смятало се за „резиллик”, ако мома се хване до ерген. Тази волност се е позволявала на годениците, при условие да се хванат за кърпа, да се не „побарват ръка за ръка”. Така се е играло хорото до 1912 година, след което то започнало да се „шари”, а след Европейската война да се „развърта” и опашката му.






Сдържан в яденето, пиенето и веселбите, сдържан е манастирецът и в семейните отношения и любовта. Ето например как станала сватбата на Дечо Георгиев Колев през 1902 година. Двайсет и пет годишен ерген, Дечо искал да се ожени, но мома в Манастир за него по същото време нямало (момите били малко, на пръсти се броели). За Дечов късмет, идва му веднъж гостенка от Давидково — Комня Стоева, и тя, от дума на дума, го позакачила, че съседът и? в Давидково има три дъщери, та ако Дечо иска, да го „оглави” за една от трите. . . Без да ги познава Дечо, без да ги е видял, заръчва на Комня, щом се върне, да му доведе коя да е от трите на поста Каракулас, и тя ще му стане невяста. Комня се връща в Давидково и казва на момините родители, че Дечо иска да вземе едната. Но коя? — Естествено първа трябва да се ожени най-голямата — Тодора. Родителите не подозират, че Тодора тайно се люби с някой си давидковски „юнак” Илия Терзиев и че тази вест за нея идва като гръм от ясно небе.
Момата не посмяла да каже на родителите си, че друг юнак има на сърце, но пратила хабер на Илия къде да дойде до заранта и да си я отведе, защото иначе ще отиде в Манастир. Тодора плаче, а по-малката се радва, че и? идва ред за женене. Илия идва призори (слязъл от мандрата) и Тодора отива с него. За известно време настъпва уплаха и смут, но нали има и втора мома, не е толкоз страшно, че Тодора е пристанала — пращат втората сестра с Комня и същия ден на уреченото време тя пристига на Каракулас, където я очаква Дечо. Пият ракия, граничарите изгърмяват една пушка за хаирлия и съдбата на довчерашните двама непознати е навеки свързана. Дечо и жена му доживяват дълбоки старини в сговор и семейно щастие.






Заобиколени, особено в началото, от българомохамеданско население, едничко християнско село в един твърде сбутан и опасен край, манастирските жители притежават една необичайна за другите села солидарност. За това им качество твърде много е допринесъл и тежкият им поминък, и еднаквата им политическа участ. Откъснати от света, манастирци са опазили най-добрите качества на своята самобитна славянска натура и в това отношение заедно с широколъчени те са от най-доброто, което може да се намери в Средните Родопи.






Едно от най-типичните обществени проявления на родопския българин е „межията”. Тази традиционна форма за взаимопомощ ще да е възникнала твърде отдавна и е запазена дори и до днес. Всичките големи начинания в живота на селяните са извършвани „по селски”. Когато някой захващал да гради къща, само със своето муле (та нека са и две, и три) той не е можел да набави нито камъни, нито плочи за покриване, нито дървен материал. В такива случаи в празничен ден селото му се притичвало на помощ, на „межия”.






На межията първи отивали момите и ергените, празнично облечени като за хоро. За тях межията е била чудесна сгода да се повгледат един в друг, да се бендисат. Да си „поляфоват” и посмеят. Когато камъните били близо до строежа, пренасяли ги на гръб. Момите слагали на рамото си по една кърпа, а ергените взимали камъните от земята и ги слагали на моминските рамене. Всеки ергенин избирал „по-калъпнати” камъни, за да са по-удобни на момата. И естествено всеки ергенин е гледал по всякакъв начин да се „присурне"


 към харесвана от него мома. Докато ергените и момите пренасяли камъни, гайдаджият седял малко по-настрана и надувал гайдата, а ергените и момите му отпявали:






Бре, юначе лудо, младо,


ворви конче, почекай ма,


да поседнем, да погълчим,


хем юнацко, хем девойско,


хем за мене, хем за тебе. . .






Песните не пречели на межарите да вършат работата си. Мулетата постоянно идвали, товарели и разтоварвали, момите чевръсто ситнели, за да се покажат пъргави пред ергените, и камъните все повече се трупали, докато най-сетне някой от мулетарите извиквал:






„Кратихме ги, па-айдос!” Всички отивали в двора на стопанина и той ги черпел с ракия. След това цялата тупурдия се пренасяла на хорището, където гайдаджият засвирвал на хоро и започвала общоселска веселба.






По межийски начин са пренасяли и плочите за всички нови постройки в селото. Кариерата на тези плочи се намирала на 10—12 километра от Манастир и Джурковска местност, около Енихан и местността Скалата. Плочите били тежки и повече от четири не можело да се товари. Ергените отивали „отвечер" в тая местност, където са „наготвени” плочите, пасели там мулетата през нощта, а заранта рано ставали, товарели ги и ги докарвали в Манастир „сабакърши”. Само за една нощ целият покрив бил готов.






С „межо” си помагали селяните и при градежа на къщата, но особено често — за жътва. Ако в полето жътвата ронела и трябвало да се бърза, в балкана около Манастир снеговете застрашавали всяка минута оскъдния берекет н трябвало още повече да се бърза. Межия събирали стопаните на по-големи ниви. Интересно е, че на межия идвали не само манастирци, но и българите мохамедани от съседните махали Среброто, Крушево и Балкан махала. Нещо повече, у българите мохамедани тази традиция имала по-дълбоки корени. Те сами подсещали за межия и вкупом излизали, предводителствувани от един тъпанар. Тъпанът забивал еще от заранта — знак за хората да се приготвят. Скоро към межарската нива се отправяли мъжете, яхнали на мулета, върху кичени халища, следвани от жените. Стопанинът закарвал казани на нивата „отвечер”, заколвал някое теле или два-три овена и турял в казаните да се готви манджата. В един казан се варяло чисто месо, в друг — дреболиите, с трахна или ориз, а в трети се приготовлявала чорба. Щом пристигнели, межарите застилали на тревата варени месали, подавали си паниците и хубаво се нахранвали, преди да почнат жътвата. Манастирските жители участвували в межията, като се явявали в най-доброто празнично облекло. Мъжете връзвали снопи, други пренасяли снопите, а трети ги туряли на „кошове”, по десет, за да съхнат. Жените в това време жънели и пеели, тъпаните биели и гайдите свирели под сенките. Само за три-четири часа нивата била свършвана. Хората се стичали на хармана и честители на чорбаджията: „Хайде, да си жив и здрав, догодина пак да се съберем на межия!” Нахранвали се и си заминавали „пеешком”:






Млочко са сватби станали


от малък байрям до гулям,


всичкине беха пенливки,


ядничка беше кимничка,


кимничка и кахорничка...






Големи межи са ставали и за косене ливадите в Имарецкото. След 1898 година там престанали да идват гюмюрджински овце на паша и планината била „зачувана” за ливади. Георги Начоолу от Манастир, Карашериф от Балкан махала и Аптуллах от Крушево купували всяка година сеното на тези ливади. За окосяването им събирали на межия косаджии от всичките села и махали — около 150—200 души, които окосявали цялата „планина” само за един ден. Тази межия се е превръщала в същински събор, с тъпани, гайди, хора и песни.






Българите мохамедани най-обичали да пеят своята любима песен:






Айше е мюдюр зовала,


зовала и калесала.


След ахшам на два сахатя


на порти чука и вика:


— Стани ми, Айшо, отвори!


Айша го с кандил посрещна


и си му порти отвори,


та че го в кощи йотведе...


Село Манастир, Смолянско


 Най-любима за ергените и момите била зимната межия за предене на вълна. На тези межии отивали всички моми от селото, нагиздени като за хоро. Те взимали със себе си орехи, сушени ябълки и сливи, за да „гощават” ергените. В межарската къща още преди да дойдат момите всичко е застлано с нови козяци, огънят в оджака пламти и при светлината на борината или „кандиля” момите се изправят до стената и започват преденето, заедно с това — най-любимата межарска песен:






Стояне, гиди Стояне,


млочко са с тебе галихме,


галихме, още мамихме.


Сига съм чула, Стояне,


че ти не дава майка ти,


майка ти и бобайко ти.


Клетва ли да те покълна,


слава ли да ти пославя?






Момините песни се разнасят из селото и скоро в межарската къща започват да идват и ергените. Най-напред идват най-припряните, малките ергени. Момите ги посрещат със закачки: „Можете ли булки да храните?” Не минава много време и отвън по стълбите се дочува тупурдия и свирня на гайда: идват старите ергени, на които годениците са на межнята. Момите си оправят забрадките и по-чевръсто започват да предат. Ергените, които влизат, се разполагат на „околник” по средата на стаята, а някои си намират място до момите, подават им празни вретена, взимат пълните и си „лафоват”. По-сетне домакинята донася едно решето и момите вадят от пазвите си каквото са надонесли — „щървалъците”, изсипват ги и всеки ерген гледа да придобие това, което любимата му е турила в решетото. . . Тия простодушни игри се придружават от скромни и солени закачки, погледи и полудуми, завързват се и разплитат много драматични нишки в живота на младите.






Интересни са песните, които межарите пеят: отделно ергените и отделно — момите. Момите например запяват:






Посидехме, погълнехме,


дойде време да си идем,


ти ма еднаж не погледна,










486






ти ми еднаж не продума.


Вдигни вежки, погледни ме!


Сведи уста — продумай ми!






Момците отговарят:






Абре, гиди, лудо младо,


лю тъй ли са льосно гледа,


льосно гльода, придумова,


га са очи залюбени,


залюбени, продадени?






След това мелодията се подема от гайдаджията и така времето неусетно минава, докато пропеят първи петли. Тогава всички моми подемат другия песенен дует:






Петли пеят, совнова са,


моми предат — търнуват си.






На ергените не им се ще да си ходят и подмятат: „Тия петли са лъжливи.” Момите отново подемат песента:






Развали, чичко, межона,


че сме и снощи сидели,


и сноща, и другата вечер,


и утре щим вечер да сидим.






Очевидно, „межона” е на свършване. Последният шанс на ергените е в гайдата. Те подканят гайдаджията да засвири и всички се налавят на хорото. След едно хубаво потропване „ръка в ръка” межията се „разнася” по къщите, а домакините, доволни от свършената работа, броят пълните вретена и благославят работните моми.










РЕЛИГИОЗЕН КАЛЕНДАР






Сурвак (14 януари). Още от петляно време децата тръгват да сурвакат. Възрастните им дават дребни пари и подаръци — колачета, орехи, захаросани леблебии. Някое „по-ачигьоз” взима камък отвън, та го слага в скута на стопанина: „Колкото тежи камъкът, толкоз да ти тежи кесията!” (докарва му се). По дрянови пъпки гадаят на печката или огнището. Чиято пъпка разцъфти, нему през годината ще провърви
Кръст (18 януари). Ръси попът. Води със себе си около петнайсет деца с торби. На всяко дете той е предварително казал откъде какво да иска: вълна, сирене, фасул, леща, компир и пр. Като се напълнят торбите — оставят ги и вечерта ги събира черковното муле. Освен това на попа се дават и сребърни пари, а в някои къщи го даряват с „аглък” (кърпа за лице). Прави се пита с пара — за късмет. Какъвто вятър се „кръсти” (духа) през този ден, това ще да е преобладаващият вятър през годината. На този, който получи парата в питата, се врича новороденото теле.






Богоявление (Водици, 19 януари). Призори свършва черковната служба. Децата взимат иконите и ги изнасят на реката за водосвет. Там се приготовлява вир и в него се хвърля кръстът. Ергените го ловят и събират „парса”. Част от парите дават и на попа. Младоженците и новородените дават дарове. За последен път такова къпане в реката стана през 1956 година. Кандидати мъже нямаше и една деветдесетгодишна баба (баба Добра) влезе във вира, за да вземе кръста.






Ивановден (21 януари). Това е празник на именниците. Ивановците почистват цялата къща и варосват стените на „кьошка”, където ще приемат гостите. На пода застилат нови козиняви халища, а покрай стените нареждат шарени възглавници. След свършване на черковната служба гостите започват да пристигат, честитят на именника и сядат: до „буджака” (край огнището) сяда най-старият, а другите се нареждат до него по възраст. Домакинята „служи” гостите с локум, след това им поднася кафе, подир кафето — ракия. Като дойде втора група, първата си отива. Следобед на хорището става общоселска веселба.






Сретение господне (15 февруари). Овчарите казват, че каквото е времето на този ден, такова ще бъде следващите 40 дни. Този ден стопаните на овце се приготовляват за отиване в полето. На другия ден стадата се отправят на зимна паша.






Сирна Заговелка. Вечерта се готви „най-хубаво”: масло, сирене, яйца, но не и месо. Прощават се млади със стари. Най-голямо внимание се обръща на „калманата” и „калтатата” (кумата, кумицата). Ходи се у тях с халва и ракия в кичена торба — бъкличарница: „Прощавай, калтато (калмано)!” — „Господ да ви прости.” Вечерта заговяват у най-стария — баща или брат. Месаля не се вдига, както обикновено, а се влачи от една по-стара жена. Другите питат:










Какво сурнеш?” Жената отговаря: „Агнета сурнам, арета, жито, васул” (според това дали е овчар или земеделски стопанин). Правят хоро след вечерята на чердака: „Сега ще играем за конопъл и лен!”






Тодоров ден се празнува първата събота след Сирната Заговелка. Домакинята кваси грах въз вода, докато стане достатъчно мек, за да се яде, без да се вари. Заранта се пекат петурки и се раздават на комшиите за здравето на мулетата, воловете и кравите. Когато седнат на трапезата, домакинята хвърля с шепи грах по месаля и нарича: „Тоя за агнета, за ярета, за овце” и т. н. Децата се варят кое повече зърна да събере.






Свето четиресе (22 март). На тая дата лелекя (щъркеля) се връща от юг и четирийсет буболечки излизат от земята.






Благовещение (7 април). Децата чакат през тоя ден кукувицата навън, из гората, за да я чуят. Старите казваха, че точно на този ден кукувицата се завръщала.






Великден. Празнува се след 48 дни от Сирница. Три дни преди това „багрят” (боядисват) яйцата. Литургиите започват още от сряда. Три дни старите нищо не слагат в устата: „тримерят”. Българите мохамедани казват: „Червено яйце докато не падне — лято не дохожда.”






Гергьовден (6 май). На параклиса „Свети Гьорги” се коли курбан от гергьовско агне. След водосвета курбанджиите поднасят всекиму да вкуси от курбана. Няма народна трапеза. Всичко се прави някак плахо, икономично, „за хадет”. Интересно е, че българите мохамедани го празнуват с по-голяма тържественост, като правят и те курбан. До Гергьовден агне нито се коли, нито се яде. Не се яде и мляко, нито се дава подкваса за мляко, инак „ще се изгуби млякото”. Най-тържествено го празнуват овчарите. На тоя ден се „главяват” овчарите. Заранта рано те излизат по ливадите и се мият с гергьовденска роса. Събират освен това различни цветя и ги слагат през лятото в кърмалото, „за да пази свети Георги овцете от болест”.






Костадиновден (Костадин и Елена — 2 юни). Нарича се още „предой”. Този ден започват мандрите. Овчарите подсирват млякото и раздават „телеме” (прясно сирене). Колят курбан и пекат чевермета. Спазаряват сегмалджиите.






Спасовден. Празнува се на 40-я ден от Великден. Това






 е празник против „пасилките” (молците). Момите изнасят чеиза, простират го на прозорците, плетищата и вярват, че като го види свети Спас, пасилки няма да има следната година. (Пасилки и Спас — каква примитивна връзка!)






Вартоломей (14 юни). Празнува се за градушка. „Да не бие тежерета” (реколтата).






Елисей (27 юни) се празнува и от християните, както и от българите мохамедани. Българите мохамедани викали на християните: „Ще ни кажите кога ще дойде въртиудриго, да го потачим, за да не бие град и гром.”






Петровден (12 юли). На този ден в Манастир става събор, защото е патронен празник на черквата. От съседните села идват гости. Коли се курбан. Ходят по именници.






Илинден (2 август). В миналото това е бил един от най-тържествените празници. На този ден манастирци излизали на параклиса „Свети Илия”, два километра над селото, облечени в най-новите си дрехи. Мъжете яздели на мулетата върху застлани на самарите кичени халища. Черкварите приготовлявали овнешки курбан. Независимо от курбана, всяко семейство изнасяло най-хубави неща за ядене: клинове, пържени яйца, петурки, тепурки. По-заможните си пекли чеверме. Илинденските трапези били съпроводени със свирни на гайди, песни и хора. Идвали гости от Давидково и Петково и участвували във веселбите.






Край параклиса на тоя ден под елите и смърчите, на поляните се червенеели застлани кичени халища и веселбите не стихвали чак до вечерта. На трапезите се пеели стари овчарски и любовни песни, като например:






Събрали са се събрали,


от девет села гулями,


на ворх висока планина,


голем сюрен да правят,


Петровден света Неделя


и големиян Илинден.






Илинден се е празнувал с най-голяма тържественост до към 1919 година. След това хората се поугрижили, животът им натежал и празникът малко по малко се „загубил”.






Света неделя. Коли се курбан на параклиса „Света неделя” край селото. Подаряват се на параклиса овни, шилета и телета. Курбанът се прави от подарените животни. Идват и гости от други села. Първо се нахранват гостите, като им се дава варено месо. След трапезата ергените и момите правят хоро до параклиса, на хорището.






Преображение господне (19 август). Хората се подготвят от този ден за сеене на зимната ръж. Бързат още на другия ден да започнат сеитбата, за да има време ръжта да се укорени, преди да са я „затиснали” студовете.






Успение Богородично (28 август). Всички стопани, без разлика на имотно състояние, на тая дата правят курбан шиле, овца или овен, който се вари без никакви подправки и се разнася на роднините. Плешката се дава на попа, който събира най-малко 60 плешки и ги продава. По плешките гадаели „на яко място ли се намира” стопанинът. Ако стопанинът го няма на плешката — през годината ще се „загуби” (т. е. ще умре). Гадаели освен за живота, ще има ли много кахъри през годината.






Петковден (27 октомври). Овчарски празник. Пущат се кочовете да „мърлят”, а през това време овчарите стрелят с пищовите като на сватба.






Димитровден (Касум, 8 ноември). Празнуват го най-вече овчари, ратаи и слуги, които на тая дата се освобождават и получават годишната си плата. Ако през нощта овцете лежат пръснати — няма да има зла зима. Ако са на куп — зимата ще бъде люта.






Спиридоновден (25 декември). Празнува се против злополука, премеждия и други случайни бедствия. На Спиридоновден щели да пътуват Славчо, Янко и Тодор. Валяло лапавица. Единият викал да останат — двамата искали да пътуват. Пътували. На Вража скала една преспа се откъснала от височините и ги затрупала, но само двамата, които искали да пътуват. Третият, праведникът, изровил своите другари изпод преспата. Кракът на единия от братята бил строшен. Наказал ги свети Спиридон.






Суха Коледа (6 януари). Децата коледуват. Даряват ги. В оджалъка гори бъдник. Пекат тенурки и ги мажат с шербет. Правят дребни колачета и ги раздават „за болест”.






От изброените празници в настоящия момент не се празнува нито един. Някои от тях са изоставени непосредствено след войните (1919 година), а други — доста по-късно, около 1937 год






СУЕВЕРИЯ






Старите в Манастир вярвали, че ако котка прескочи умрял човек, той се превръщал в дракус (таласъм). Дракусът ходи нощя по таваните и разхлопва каците и бурилките, за да плаши хората, че не са го пазили, когато бил умрял. Умрелите от насилствена смърт нямали място в рая. Те се превръщали в дракуси. В къщата на Пею Шишманов имало дракус, толкоз тежък, че когато ходел по тавана, гредите „се свивали”.






Една любопитна случка ни показва как се появили дракусите в Манастир. Двама ергени обичали една мома, „обислидали” я и двамата искали да я „галят”. Когато единият ходел някъде на попрелка, другият обикалял под стрехите на момината къща и чакал момата да излезе. Попрелкаджият решил да отмъсти на своя съперник. Намерил една прясно драна овча кожа, зашил я, надул я и я вързал за опашката на един канап. Овчата кожа той поставил на пътя, откъдето щял да мине съперникът. Дълго се маел съперникът край момината къща, най-после излязъл оттам и кефлия от това, че момата се показала, надул гайдата и си тръгнал за къщи, но сритал овчата кожа, която захванала да подскача. (Другият дърпал конеца от засада.) Влюбеният ерген така се изплашил от тоя „дракус”, че забравил и гайда, и всичко и хукнал да бяга. Гайдата попискала тук-там, докато „излезе душата”, и спряла. На заранта се разчуло, че дракусът от „Света неделя” гонил годеника.






Друг един годеник имал обичай всяка вечер късно да ходи в дома на годеницата, да си „лафоват”. Нощта била тъмна. Като стигнал пред вратата и прекрачил да влезе, настъпил нещо меко. „Мекото” издало глас и годеникът вместо да влезе в дома на годеницата, ударил назад. Докато стигне дома си, краката му се подкосили. На другата заран се разчуло, че в къщата на Христо Тодоров (дома на годеницата) има дракус. А всъщност това, дето „изврякало” пред вратата, било едно загубено агне, което само намерило пътя и си дошло, но от студа до заранта умряло.






Кузма Стоев пътувал веднъж през Балкан махала за Манастир, късно през нощта. Като минавал край джамията, нещо „с уши” подскочило и седнало на самара на мулето. Като подминал джамията, Кузма Стоев се обърнал да види






какво е това „ушесто”, но то веднага изчезнало „от само себе си”. Това бил дракусът на джамията.






Освен в дракуси, в Манастир вярвали някога, че горите и водите си имат „сайбии” (стопани). На изворите хората оставяли цветни конци и парцалчета — дар на сайбията, за да не ги „скяса”, „чарптиса”.






В махала Крушево сред селото има извор — „врис”, ограден с камъни. Селяните решили да го направят чешма. Повикали чешмеджия да каптира извора и той направил и каптажа, и чешмата. Текнали два чучура бистра вода. Крушевци не можели да се нарадват на тази нова чешма. Като идвали да си наливат харкомите, винаги оставяли конец, за да си вържела момата-сайбикя плитките. Но ето че „сайбикята” не останала доволна от малките подаръци и започнала малко по малко да пресушава чешмата. И една заран се чул панически вик до пресъхналата чешма:






„Марии-и-и, ялате вижте, мари, кина е станало с водана„ сайбийчъкът и? се разсордил, че Метюва Сарфина не му дала конец!” Сетне повикали чешмеджията, та „побарал” чешмата и тя отново текнала. Под тежестта на каптажа водата намерила слабо място и се вдънила двайсетина метра в дълбокото.






Край Манастир расте една трева, наричана „богородична ръчка”, която била уж донесена от Божигроб. Бабите „смивали” тази трева и от нея давали на болните да пият. Този и? лечебен способ най-много се употребявал от „лахузите” (родилките). Много лечебен се е смятал и змийският рог от усойница, наричан „панзахтир”. „Смивали” вода и от него и с тази вода лекували „болиглав”. Тази вода се употребявала и против уроки. Болните се миели с нея и я пиели.










НАРОДНА МЕДИЦИНА






Манастирските жители страдали най-много от простуда и затова там пневмонията се смятала за най-опасна болест. Народното и? название е „понта”. Наричала се още „дели понта” (луда понта), когато заболелият имал висока температура и започвал да „борави” (бълнува). Церене: поставяли в една арания вода, „възварявали” я на огнището и тогава във водата слагали бял камък „жувак”. Болният се наклонявал над


 силната пара, а отгоре го затрупвали с халища и черги, докато хубаво се изпоти. Преобличали го със сухи долни дрехи и го слагали да си легне. Имало е случаи болни от „дели хюнта” да се поставят в пещта (фурната) с главата навън, но положението на тези болни се влошавало и престанали да прилагат това лечение.






В Манастир е позната също така и „охтиката” — туберкулозата. Церене: събирали мъзга от боровете и давали на болния да яде. Накалява ковача „сирацки палешник”, след това го залива с вода. Тази вода, като изстине, дават на болния да пие. Препоръчвали също така на болните да пият прясно мляко от черни овце.






„Шангър” или „френк”. Тази болест в Манастир е непозната. Знае се за нея от един случай в махала Чатрока. Донесъл я един българин мохамеданин „козна откъде”. Церене: болният българин мохамеданин държал четиридесет дни пир из (режим), като се хранил само с безсолен ечемичен хляб, безсолна леща. Ходжата му давал някакви хапчета, но какво съдържали те, никой не знаел.






Рана от бясно куче. В Давидково имало някога един българин мохамеданин, който лекувал ухапани от бясно куче по следния начин: рязал ухапаните под езика, три днйподред по веднъж на ден. Тоя способ се смятал абсолютно сигурен, защото не е имало случай някой да побеснее. Лечителят се казвал Смаилоолу. Под езика имало някакви сини жили, в които се събирала „лошата кръв”.






Ухапан от здраво куче се лекува, като в една катуна се разхлопват фасулеви зърна и каквото се обели от кратуната, с него се налага раната.






Заекница наричали в Манастир магарешката кашлица. Лекували я с магарешко мляко.






Развит пъп. Мачкали на болния стомаха, за да се завие пъпът. От това понякога положението му се влошавало и умирал.






Xрема. Възрастните слагали черен пипер в чай и пиели .горещия чай на „гладно сърце”.






Сюргюн (диария) лекували с ошав от сухи дренки.






Саралък (болки в стомаха). На болния рязали сините жили под езика.






Урама (общо неразположение и упадък, изнемощялост). Питали болния къде е „патил”, къде е пикал и оттам съби-




рали „суще” (боклук), запалвали го и накадявали болния до пушека.






Ухапан от змия. Ухапаният смучел раната и плюел. Когато не могъл да стори това — налагали раната със счукано лесково листе.






Тежка болест (тифус). Понеже болестта започвала с болки в корема, бабите казвали, че му се е развил пъпът, та го мачкали и го въртели на врътка. Не един болен е умрял от такова лечение. Слагали стоплени каменни плочи върху стомаха на болния, да се затопли, че уж бил простинал.






Сипка (шарка). Обезобразявала хората. Някои оглушавали. Не пристъпвали към лечение, за да не „сърдят болесницата”. Замесвали и кулаци и ги поставяли на четирите ъгли под стрехата на къщата, та когато „болехчицата” мине. да ги изяде. По такъв начин я омилостивявали.






Якма (синя пъпка). Събирали от полето якмов цвят от „якмова трева”, варили от него чай и давали на болния да пие. Освен това с якмовата трева налагали раната.










НАРОДНА МЕТЕОРОЛОГИЯ






Когато звездите се виждат много нагъсто — времето ще се развали. Ако се виждат нарядко — ще се оправи.






От звездите селяните познават „Зорницата”, която излиза преди зори. Други шест звезди образуват остър триъгълник. Наричат ги „влашковете” (в Яврово — „лъчковете”). Те се появяват вечер от изток и докато се съмне, превалят на запад.






„Ораличките” наподобяват орало. Движат се след „влашковете.” и докато съмне — превалят. Ако превалят до Рахангеловден — зимата ще бъде тежка.






Месечината: вечер, когато изгрее, ако върховете са наклонени към морето (повече са наклонени), казват, че тая месечина ще е дъждовна. Обратно, ако върховете сочат към небето „възнак” — месечината ще бъде суха.






„Харман” около месечината — означава скорошно разваляне на времето, ако харманът е наблизо. Ако харманът е голям, издалече, скоро няма да вали дъжд.






Заран, ако слънцето е бистро, денят ще е слънчев, ако има мрянка (тънки облаци, почти невидими) — ще вали дъжд през деня. Ако слънцето има червени петна сутрин или има три слънца при излизането, това показва, че наскоро ще излезе фъртуна, виявица. Но ако е червено и има обръч издалеч — за 24 часа ще се развали времето. Когато захожда слънцето, ако почервенеят облаците — ще излезе втър на втория ден.






Ако шишарките са на върха на бориките, в куп — зимата ще бъде в планинските места, по върховете. Ако са пръснати навсякъде — зимата ще бъде еднаква навсякъде. Ако няма шишарки — няма да има зима.






От 15—20 септември всеки ден показва през следващите месеци какво ще бъде времето. Например 15 септември, ако е слънчев, целият месец ноември ще е добър (броените дене), ако е дъждовен — дъждовен ще бъде и ноември. Времето на 16 септември показва какво ще е времето, през декември, 17 януари, 18 февруари, 19 март и 20 април.










ОБИЧАИ






Главеж (годеж). Обикновено момчето и момичето при среща на хорото или на попрелката се вричат един на друг. Тя му даза китка в знак, че го е харесала, но едновременно с това му и казвала: „Тебе не вярвам, докато не дойде баща ти, да побие у дома шишето на масата”, т. е. докато не изпрати „момари”.






Момарите отиват у момини късно, да ги не види никой, понякога чак към полунощ. Макар и да знаят за това идване, момини се правят на изненадани. Момари са обикновено бащата или по-старият брат, или пък някой солиден роднина. Като влязат в къщата, момарите се отправят към огнището и го „разръчкват” с машата, за да се покаже жар. След това започват приказките „изоколо, около”.






— Нашън юнак порасна, службата изслужи, къща си има, време е да го заглавиме. Ако вие го харесвате за зет — кажете да пием.






— Как да го не харесваме, момчето е хубаво, паратико не знае (лоши работи не върши).






Момарбашият изважда тогава шишето с ракията, побива го на масата и пият „хаирлията”. Срамежливата мома, ако е побягнала навън, майка и? я довежда за ръка и я пита:
— Дощерко, искаш ли Ивана? Тия хора за тебе са дошли мумари.






— Той ако ме иска, аз — два пъти! — отговаря момата.






— Щом си съгласна, вземи ракията и почерпи баща си! — подават и шишето момарите.






Момата взима шишето, целува ръцете на момарите и след това черпи най-старите, че сетне и младите. Момарите вадят „щървалъци” — бонбони, локуми и ги дават на момата.






Ако не са съгласни, родителите на момата отговарят, че момата им е малка, не е още уготвена и не им е още за даване.






След този „пробен” годеж родителите на момата и ергенина уговарят официалния годеж. Ергенинът приготовлява „лишан” за момата — пендар на верижка, сребърни пари на огърле или чембер, стафиди, бонбони и други подаръци.






Момините родители посрещат годежарите с весело настроение. Момковата майка почерпва гостите, а годеницата почерпва родителите на момчето. Бащата на момчето дига чашата с ракия и пита момичето пред всички: „Обичаш ли нашия син Ивана?” „Как да не го обичам — отговаря момата, — ами вие обичате ли ме?” „Ако не те обичаме, няма да дойдим да главиме” — отговаря момковият баща и благославя: „Хайде да е хаирлия да са събирате, стадата, да живейте и старейте като нас.” След тая благословия момина майка дарява момковите пратеници с аглъци, престилки, ризи, чорапи и др. Всички благославят: „Хайде да я хаирлия, да остаревате, да изкутите синове и дъщери.” След годежа годеникът започва често да ходи на гости у годеницата, на попрелка, като събира там брат си, сестра си и някои близки ергени. Преди 1880 година, когато годеникът отивал у годеницата, тя се скривала в някой долап и през някоя пукнатина гледала годеника. Майката гощавала с пържени яйца.










ОТСИЧАНЕ НА СВАТБАТА






След годенето, когато момъкът е вече готов с къща и „рубата”, уговарят сватбата. Родителите на момчето отиват у бащата на годеницата обикновено в четвъртък вечер, с китена торба (бъкличерница), хляб и ракия. Двете страни уговарят деня на сватбата, колко души сватове и колко души„момини” ще вземат участие и т. н. Уговаря се и колко чифта папуци са нужни на братята на годеницата и емении за майката, която е захранила годеницата след раждането, ако е жива. След отсичането на сватбата момината майка отделя рубата на дъщеря си, а роднините и дружките се събират да наредят (скалъпесат) рубата. Зашиват я в денкове и я нареждат в гостната стая. Рубата се подрежда така, че да се вижда. Над рубата се поставя къжел (парена фурка на върха с червена, жълта, синя и зелена вълна). Къжелят се откупва от девера, преди да започне изнасянето на рубата в неделя сутринта.






Следобед в събота започва калесването (канене). Годеникът изпраща първо малкия си брат и сестра, ако има. Момчето носи торба с градински цветя, ако е лете, ако е зиме — здравец или борови клончета. Двамата първо канят годеницата на сватба, после баща, майка, братя, сестри и всички, които са в къщата. Дават на всички китка и ги почерпват от виното. Майката на годеницата премята кърпа на момчето (деверски аглък) през дясното рамо. Този аглък означава, че той е девер (шафер), а момата — зълва. Така двамата се разделят с годеницата и отиват да поканят всички, които ще присъствуват в неделя на сватба. Деверът им поднася бъкличерницата да пият от виното, а зълвата подава цветя. Това е „калесване”.






По същия начин постъпва и годеницата. Тя праща в петък свои хора да поканят първо годеника и родителите му „на сватба”.






В събота вечерта у дома на годеника се събират най-близките другари. Гайдаджията свири, докато бръснат годеника. В това време другарите му пеят прощална песен. След бръсненето годеникът стиска ръка на баща си, целува я и казва: „Прощавай, татко!” Бащата отговаря: „Просто да ти е, синко!” По същия начин се прощава с братята, сестрите и всички, които присъствуват.






В неделя сутринта започва сватбата от рано. Поканените сватове отиват в къщата на годеника с подаръци: бакър, тава, сахани и др., и честитят на родителите. В дома на годеника от тъмни зори се нареждат два-три казана с ядене — овнешко месо. На двора са наредени 15—20 мулета с кичени халища на самарите. Едно от най-първите мулета приготвят за булката, а другите — за товарене на рубата. Гайдаджията заедно с девера отиват да заберат кума и кумата (калтата и калмана). Калманата носи тава с клин, завит с шарен месал, а калтата носи голям бял бакър. Пред тях свири гайдата, до него е деверът с бъкличарницата. Посрещат ги още на двора у годеника, който им целува ръка. След това всички тръгват за дома на годеницата. Гайдата свири, ергените почват:






Излези, майчо, погледни


Тодоровине юлдаше,


как си е Тодор наредил,


главени до главеници,


женени до женени.






Майката на годеницата посреща сватбарите с дарове. Дарява ги един по един на дясното рамо. Най-подир влиза годеникът. Вратата внезапно се затваря. Годеникът с чаша вода в ръка наляга силно вратата, отваря и с водата наръсва годеницата. Годеникът остава при тоденицата. Бащата сяда, нареждат се подир него сватбарите и се почерпват по чашка ракия. Бащата на годеника изважда от пояса кесия с пари, подава я на моминия баща и казва: „Вземи си пари, колкото ти трябват.” Бащата на годеницата поглежда парите и ги връща обратно: „Парите ти не вървят.” В това време вън на двора братът на булката се е качил на мулето, приготвено за булката, и го препуска. Един от деверите го посреща и пазарява мулето за булката. Започват се шеги... Ездачът слиза от мулето, в това време къжелят е грабнат от втория брат на булката и се прави пазарлък и за него с втория девер. Булката е вече приготвена, с ръченик на главата и висулки, дълги. до земята.






На двора постилат един „чул” и на него поставят рубата. Всички деца сядат върху рубата — все братчета и сестричета от роднините на булката — и не позволяват да се товари рубата. Близките на годеника дават на всяко дете по пара и рубата е свободна за товарене. Натоварват я на мулета, а момчетата пеят:






Русо, мала моме,


що си уникнола,


ниску погльоднала,


дали даре немаш,


даре да даруваш?


Йе си даре имам,


даре да дарувам,


ами ми е бално,


как ще се отделям


от майка и от татко,


от братя и от сестри.






Всички излизат навън. Булката излиза последна и започва да се прощава с баща, майка, братя и сестри, роднини и комшии. Сега настъпва най-трогателният час. Момчетата запяват:






Ела се свива, превива,


мома се с рода прощава.






Още не завършили песента — запяват втора:






Майка си Руса плетеше,


плетеше хитро учеше:


„Кога ми подиш, дъщерьо,


на царовине дворове,


от коня да се поклониш


на царя и на везиря,


не слизай, Русо, от коня,


дорде ти ключве не дадат


от ния тьовни зандани,


дето ти е братчено,


братчено, още бащата.






Майката, натъжена, се доближава до дъщеря си, прегръща я, целуват се, заплаква и я съветва на ухо: „Да не ни посрамиш, където подиш, да слушаш.” Тя отговаря: „Прощавай, рождена майчице.” Доближава се бащата, който я съветва да слуша дядо си, баба си и мъжа си. След тях приближават братя, сестри и всички роднини от момини и тъй заедно, момини и сватове, потеглят за черквата. Момчетата запяват:






Пукни са, тресни, момина майко,


нали ти зъхме твоено дете,


твоено дете, първоно пиле.


 С песни, гърмежи и свирня пристигат пред външните врати на черквата. Свещеникът посреща младоженците пред входната врата и след кратка молитва ги въвежда и венчава. Сватбеното шествие тръгва за дома на младоженеца. Бащата на младоженеца върви най-напред, до него — младоженците. Момини, сватове, сватбари са още по-весели. Започват гърмежи, свирня и песни.






Посъбрала е Русанка


до сто—хиляда момчета,


момчета все московчета,


сас накривени калпаци,


сас бормалия мустаци.






Тази песен не е завършила, запяват втора:






Туне ли, бално ли ти е,


Туне ле, жално ли ти е,


чи сае комо оглави...






А след нея:






Заспал юнак вав гора зелена


и девойка вав равноно поле.


Кой как мине девойка разбуда,


а юнакан няма кой да буди,


де прифръкна черноно гарванче,


то на юнак тихо проговори:


— Стани, юнак, стани, хармиьо,


гора гори, та ще да изгори.






Майката на момъка е постлала бяло платно пред входните врати на къщата. Тя посреща весело невестата, хваща я за кръста и я повдига три пъти. Младоженците минават по бялото платно и веднага го вдигат, за да не минават по него други. Дават на булката две купи вода в ръцете и масло. Булката взима купите и излива водата. Като отиде до вратата, оставя купите, взема маслото и намазва с него горния и долния праг на вратата. Поднасят и? бял аглък да го окачи на стената (това се прави за щастие). Докато се извършат тези обичаи, момините с кумовете са настанени в стаята, приготвена за тях, а сватбарите и сватовете — в друга стая. Младоженците посрещат идващите сватбари. Те честитят венчавката, като им подават подаръци. Започва веселието: деверите носят една след друга почерпки, мезета, сирене, бонбони, стафиди. След това започват да пеят:






Яжте и пийте, йолдашлар,


и добра дума думайте,


еас добром да се запомним. . .






Веселието е в пълен разгар. Викат девера да запали огън всред морето. Деверът пълни купа с ракия, поставя захар и я запалва. Пред сватовете постилат дълги месали и на тях нарязват хляб, нареждат лъжици, вилици и започва гощавката. Нареждат сахани с ориз, месо, тави с клин. След това всички започват да пеят:






Всичко е пълно и равно,


ала си вино нямаме. . .






Нареждат винени чаши пред всички, наливат вино, благославят и пеят. След гощавката на двора се извива голямо хоро. Дядото е най-напред, до него е бабата. До тях калтатата и калманата, а до калманата — младоженците. Заобикалят няколко пъти и дядото отстъпва „поводника” на младоженците. Води хорото младоженецът, след него са булката, деверът и зълвата. Играят и пеят:






Момне ле, мари хубава,


сипи ми вино да пием,


да пием да се напием,


бално да си кажиме


чие е бално по-млогу,


моено или твоено. . .






Хорото свършва, един девер с гайдаджията отвежда калманата и калтатата до къщи. Момините се стягат да си отиват, като запяват:






Сбогом, прощавай, Стара планино,


сбогом, прощавай и халал ни прави,


халал ни прави, трева зелена,


трева зелена, вода студена. . .






Хорото трае до късно вечерта. След това роднините на младоженеца започват да си вземат сбогом с момините, най-сетне с булката и първи си тръгват. Майката ги изпраща до двора.






           НЯКОЛКО ДУМИ ВЪРХУ НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО НА МАНАСТИРЦИ






Събрани от различни краища на Родопа (Давудюво, Петково, Момчиловци, Борисово и други села), манастирските преселници надонесли в новото село и своите любими народни песни. Тези песни не се различават по съдържание с нещо по-особено от традиционния репертоар на среднородопската народна песен. Когато запитах бившия Шишманов четник дядо Коста Байрактаров пятите от него песни дали са само манастирски, той се искрено зачуди: „Че ка щяло да са манастирски? То песента е като курва, с извинение, сега плакне момине уста, до часка бо зна кои ли ще плакне? Песента синур нема.”






Песните, които манастирци пеят, са твърде много и твърде много ние сме записали (около 150) и още можеше да се запишат, но по-голямата част от тях са вече публикувани в Сборниците за народни умотворения, родопските и други списания и специални фолклорни съчинения, та едва ли е нужно да се препечатват, макар че някои от тях са в по-различни варианти. Достатъчно се е писало също така за тематичния обсег, строежа и поетическите качества на среднородопската песен, за да има нужда ние да повтаряме истини, които са известни. Ние обаче накратко ще се спрем върху друг един малко засегнат досега в публикациите за среднородопската песен въпрос: кога се пеят песните?






В Манастир има една, бихме я нарекли, сезонна ритмика в пеенето на песните, какъвто е случаят с „межарските” песни. Един цикъл от около десетина песни, които се пеят, току речи, само на „межо”. Това са преди всичко нежни, тъговити любовни песни, в които се говори за сватби и годежи („Млочку са сватби станали”), тайни любовни срещи („Айше е мюдюр зовала”), за годеници, които се разделят („Стояне, иди Стояне”) и т. н. Пеенето на тези песни — пени от момите, отпявани от момите, или обратно — е било всъщност нтимен любовен разговор между ергени и девойки, какъвто наче не са могли да водят поради строгите правила на обичайната нравственост. Знаменателните погледи, провиквания и посбутвания по време на „межота” са давали на песента достатъчно акцент, за да я превърнат, когато потрябва (а то винаги трябвало) в лична изповед и откровение.
В едно време, когато обясненията в любов са немислими (поради това че младите не бива да се срещат, не бива да се спират, още по-малко — да говорят), когато любовните обяснения се изчерпват с взимане и даване на китки и неми, жарки погледи, песните са единствен отдушник на любовните чувства, единственият достъпен начин да се говори за любов, да се проявява любовното чувство. Затуй в Манастир се пеят най-много любовни песни, пеят се навсякъде, но с най-голямо желание и страст — когато моми и ергени се събират на „межо”.
Както има песни за „межо” в Манастир, така има и песни за „шенлик”, за веселби, когато селяните по Гергьовден, Петровден, Костадиновден, Илинден и други празници излизат на „събор”, пекат чевермета, пият вино и ракия, пукат с пищовите и отпяват на гайдите. Песните, които се пеят тогава, са предимно юнашки, хайдушки. В тях се говори за резня и кръв, за подвизи и престъпления, за овчарските мъки и неволи, за овчарските мераци и тъги. На Костадиновден например, когато се разлее виното и писне гайдата, никога не е било да не се почне веселба с песента: „Посъбрал Митрю, посъбрал.” Тая песен, в която се говори за крадене на овце и леене на кърви, пада като мехлем на старите, препатили овчари, които си припомнят личните премеждия, вълнуват се, въздишат и час по час гърмят със своите „караделие пищоле”.
В друга гама протича веселбата на Илинденския събор, където се стичат не само овчарите, но и дюлгерите, кацарите, дърварите — цялото село. Тогава с никаква друга песен не може да се почне „мухабетя”, ако не със „Страхил войвода”. Открил се оня простор, зафучали ония ми ти ели, разлудувало се виното, забушувала кръвта. . . как да не пееш за войвода, да не пееш и отпяваш, когато ти се е паднало сега да се поперчиш и поежиш, да забравиш, че цял живот са те натискали с четала на врата, да се почувствуваш и ти войвода барабар с тоя ербап Страхил, комуто всички стават на крака. В това е аслъ и силата, и вълшебството на песента, че давала на хората възможност да се вдъхновяват, да се почувствуват и те юнаци и войводи, да повъздъхнат малко от дюлгерското, овчарското и чифчийското тегло, да се повдигнат до легендарното, да досегнат славното, невероятното, до което малцина са се допрели.
Предпочитани песни при веселбите в Манастир са няколкото местни песни, три от които се отнасят до войводата Пею Шишманов, една — за заселването на Манастир. Първата войводска песен е за излизането на Пею в „Мурджоските балкани”, втората — за нападението върху митницата на Каракулас, а третата — за едно триумфално влизане на четниците в Славейно. От тези три песни най-динамична е песента за нападението на митницата. Пукотът на бомбите на Каракулас, макар да е като бойно предприятие необмислено, за манастирчани е събитие славно и голямо: за първи път „райоса” се възправя срещу вековния свой владетел, за да гръмне една бомбена плесница право в лицето му. След като половин столетие си брал страха на Бекираговци, Делиеминовци, такова нещо да се случи пред очите ти, то не може да се забрави, хората са нямали летописни книги, за да запишат голямото събитие — възпели го в песен, за да се помни и предава.
Песента за заселването на Манастир е също така неогладена, както войводските (това „гладило” в песните не става за петдесет години). Разказът в нея би бил много добросъвестен за една песен, където въображението има приоритета да лети пред истината, ако не беше краят на песента, който разказва как след минаване на границата, студовете и снеговете отгоре писнала гайда шарена и младите взели да играят хоро, а старите — песни да пеят... Допрели се хората до свободата, какъв ти студ! Никакъв студ не може да изстуди горещата им радост, че те са хора свободни. Както виждате, и в тази песен, както и в другите, поетът издебнал историята и станало песен.
Манастирчанинът е натура лирична (вижда се от неговите предпочитания в песента) и в „прозата” е някак слаб. Изненада ни обстоятелството, че хората не помнят и не знаят приказки. Една или две, които ни разказаха (за циганина и мандрата, за доведената и заварена дъщеря), са конвенционални по сюжет и форма и не съдържат нищо ново. Може би дедите им са знаели повече приказки? Хората, на които зададохме този въпрос, дигаха рамене: „Може би.” И няма на какво друго да се отдаде това необичайно явление, освен на изселването.
При бързото оттегляне от Давудюво към височините на Чилтепе оръдията на фолклорната артилерия, като по-тежички и тромави, изостанали в старото село. От старото в новото село хората занесли най-необходимия лек багаж, в това число и своите песни. Песента се лесно помни, „лесно се води по хавата”, както казваше Коста Байрактаров, и понеже мелодията се оказала повечко нужна, по-близо до сърцето, та и песента за ръка с нея успяла да прехвърли Чилтепе и да се засели в новото село. Ако някой от преселниците е знаел някаква приказка, в новото село той я забравял. Новият живот на заселниците бил тежък, стремителен и напрегнат, съзнанието им обсебено от въпроси неотложни, съдбоносни, от случки необикновени и тревожни, които изисквали всичките духовни сили на новозаселените, и за приказката не останало нито време, нито място в тяхното съзнание. Едно преселване означава тежко сътресение — духовно и физическо. При подобно сътресение жителите на Манастир ще да са изпуснали своята торба с приказки някъде зад Чилтепе. И повече не я намерили. Защото новото време — рационално и скептично, нетърпеливо и напрегнато — не благоприятствувало за раждането и развитието на приказките.
Това, което става пред очите ни в наше време — е доказателство за нашето твърдение: фолклорът бързо се стопява и преди всичко — приказката. Песни все още се намират, песни все още се пеят и навярно дълго ще се пеят, по приказки няма. Ако на окръжните песенни събори идват със стотици певци, разказвачите се броят на пръсти.