Село Славеино се намира на територията на Смолянска област. В миналото то е било център на общинска система, а сега се включва към община Смолян. Славеино е отдалечено на 27 км. от Смолян, от Пловдив го делят 100 км., а от Кърджали – 80 км.
Отворено на югоизток – югозапад, селото е разположено върху склон на планинската верига, която минава през върховете Преспа, Енихан, Курбанери. Подножието на селото опасва левият приток на Арда – река Малка Арда, която извира от близката местност Хайдушки поляни / Имарет дере/.
Според последното преброяване жителите на Славеино са 180 души, но обезлюдяването му е явна тенденция, последователна и съществуваща отдавна.
Амфитеатралността на терена естествено разделя селото на две основни махали – Полeнска / средищна с площада – Полeната/ и Срoшна. Планинският скат е по-издължен при Полeнската махала, затова тя се дели на Гoрна и Дoлна махала. Като вътрешно деление на махалите често служи името на по-голям род, чиито къщи са наблизо една до друга – Шишмaнска / Шишмaнци/, Чакaлцка / Чакaлци/, Базлeнкуска /Базлeнкуфци/ и др.
В миналото селото е било известно с името Карлуково. Като има предвид родопския деспот Слав, общинският съвет предлага името Славеево, но по неизвестни причини през 1934 г. в “Държавен вестник “ е обявено и утвърдено сегашното име Славеино / Карапетков 1948: 48/.
Няма категоричност в мненията за това откъде идват първите заселници и кога Славеино се оформя като селище. Първото писмено споменаване на селото, под името Кутлово / с авторска бележка от Ан. П. – Карлуково/ се открива в монашеския “Исторически бележник” и се отнася към времето на масовите помохамеданчвания / Поптодоров 1931: 12-15/. В него четем, че Славеино е между селата, които през 1661 г. дават “голям отпор на насилниците” /цит. съч./, а това предполага, че през средата на ХVІІ век то има вече утвърдено съществуване.
П. Маринов свързва заселването на Славеино с вълнa на потурчване. Съдейки от селищни останки в близката местност “Махалата”, той смята, че в нея е имало старо селище, част от чиито жители заселват днешното с. Виево / Каршилъ/, а “други, оцелели като християни се прибрали по-долу в дерето...дето имало овчарски курулуци...това е село Карлуково, от курулук, днес Славеино” /Маринов 1937: 52/. Към първите заселници авторът отнася и християни от близкото Старо село. Като има предвид етнически и антропологически особености, П. Маринов предлага и друго мнение за произхода на славеиновци : “жителите им /на селата Петково и Славеино,бел.авт./ откъм физиономии и черти не си приличат много с околните. Хората тук са по-високи по ръст, с едро телосложение, с горди и отворени образи и с предприемчив дух българи. Характерно е и това, че там се срещат старите лични имена : Слав, Комня, Кралю и др. Това дало повод на някои да мислят, че те произхождат от стари болярски родове от Търново, интернирани тук от турците, едновременно с последния български патриарх Евтимий” / Маринов 1937: 52/.
С предание за заселването на Славеино е свързана обширната седловина Иноглово, която се намира на североизток от селото в подножието на връх Преспа и в която са открити следи от старо човешко присъствие. Археологическите проучвания от 1984 г. констатират тук наличие на тракийско погребално и соларно култово съоръжение /по сведения от Историческия музей в гр. Смолян/. Смята се, че е имало и селище – вероятно след VІ в. пр. Хр. Освен тракийски следи, според археологическия материал, в Иноглово е съществувало средновековно селище. Съдбата му решава “турската армия, събрана за да покори Ардинското поречие” /Маринов 1937: 84-86/. В седловината “се води решителната битка”/цит. съч./, след която някои от оцелелите /между тях и куц човек – по предание, разказвано от Ташо Бъговски, роден и живял в Славеино/ се установяват в най-горния край на днешното Славеино – сега местността Куцоскoто.
В миналото традиционното препитание на селото дават земеделието, овощарството, пчеларството. Като овчари, дюлгери, абаджии и терзии, славеиновци се прочуват в околните села и особено – в Беломорието / Примовски 1966: 26/. Днес занаятите на съществуват по причина възрастта на хората и не са поминъчна заетост на живеещите в селото.
След 1868 г. се въвежда чисто българско обучение, което привлича и момичетата. В новото училище, построено през 1884 г. /Карапетков 1948: 126/, обучението е по образеца на училищата в освободена България. Желанието за книжовност води до неделно училище за възрастни жени, а след една година се сформира народен университет с беседи по история, естествознание, химия, физика и др./ Шишманов 1967: 3/. Тези общоселски прояви са забранени от турската власт /Славеино е свободно след 1912 г./, но това увеличава грижите за общоселската библиотека. След 1909 г. към началното училище е открита прогимназия /заедно с тази в Райково-първа в Смолянски окръг/, а след 1968 г.- национална гимназия с оздравителна насоченост./Днес в селото вече не съществува училищно обучение/.
Израз на българищината у славеиновци е борбата срещу гръкоманството. В най-страшните години около Априлското въстание селото няколко пъти демонстративно отказва да посрещне гръцкия митрополит Иларион, а по-късно и владиката Калиник, което предизвиква възторга на Хр.п.Константинов : “ Браво на карлуковци, на тези трезвени народни синове, които и в такива страшни времена посмяха да се подиграят с народния неприятел за слава и чест на българското име” / Попконстантинов 1970: 194/.
С ръкополагането на славеиновеца Еманоил Беев за архиерийски наместник, дълги години селото е център на черковното и училищното дело в Средните Родопи.
Пословично е името на Славеино по време на освободителното движение около Илинденското-Преображенско въстание. От 1902 г. селото става седалище на ВМРО за Ахъчелебийски и Ксантийски район, като за ръководител е избран славеиновецът Пейо Шишманов – съидейник и приятел на Гоце Делчев от Военното училище, а знамето на сборната районна чета носи славеиновецът Кольо Шишманов. Идейно-политическо значение за движението има и “Работнически вестник”, както и друга литература, която изпраща славеиновецът Иван Шопов – първият тесен социалист в Средните Родопи, най-близък съратник и приятел на Д. Благоев / Шишманов Ч 1967: 3/. За нравствената атмосфера в Славеино през този период Хр. Караманджуков пише : “единственото в Родопската област, дето всички, абсолютно всички мъже и жени, стари и млади, богати и бедни, бяха посветени в делото...Единствено тук не стана и никакво издателство, никаква афера, макар, че понякога нелегалните дейци и четите да пристигаха и се движеха дори денем” / Караманджуков 1934: 116/.Патриотичният дух от тези времена кара поета Никола Гигов да възкликне :
Слънчево село.
Хайдушки къщи....
Мегданът – буна. Портите – явки.
Домът – за пушки. Чети – семейни.
Родове – български, родове яки,
корен столетен,
Славеино!
......
Пукне ли пушка – село Славеино,
бухне ли бомба – село Славеино,
тръгне ли чета – село Славеино.
Обществените отношения в селото драстично се променят и се усложняват след Освобождението, което тук е след 1912 г. За съжаление, с очакваната свобода се разгаря жаждата за власт. Различни партийни пристрастия противопоставят хората и понякога конфликтите са безкомпромисно жестоки. Това съществува и в обществения живот от времето около Втората световна война. В Славеино има както привърженици на хитлеризма, така и участници в антифашисткото движение. От уважение към миналото на селото Среднородопският партизански отряд е наречен “Кольо Шишманов” – легендарното име на комитата знаменосец. В годините на социализма различието в поведението на хората има връзка с тяхната моралност – по-точно в отношението им към облагодетелстването от властта – това, което всъщност определи ценностната система на българите и в национален мащаб.
Славеино е родно място на много творци и изследователи в областта на различни науки и изкуства.
В годините на Първата световна война стихове на славеиновеца Иван Шишманов – Бистров със зрелостта си се приближават до творчеството на Д. Дебелянов. В по-късни години дълго време погрешно се смята, че стихотворението “ Белокаменна чешма” е написано от Дебелянов. Да се изясни тази заблуда помага статия на Чило Шишманов /Шишманов Чб 1967: 4/, като той самият е между известните през 30-те години родопски поети. Но Чило Шишманов е популярен не толкова със стихотворенията си, публикувани в родопския и централния печат, колкото е известен като преводач – на Фр. Хьолдерлин, П. Хухел, Г. Тракъл, заедно с Атанас Далчев – и като преводач на Гьоте. Машинен инженер и преподавател във ВМИ, гр. София, Чило Шишманов има над 50 научни труда в тази област.
В Славеино се ражда и израства оперният бас Ташо Ташев, един от основателите на хор “ Гусла”.
Лазар Марински специализира история на изкуствата в Карловия университет през 1938 г. и като уредник на Националната галерия, отдел “Изкуство след Освобождението до 9. 09. 1944 г.” има голяма научно-изследователска дейност. Автор е на монографии, енциклопедични каталози на българската живопис и скулптура.
През 1967 г. Михаил Марински е един от инициаторите и редактор на вестник “Малка Арда”- първо по рода си културно – информационно издание, заради което се получават над 60 лични писма, подкрепа от различни творци.
Началото на българската химическа индустрия – заводите в Костенец, поставя славеиновецът Никола Чилов, демократ, един от приятелите на Асен Златаров.
Национален принос има творческата мисъл на родените и израснали в Славеино архитект Боян Чинков, архитект Стойчо Велковски, както и редица техни колеги, работещи с “точните” науки.
В областта на медицината е голямо научното дело на славеиновеца проф. Константин Чилов / Даскалов 1975/, на проф. Димитър Шишманов, който дълги години е и главен кардиолог на Българската народна армия.
Много са имената на славеиновци от сравнително по-младото поколение, изявени като инженери, икономисти, прависти, лекари, творци, научни работници към различни институти в страната.
Чувството за родово съхранение на славеиновци е силно, но то не решава битово – демографските проблеми. Ако към 50-те години селото е брояло 787 души / Карапетков 1948: 10/, то днес те са към 150, предимно възрастни хора и непълночленни семейства. Липсват перспективи за поминъка на населението.
по Ружа МаринскаОтворено на югоизток – югозапад, селото е разположено върху склон на планинската верига, която минава през върховете Преспа, Енихан, Курбанери. Подножието на селото опасва левият приток на Арда – река Малка Арда, която извира от близката местност Хайдушки поляни / Имарет дере/.
Според последното преброяване жителите на Славеино са 180 души, но обезлюдяването му е явна тенденция, последователна и съществуваща отдавна.
Амфитеатралността на терена естествено разделя селото на две основни махали – Полeнска / средищна с площада – Полeната/ и Срoшна. Планинският скат е по-издължен при Полeнската махала, затова тя се дели на Гoрна и Дoлна махала. Като вътрешно деление на махалите често служи името на по-голям род, чиито къщи са наблизо една до друга – Шишмaнска / Шишмaнци/, Чакaлцка / Чакaлци/, Базлeнкуска /Базлeнкуфци/ и др.
В миналото селото е било известно с името Карлуково. Като има предвид родопския деспот Слав, общинският съвет предлага името Славеево, но по неизвестни причини през 1934 г. в “Държавен вестник “ е обявено и утвърдено сегашното име Славеино / Карапетков 1948: 48/.
Няма категоричност в мненията за това откъде идват първите заселници и кога Славеино се оформя като селище. Първото писмено споменаване на селото, под името Кутлово / с авторска бележка от Ан. П. – Карлуково/ се открива в монашеския “Исторически бележник” и се отнася към времето на масовите помохамеданчвания / Поптодоров 1931: 12-15/. В него четем, че Славеино е между селата, които през 1661 г. дават “голям отпор на насилниците” /цит. съч./, а това предполага, че през средата на ХVІІ век то има вече утвърдено съществуване.
П. Маринов свързва заселването на Славеино с вълнa на потурчване. Съдейки от селищни останки в близката местност “Махалата”, той смята, че в нея е имало старо селище, част от чиито жители заселват днешното с. Виево / Каршилъ/, а “други, оцелели като християни се прибрали по-долу в дерето...дето имало овчарски курулуци...това е село Карлуково, от курулук, днес Славеино” /Маринов 1937: 52/. Към първите заселници авторът отнася и християни от близкото Старо село. Като има предвид етнически и антропологически особености, П. Маринов предлага и друго мнение за произхода на славеиновци : “жителите им /на селата Петково и Славеино,бел.авт./ откъм физиономии и черти не си приличат много с околните. Хората тук са по-високи по ръст, с едро телосложение, с горди и отворени образи и с предприемчив дух българи. Характерно е и това, че там се срещат старите лични имена : Слав, Комня, Кралю и др. Това дало повод на някои да мислят, че те произхождат от стари болярски родове от Търново, интернирани тук от турците, едновременно с последния български патриарх Евтимий” / Маринов 1937: 52/.
С предание за заселването на Славеино е свързана обширната седловина Иноглово, която се намира на североизток от селото в подножието на връх Преспа и в която са открити следи от старо човешко присъствие. Археологическите проучвания от 1984 г. констатират тук наличие на тракийско погребално и соларно култово съоръжение /по сведения от Историческия музей в гр. Смолян/. Смята се, че е имало и селище – вероятно след VІ в. пр. Хр. Освен тракийски следи, според археологическия материал, в Иноглово е съществувало средновековно селище. Съдбата му решава “турската армия, събрана за да покори Ардинското поречие” /Маринов 1937: 84-86/. В седловината “се води решителната битка”/цит. съч./, след която някои от оцелелите /между тях и куц човек – по предание, разказвано от Ташо Бъговски, роден и живял в Славеино/ се установяват в най-горния край на днешното Славеино – сега местността Куцоскoто.
В миналото традиционното препитание на селото дават земеделието, овощарството, пчеларството. Като овчари, дюлгери, абаджии и терзии, славеиновци се прочуват в околните села и особено – в Беломорието / Примовски 1966: 26/. Днес занаятите на съществуват по причина възрастта на хората и не са поминъчна заетост на живеещите в селото.
След 1868 г. се въвежда чисто българско обучение, което привлича и момичетата. В новото училище, построено през 1884 г. /Карапетков 1948: 126/, обучението е по образеца на училищата в освободена България. Желанието за книжовност води до неделно училище за възрастни жени, а след една година се сформира народен университет с беседи по история, естествознание, химия, физика и др./ Шишманов 1967: 3/. Тези общоселски прояви са забранени от турската власт /Славеино е свободно след 1912 г./, но това увеличава грижите за общоселската библиотека. След 1909 г. към началното училище е открита прогимназия /заедно с тази в Райково-първа в Смолянски окръг/, а след 1968 г.- национална гимназия с оздравителна насоченост./Днес в селото вече не съществува училищно обучение/.
Израз на българищината у славеиновци е борбата срещу гръкоманството. В най-страшните години около Априлското въстание селото няколко пъти демонстративно отказва да посрещне гръцкия митрополит Иларион, а по-късно и владиката Калиник, което предизвиква възторга на Хр.п.Константинов : “ Браво на карлуковци, на тези трезвени народни синове, които и в такива страшни времена посмяха да се подиграят с народния неприятел за слава и чест на българското име” / Попконстантинов 1970: 194/.
С ръкополагането на славеиновеца Еманоил Беев за архиерийски наместник, дълги години селото е център на черковното и училищното дело в Средните Родопи.
Пословично е името на Славеино по време на освободителното движение около Илинденското-Преображенско въстание. От 1902 г. селото става седалище на ВМРО за Ахъчелебийски и Ксантийски район, като за ръководител е избран славеиновецът Пейо Шишманов – съидейник и приятел на Гоце Делчев от Военното училище, а знамето на сборната районна чета носи славеиновецът Кольо Шишманов. Идейно-политическо значение за движението има и “Работнически вестник”, както и друга литература, която изпраща славеиновецът Иван Шопов – първият тесен социалист в Средните Родопи, най-близък съратник и приятел на Д. Благоев / Шишманов Ч 1967: 3/. За нравствената атмосфера в Славеино през този период Хр. Караманджуков пише : “единственото в Родопската област, дето всички, абсолютно всички мъже и жени, стари и млади, богати и бедни, бяха посветени в делото...Единствено тук не стана и никакво издателство, никаква афера, макар, че понякога нелегалните дейци и четите да пристигаха и се движеха дори денем” / Караманджуков 1934: 116/.Патриотичният дух от тези времена кара поета Никола Гигов да възкликне :
Слънчево село.
Хайдушки къщи....
Мегданът – буна. Портите – явки.
Домът – за пушки. Чети – семейни.
Родове – български, родове яки,
корен столетен,
Славеино!
......
Пукне ли пушка – село Славеино,
бухне ли бомба – село Славеино,
тръгне ли чета – село Славеино.
Обществените отношения в селото драстично се променят и се усложняват след Освобождението, което тук е след 1912 г. За съжаление, с очакваната свобода се разгаря жаждата за власт. Различни партийни пристрастия противопоставят хората и понякога конфликтите са безкомпромисно жестоки. Това съществува и в обществения живот от времето около Втората световна война. В Славеино има както привърженици на хитлеризма, така и участници в антифашисткото движение. От уважение към миналото на селото Среднородопският партизански отряд е наречен “Кольо Шишманов” – легендарното име на комитата знаменосец. В годините на социализма различието в поведението на хората има връзка с тяхната моралност – по-точно в отношението им към облагодетелстването от властта – това, което всъщност определи ценностната система на българите и в национален мащаб.
Славеино е родно място на много творци и изследователи в областта на различни науки и изкуства.
В годините на Първата световна война стихове на славеиновеца Иван Шишманов – Бистров със зрелостта си се приближават до творчеството на Д. Дебелянов. В по-късни години дълго време погрешно се смята, че стихотворението “ Белокаменна чешма” е написано от Дебелянов. Да се изясни тази заблуда помага статия на Чило Шишманов /Шишманов Чб 1967: 4/, като той самият е между известните през 30-те години родопски поети. Но Чило Шишманов е популярен не толкова със стихотворенията си, публикувани в родопския и централния печат, колкото е известен като преводач – на Фр. Хьолдерлин, П. Хухел, Г. Тракъл, заедно с Атанас Далчев – и като преводач на Гьоте. Машинен инженер и преподавател във ВМИ, гр. София, Чило Шишманов има над 50 научни труда в тази област.
В Славеино се ражда и израства оперният бас Ташо Ташев, един от основателите на хор “ Гусла”.
Лазар Марински специализира история на изкуствата в Карловия университет през 1938 г. и като уредник на Националната галерия, отдел “Изкуство след Освобождението до 9. 09. 1944 г.” има голяма научно-изследователска дейност. Автор е на монографии, енциклопедични каталози на българската живопис и скулптура.
През 1967 г. Михаил Марински е един от инициаторите и редактор на вестник “Малка Арда”- първо по рода си културно – информационно издание, заради което се получават над 60 лични писма, подкрепа от различни творци.
Началото на българската химическа индустрия – заводите в Костенец, поставя славеиновецът Никола Чилов, демократ, един от приятелите на Асен Златаров.
Национален принос има творческата мисъл на родените и израснали в Славеино архитект Боян Чинков, архитект Стойчо Велковски, както и редица техни колеги, работещи с “точните” науки.
В областта на медицината е голямо научното дело на славеиновеца проф. Константин Чилов / Даскалов 1975/, на проф. Димитър Шишманов, който дълги години е и главен кардиолог на Българската народна армия.
Много са имената на славеиновци от сравнително по-младото поколение, изявени като инженери, икономисти, прависти, лекари, творци, научни работници към различни институти в страната.
Чувството за родово съхранение на славеиновци е силно, но то не решава битово – демографските проблеми. Ако към 50-те години селото е брояло 787 души / Карапетков 1948: 10/, то днес те са към 150, предимно възрастни хора и непълночленни семейства. Липсват перспективи за поминъка на населението.
Има много характерни празници и мероприятия ,които се извършват само тук.Разбира се към ден днешен това са "Чиловите дни "организирани от Българския лекарски съюз в памет на проф.Константин Чилов.На този голям клиницист от европейски мащаб, създател на българската клинична лаборатория, автор
на над 220 публикации и на фундаментални трудове в областта на кардиологията, гастроентерологията, хематологията, метаболизма, нефрологията.В село Славейно се намира единствената къща-музей на лекар в България, именно къщата на Чилов,а селото има названието „Свещено място на българската медицина”. Когато всеки влезе в това село, ще види табелата"Добре дошли в Славейно – свещено място на българската медицина”. В света няма друго селище с подобно название.
на над 220 публикации и на фундаментални трудове в областта на кардиологията, гастроентерологията, хематологията, метаболизма, нефрологията.В село Славейно се намира единствената къща-музей на лекар в България, именно къщата на Чилов,а селото има названието „Свещено място на българската медицина”. Когато всеки влезе в това село, ще види табелата"Добре дошли в Славейно – свещено място на българската медицина”. В света няма друго селище с подобно название.
Къща Музей Константин Чилов
Параклис Св. Атанасий - село Славейно
ТУРИЗЪМ
ХОТЕЛ "МЕРИ"
КОНАКТИ:
0884 411 201
Туристическа спалня село Славейно
Намира се в центъра на селото
Тел.: +359 3016 26 90, +359 898 642 083
Има капацитет от 25 места, с етажни санитарни възли. Сградата е водоснабдена и електрифицирана, отоплението е с печки на твърдо гориво.
2 коментара:
Добрият менижмънт и управление на ресурсите е от съществено значение за този регион нека не мислим само за личните си облаги, и за природата! Нека оставим нещо и за идните поколения!
Можем само да се гордеем с история, природа и култура,но трябва да я съхраним ! Нека остави нещо и за идните поколения!
Публикуване на коментар